напред назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



III. Бягството, Пресъхналото езеро или Градината на баба


(В пресъхналото езеро пръстта се срина -

и бързо се пресища висящата градина.

 

Там всяка баба своя край копае,

похапва пай и си очаква пая,

и кой да я люлее, да я носи -

виси градината, виси на косъм,

изтеглен от игра на сляпа баба.

И тя се моли несломимо слаба

пръстта да се завърне, да залее

тръстиките и слънцето над нея.

Опява тя: преди да си замине

да зърне пак висящите градини,

изчезнали в големи бели къщи -

как те ги връщат, тъпкано ги връщат,

затворени в кутии и тромпети,

на дъното на пукнати гърнета,

замръзнали зърна в солени бучки -

градини порцеланови и звучни,

с тях нощем пълнят стайните саксии

и в сенките им бабите се крият.)

 

   Иван Кирилов: (гледа медальона в шепите си)

Кога умра, пак няма аз да мигна,

в безсъница ще стигнеш моя праг:

аз искам без да ща да те постигна,

о, паметно виденье с профил драг!

 

Защо най-сладките сълзи изтри?

Сълзи на радостна диабетичка!

О, малка моя бързопера птичка,

по-бързо ризата ми изпери.

 

Пред твойте лихи, сбабчени ръце

ще коленичи даже малък Бога.

Над нас ще бди луната еднорога

със изгорено половин лице.

 

Ще влезем с теб в любовния кафез,

в затвора на приятната безреда!

Когато се наситя да те гледам,

през процепа на вратнята излез.

 

Тъй както лъч в пердето шумоли,

ще видя как се стапяш в синка прежна,

как Витоша загадъчна и нежна

запрята кървавите си поли.

 

   (Иван Кирилов започва да копае.)

 

   Иван Ст. Андрейчин: (гледа пощенска карта в шепите си)

Сред алената стая на Ли Бо

разказват, че ухае на любов.

Закотвен съм, о, палаво дете,

във залив на дълбоко деколте...

 

   (Иван Андрейчин копае.)

 

   Кървава песен: (показва се от джоба на Андрейчин)

Копай, момче! Народът няма думи.

Безброй главички елегично клюмат.

В народното съмнение велико

уж идва някой, после няма никой,

пък там е пълно с овдовели сватби,

със изнасилени от никой баби,

с разхвърляни из паметта любими,

които нямат имена, а Име -

гълчат съдбата си, висят на прага,

висят васално, ваксат с висша тяга.

 

С писалка от гръбнак на умна глиста

за всички тях ще пише журналиста,

тъй както е с брадичка и тумбче,

перото му е сребърно, най-паче...

 

Защото помним: Бог е скрит тъдява,

но виж - изписан - как се появява.

 

   (Кървава песен се скрива в тъмния джоб и там пее, пише.)

 

   Иван Грозев: (лепи с език пощенски плик)

В писмото се катери всяка буква,

но после в паметта надолу хуква -

така пропада в разногласа мрежа,

това е то на словото падежа.

Там Христо Ботев, падайки, се вайка:

Ох, майка му! Пфу, мамка му! О, майко!

 

   Иван Ст. Андрейчин: (с подгизнал от Кървава песен джоб)

Как искам да напусна тази стъпка!

Но кой размерът ми различен стъпка!

Не помня днес размерът, който нося

и стъпката ми се повтаря боса -

една, че две, че три, усилни, Боже!

Де да се дяна в тая стара кожа?

Уж толкова незнайна и огромна,

но всяка стъпка в нея помня, помня...

 

   Иван Грозев: (не копае, ослушва се)

Кънти на здраве родната утроба.

Езикът радостно се бори с дроба,

подобно лебед, който дави гущер

в една незабравимо дълга гуша -

тъй се изнизва тънката родина,

а ний ровичкаме във глуха глина.

 

   Иван Ст. Андрейчин: (чува)

А деепричастието невярвайки пее:

Де е причастието, де е?

 

   Сирак Скитник: (четейки Ботев)

Ех, прокапа гласът ми от влажна умора.

Няма хора, разбираш ли, няма хора...

Наизлизат от къщи всички котки и балами

и ги води към пъклото не Мария, а баба ми.

Хей, небесна дружина! - май припява горката

и към гъстата песен вече слиза гората

със елени и тръне, с кашалоти и бухали,

с ветрове остарели из хралупите духали,

и от тяхното тъпкано в гайди страдание

се разнася прекрасното робско ухание,

мълчаливите псалми на деца напердашени,

ракиджийското време изцъклено в чашите,

недопраните черги от котки разнищени

върху жежкото обедно тяло на нищото -

ей такова - разлято, във бръчки опасано

и заело централното място на масата.

Там ме галят ръцете на дядовци схванати:

Нищо, нищо, момчето ми, гледай мене и баба ти!

Гледам нищото - всички притоплят огнището,

после нещото гледам - и то като нищото...

 

Но към пъклото баба ми славно води дружината,

с бързи стъпки към края я следва родината

със градини висящи отзад, със оваляни

в тях магарешки кости и бюстове каменни,

после рой кралимарковци, после бръчковци с бричове,

македонски герани и гергани със чичовци,

с татуирана азбука: Лили, Коми, панделата,

аз съм Джони, обичам те, Варна, Буби газелата...

 

Влачи в пътя родината имената, кандилка се,

всенародното тяло се хлъзва в пушилката

и изчезва родината с всички химни и празници -

ний оставаме тук, ала пак сме изгнаници...

 

   (Тук всички поети запяват: Де е България?)

 

   Сирак Скитник: (неуверено)

И къде да се денем - нощем в костите фосфора

имитира с насмешка светлините на Босфора.

Всяка гръд е могила, а усойните мишници

мамят с горско венчило и легенди за хищници,

а зениците дебнат като стъклени дракони

или стреснати риби в езерата разплакани.

 

Всяко тяло напомня на малка българия,

малка майка, която се сърди на стария,

щом го няма до късно.

      Но родината няма я

вече вечност.

   Идеите чезнат в желания,

избуяват телата в самотни родини

сред безименни хълмове и стени от роднини...

 

(През векове и урви родината избяга,

клатушка се народа в керван от топли стаи,

и там на хоризонта едва ли някой знае

какво се полюлява - гърди или дисаги,

а може би език на жалеща лъвица,

или въже с апостол, или виси с наслада

цървулена връвчица от ласкава ограда

и вятър я подмята, или е върволица

пред мавзолей приспивен, а може би опашки

на сребърни влечуги със гласове целебни

играят на махало, или с пастирски гребен

разчесват цветовете на трикольори прашни

в ръцете на пенливи перачки на коприна,

или висят момчета във мрежи от тиранти,

изляти от усмивки на просяци галантни,

погребани в петата на тежката, привидна,

от мъка съчинена, избягала родина...

 

Поетите се взират към облака след нея,

бълнуват изоставени, ръката на безкрая

гадаят, разсъбличат следите разцъфтели:

кой всъщност си отиде - родината ли, те ли?

Поетите се взират, копаят и не знаят,

а в празните утроби едно дете старее.)

 


напред горе назад Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух