напред назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



II. Езерото или Гробът на Левски


(Сред срамежливи лебеди, заболи взор надолу

към шепота на рибите, при светналите ципи

на жабчета от слюда, до буки белостволи

белосани от блянове, в подводна крипта

от гнили опиати и пухести комари,

в бълбукащи усмивки на раци неприлични

заплетени в брадите на рошави рибари,

те дъното разбъркват със попови лъжички

и после ги облизват, и кръгло се прозяват,

там сенките се хващат на кръгове ехтящи

и се въртят додето добият резедава

плът, очните им ябълки търкулнати изпращат

разполовени погледи, там баби обичливи

потропват със тояжки от сладки водорасли,

там нейде тъне Гробът, там Гробът се размива

и дяконът помръдва клепача си обрасъл

във малки мъртви рибки. Той иска да запее

от езерното дъно и да повика някой...

Спи езерото. Долу сам дяконът живее

или е само чудна игра на нечий дякон

потънал, той поглежда зад мътната завеса,

обвит от натежали тържествени змиорки -

сонм шалове на малки удавени принцеси.

Кой дякон там ни гледа? Усмихва се покорно

или бунтовно. Горе по хълм от лунно мляко

поетите се взират, усмивката разчитат,

а дяконът е вече с лице на леден дякон,

отгледано във кръгове от камъчета житни.)

 

   Христо Смирненски: (взрян в езерото)

Вдига се дякона, мести очи,

нещо му пречи да стане, кашля

или трепери, не виждам, личи

някакво ехо и глас, каша

от гърголене, лепкав саван

слага на думите топъл мехлем

и по мехурчета празни четем.

 

   Христо Ботев:

Нямото бъбрене няма значение -

самият дякон е стихотворение.

 

Тука отгоре е нужно тялото,

не там на дъното изпосталяло то!

 

Не да потъва долу в мъртвилото,

а да се люшка върху бесилото...

 

   Елисавета Багряна:

В бъбривото люлеене на българската люлка,

скована от имперските войници сутринта,

прошумоляват кичури от лед, блести пета

на издължено като свещ момче, покрито с матова качулка.

 

Там вятърът подхвърля люлката с увисналото тяло

и край изтичащата свещ родината подхваща с глас продран:

"О, колко е пораснал малкия! О, колко е голям!",

и радостни ръце люлеят, галят живото махало.

 

Дохождат старци със остригани деца и майки с кърпи -

и малкият народ играе с тялото на своя син.

Те пеят зимни химни: "Василе, ти си ни един!"

и със чупливи пръсти дрипите по тялото му дърпат.

 

Родината люлее своя син с венчален вятър

там близо край далечна София, аз даже го видях,

удавен в плитчини от мътен възрожденски смях,

с димящи виолетови нозе, които ходят по словата.

 

   Христо Смирненски: (взрян в езерото)

Един ред е достатъчен, мила:

Виси Васила със страшна сила.

 

   Христо Ботев:

Не виждате ли, Тя го е родила:

сред арки от горчив тамян и свила

родината заспала се е свила

до висналото тяло на Васила.

 

   Пейо Яворов:

Не вярвай на очите си, те виждат

желаните отсъствия, обути

в пантофки новобрачни и цървули

на жертвени войводи сред Балкана.

Това са тези образи безгрижни,

ухаещи на мъжка вечер сутрин,

а нощем идат смазани и смугли

се блъскат в пътната врата пияни.

 

Затуй не гледай вече към Балкана.

О, той е нужен само да заминеш,

да сещаш радост, но да казваш: Жалко!

и после в нечий стих да те обесят...

Ако увисна, може би ще стана

танцуваща Борисова градина,

в която бродят бледи откачалки

до леки охтичави поетеси

с прибрани от стеснение лопатки

и със вкопани в черепа зеници.

Но само ще притихна, ще изстина

като войнишка супа, за да чувам

бодежа на мустаци и забрадки,

цъфтежа на моминските шевици...

Ала това е нужната родина

на спящите, които ни сънуват.

 

   (Тук внасят някакви камбани, в които мътят ято врани.)

 

   Христо Ботев:

И днеска Балкана пени се

от сабли на арнаути.

Не пей ми се, Пейо, не смей ми се,

че станах ази хайдутин!

 

   Пейо Яворов:

Не ти се смея, нито ми се пее,

но езерото има дъх на млади

шептящи корени, те се умилкват

в отблясъци от хвърлени стотинки,

а езерото срещу мене зее

със онзи нежен рев на Леопарди,

с планинското томление на Рилке

и майчиния глас на Метерлинка.

 

Но думите на дякона не чувам -

ни езерото пълнят, ни Балкана,

с невидима усмивка сеят тайни

в усукани скрижали, в скреж изваян

над родове и имена ликуват,

но няма лек за леките му думи.

Не ги е чувал никой, глас нехаен

изпява думите и ги забравя.

 

   Христо Ботев: (ядосано)

Не езеро виждам през тебе, а яма

и дълги нозе, под които земята я няма.

 

Какво че се радва смъртта на бъбривото тяло!

Тъй както е топло от смях, от съмнение спряло,

 

то шепне на бедните с блудния огън в комина

и лумва свистене над всяка висяща градина:

 

- Добър си! Добра си! - редуват родината с хляба.

И Той е въстаник, а Тя е препасана сабя,

 

и скоро ще блъсне бедрото му, изгрев ще скръцне

и всички душмани ще бялнат проклети белтъци.

 

Тъй голото тяло говори на ясните хора,

тъй немият дякон люлее любовния говор.

 

Изтеглям смъртта и я слагам на моето рамо -

да гледа, че днеска я има, а утре я няма.

 

   (Ботев влиза в езерото. Смирненски го последва.)

 

   Христо Смирненски:

С осиновени погледи край българските брегове на езерата

сънуваме как дякона ще ни приеме долу в себе си.

И скоро ще си вдигнем чуковете с яд от знамената

и ще останат само сърпове.

 

   Христо Ботев:

      И полумесеци.

 

(Ботев и Смирненски се изгубват в езерото.)

 

   Елисавета Багряна:

Изпод тракийските коне

заровени дечица зреят,

перчемите им ще огреят

смутените ми колене.

Във езерото спят поне

невиждани от никой феи.

 

Отивам, Яворе, при тях,

при дякона на моя грях.

 

   (Багряна влиза в езерото.)

 

   Пейо Яворов:

Не виждам теглата от толкова много тела,

които припяват: Ела!

 

И кой ще познае в парливия изглед пред мен

на дякона гроба студен?

 

Ей там, под брадата, в завоя на острия нос

глух път на забулен Христос,

 

увлечен надолу по улея, слязъл докрай

в полите на вкусния рай,

 

затрупал широката маса: - Наздраве, момче! -

до дякона тръскам перчем.

 

Ний двамата пием и пушим с едничкия син

и пускаме дълги коси,

 

обрасваме тихи под лунния робски ярем

и скришом ядем и кълнем.

 

Накрая заспива на масата дякона, цял

приведен в блатиста печал.

 

(Дали присяда дякона на маса или някой

се мъчи да прилича на дякона, едва ли

личи между върбите, които е отсякъл

далечният наследник. Случайни катедрали

обграждат силуета на масата. Той пие,

похапва от нощвите, а нощем потъмнява

ой, море над море от одринска ракия,

и езерото тихо, полека се смалява,

прибира мътни устни, прехапва ги, поглъща

омекналата пяна, във локва се присвива,

завръща се в земята по корени насъщни -

и българското езеро изтича сговорчиво

с горчивото спокойствие на изтървана прежда...

и силуетът става от масата голяма,

извръща се и всеки през клоните съглежда

как дякона безкрайно, тържествено го няма.)

 


напред горе назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух