напред назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Пейзажно стихотворение. Дядо и внук


Слово произнесено на семинара "Човекът на кавала, човекът на рибния буквар, човекът на Балкана - събрани в едно", проведен на 30 август 1995 година

 

Алипиевата лисичка слиза

като алпийска мълния от Рила,

така се спуска дядо ми с кавала

със ледена брада от зла лавина,

разлаяна, разлята и капризна,

така се свлича дядо ми без сила,

от устните му сламка се подава

или мустаче на щурче пустинно,

 

така се спуска смисълът пиринчен,

дълбае златни дупки в долината,

в тях дядо ми сам себе си засява

и после простия кавал забучва,

а от устата му щурче наднича

и вижда как като кинжал изгрява

кавалът и последната му дупка -

 

дълбока пещера - люти и зее,

не може никой с пръст да я запуши,

защото е широка и кървяща

и в нея алени вълни приплакват

и няма как да викна, да запея

за вехти бесове. Безмълвен гущер

целува дядо ми - и той поклаща

кристални кости. Гущерът го чака.

 

Но дядо ми е вече гол и клюмнал

като огромна сянка на кокиче,

което вятърът навред разнася

с ухание на пролет от войната,

о, моя пролет, дядо ми издумва,

и българин, мълви, да се наричам -

в кавала се разкъсват триста гласа,

там пържат рибния буквар, попържат...

 

А от последна му дупка бликат

подземни хорица с лица подземни,

понечва дядо ми да спре лицата -

на кървавата дупка ляга ничком,

но целият потъва под езика,

изчезва дядо в дупката последна

на българската планина, в която

гори алипиевата лисичка.

 


напред горе назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух