напред назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Как съставих тази книга


В нашия роден опит особено стои проблемът с липсата на автентична българска (сир. писана от българи) история. Не толкова защото сме нямали достойни царе, а защото са ни липсвали логотети. Логотети на дрома. Докато във Византия имперският логотет на дрома е отговарял за пътищата и съобщенията, посрещал е чуждите посланици в двора, задавал им въпроси, а после е отговарял от името на императора, в България винаги се е чувствало отсъствието на такава централна длъжност, която да осигурява по-естественото ни общение с чуждото. Логотетът често бива и записвач на казаното, което, както знаем, запечатано на папироса вече се превръща в история. Ние българите обаче повече сме гледали да изпушим папироската, отколкото да я пазим.

От всичко това излиза, че днес вместо собствени живи исторически корени, имаме сухи, чужди, обръгнали в лъжи, твърди чукани! Ето защо, тази книга желае наново да измислим корените си. Ако трябва, да ги изобретим, да ги нарисуваме като истински. Или: да вземем византийското и западното слово и с него да пренапишем на български историята си. Това е нашата философско-историческа задача.

Непосредственият подтик за създаването на книгата е съчинението на италианския историк Емилио Монтана - "Героическа и човеческа история на средните векове" (1848 г.), както и записките на един съвременен българин. Тези неща не бива да се крият! Напротив, стремежът на книгата е да демонстрира, доколкото е възможно, началата и механизмите на творческия процес. Защото вярвам, че не по-маловажен от факта на написаното е актът на писането. Не е ли време всеки поет да разкрие раздадените му предварително карти, по които нарежда творческата си игра? Защо, вместо да заблуждаваме читателя, че сме органични и неповторими, автентични и спонтанни, не му покажем кое отде е дошло? Да бъдем честни и да посочим нашите влияния, подтици, заемки и дори плагиатства! Мечтанието ни тук е да въдворим творението и творческия процес на едно място. Това е нашата методологическа задача.

По тази причина книгата е снабдена с много околописващи текстове - бележки, думи под пръчка. Те са неизбежни, тъй като представляват "околните" и "подземните" редове от други автори, които вероятно съм четял в момента на моето писане и едва ли не те са ми диктували какво да пиша. Разбира се, "диктуваха" ми не само те, но поради ограниченото място, тук са оставени най-важните. Тяхното четене или чуване създава онзи свод от предварителни прочити, който предопределя ехото на записано слово. Околописващите текстове съставят реката от чужди речи, която шуми около всеки и във всеки, докато пише. В книгата тая река иска да бъде видима, превръща се в ръка - ръката на автора.

Като страна от подобна видимост стоят бележките на младия литературен критик Васил Ганев в края на книгата, които до голяма степен улавят историческото и психобиографското съществуване на стихотворенията - още в мига на тяхното ставане.1 Благодаря му искрено за добросъвестните усилия и коректността!

 

* * *

Няколко думи за главните ми източници.

Преди години в мазето на старата ни къща в Разград попаднах на полуизгнила и плътно обгърната от паяжина купчина книги. Между разните ръководства по земеделие и овощарство лежеше книгата на съвсем непознатия тогава за мен Емилио Монтана - "Героическа и човеческа история на средните векове", издадена в печатницата на Симеон Икономов през 1899 г. По-късно забелязах, че трудът на флорентинеца е преведен през руското си издание от известния общественик и журналист Петър Икономов (народен представител в Х Обикновено народно събрание). Последният има в преводаческия си актив и такива имена като Гизо и Хайне. Именно това откриване на историята от Ем. Монтана стана причина за трайния ми интерес към средновековието, а с времето подбуди и заниманията ми с философия на историята. Този знаменит труд от знаменитата 1848 г. стана и стимул да оформя първата част на книгата си с поредица от разговори, слова и речи, в които с поетически средства развивам идеите на Монтана в български исторически условия.

В основата на стихотворните ми разговори, слова и речи стоят обществени събития, станали през последните четири години. Тия мои публични изказвания се опитват да оформят своевременно най-новата българска история - нещо като лирически протокол на обществено-политическия живот в България, в който имах задължението и удоволствието да участвам. Разбира се, всичко е поднесено на един поетически език, на какъвто смятам, че трябва да се говори за сериозните неща в живота.

Втората част - "Висящите градини на България" - говори сама по себе си. По-право, нея я говорят поетите, които участват във въпросния "любовен разговор".

Третата част на книгата - "Записки по тялото" - е стихотворна версия на един особен "дневник". Става реч за смайващите записки в тефтерчето на заловения неотдавна "некрофил" Р.С. от град С. Той стана известен с това, че като санитар в моргата на градската болница е блудствал с трупове на млади момичета, разигравайки с тях, обикновено нощем, различни "любовни и семейни ситуации". Скоро след като го заловиха, некрофилът беше освидетелстван като шизофреник. Копие от тефтерчето му попадна у мен чрез един от лекарите, натоварени с психиатричната му експертиза. Цялата трета част на книгата е написана върху този некрофилски "дневник", последователно и отчасти представен тук под всяко стихотворение. За поетическите си интерпретации съм се влиял и от други писания, житейски факти и подочути неща отстрани. Главният ми стремеж обаче беше да остана верен на текстуалната първооснова (дневника), на писмения си източник, затова моята работа по същество се ограничи в даването на поетически облик на безумния живот на един нещастен българин. И с просто око се вижда, че в общата структура на книгата "Записки по тялото" играе ролята на "тайната история", на авантюрния разказ за строго личното съществуване - може би обречен опит да се компенсира липсата на български усет за интимна летопис.

Изобщо тази книга черпи вдъхновение от историята. Чрез структурата си тя следва примера на византийския историк Прокопий Кесарийски, който в средата на VІ в. създава "История на Юстиниановите войни" - официален апологетичен разказ за управлението на император Юстиниан, и същевременно пише "Тайната история" - разказ за упадъка, насилието, демонизма на Юстиниановото управление. Подобен мой самонадеян жест желае да каже, че между историята и поезията разликата не е нито в жанра, нито в особеностите на езика, а в позата, която тялото заема, когато се надвеси над листа.

Може би затова това е книга на излишествата. В нея на почит е излишното, ненужното, онова, което сякаш затлачва стихотворенията, но благодарение на което стихотворенията значат. И значат всякак. Понякога излишното е по-важно от същественото, макар да го презираме. И с право.

 

7.ХІІ.1995 г.

Пламен Дойнов

 


1 Вж. бележките на В. Ганев в края на книгата.

 


напред горе назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух