напред назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Поетите, които умират


Слово при откриването на Бала на жертвите в Двореца на народа на 16 март 1993 година

 

Спря зелено врабче върху моя тревожен корем,

издълба светла дупка и дълго остана да гледа;

то видя как се ражда гласът ми издут и пленен,

как звъни като риба озлобена и бледа;

 

то видя как се пука на костите острия склон,

как сърцето върти бърза кръв, оглупяла от ритъм,

и в утробния сън различи жълто детско око

как изтича, дими и в жестока усмивка излита;

 

то видя, че душата по-мръсна от пръст е била

и заби в нея човка и пи от митичните сили.

И порасна врабчето със гипсови, топли крила,

и запя с мокър глас като мазно, отгледано пиле.

 

Песента му заля моя труп, осветен от очи,

(те горяха във кръг - както котки от сънища гледат)

и когато надзърнах в зениците с ужас тръпчив,

не познах свободата - пияна и толкова едра.

 

И тогава разбрах по звездите какво е това

кръвожадно врабче, дето пее за светлите хора:

там във моята прясно отрязана зряла глава

Мина сънуваше Лора.

 


напред горе назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух