напред назад Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Граждани и кучета


една история с поука в края

 

Така започва прозаичната история:

едно бездомно помиярче

(ей толкова голямо,

но зло като китайски дракон

и с много тишина в сърцето)

разкъса за минути

обедния дядо

после - неговия внук отличник,

който едва успя да каже:

- Дядо, традицията, дядо...

 

Тогава всички будни съкварталци

създадоха

Движение срещу бездомните мастии -

и всичко почна сложно в рима да се вие:

 

Марш на гражданите

 

Бързата кучка слепи ги ражда,

слепи и зли, слепи и зли,

ала ний идем истински гражда-

ни като рой бесни пчели.

 

Жилим кутрето, жалим детето,

мъка и гняв - в нас.

Хващайте псето, смачкайте псето!

Удря за хората час!

 

Куче - за внуче, кучка - за внучка!

Всичко ще върнем в срок!

Скоро ще случим световната случка.

Знаем - човек е Бог!

 

Бързо със ножа кучешки кожи

тук да прострем днес.

Звяр и природа още тревожат

нашата селска чест.

 

Някой се бави, не иска да тръгне!

Кой ни обръща гръб!

Нека със клещи всеки изтръгне

своя кучешки зъб!

 

Да се усмихнем - храбро, човешки!

Смачкайте звяра навред!

Всички царе, офицери и пешки

горди вървим напред!

 

Песен на майката

 

Дори не мога да сънувам моето дете,

защото под клепачите ми само плач прелива.

Усещам мракът на кръвта като крило расте

и маха ми: Чао, мамо, аз отивам...

 

Къде отива моето дете, къде така

се вие сред звездите с хлъзгава походка?

Гласът му идва откъм млечната река:

Тук няма лоши кучета, а само нежни котки.

 

Със тях ще си играя, казва, ще хвърча

из целия квартал като свободно пухче,

аз, мамо, ще събирам в шепички плача

изпод небесния олук, защото чух, че

 

отдолу чакат кучета с езици от искри

и пият от олуците сълзи на хора...

Така говори моето дете зад черните гори

и цялото небе с детето ми говори.

 

Песен на кучката

 

Бързо, да се скрием в къщата отсреща.

Козината - ниско! Види му се края.

Откъде е тая тишина гореща -

нито да заплачеш, нито да залаеш.

 

Малкото ми пале! Ти ли го направи?

Как със тия зъби стисна и разкъса

цял вековен дядо? Как не се задави?

И защо детето го нападна? Късно

 

е да бъдеш друго, освен помиярче,

но поне убивай само лоши птици,

а сега се валяш като черно зарче,

по което има само единици.

 

И не чакай вече нещо да се падне -

я звезда, я залък или мрак от мида.

Само да те скрия в тая вечер гладна

и ще те целуна, и ще си отида...

 

Репортаж на журналиста

 

Граждани убиват куче, схрускало дете,

някъде по обед с камъни и дървье,

между два гаража целите във кърви

ги видели - лаят - кучето и те.

 

Джав! - отсякъл някой. Джав! - повторил друг.

От човешки сенки всичко притъмняло.

Слънцето се скрило в мрак като юмрук.

Кучето разбрало, че е закъсняло.

 

Защитна реч на помиярчето

 

Не, не знаех, че убивам.

Мислех просто, че обичам.

Със момченцето играех,

без да искам го ухапах.

Дядо му помисли: имам

остри зъби и дотича,

почна да ме удря с края

на колана си, заплаках

и замолих, и затърсих

да избягам, но не можех.

Изведнъж разбрах, че всичко

е игра на смърт в безкрая.

И тогава ги разкъсах -

първо дядото, а после

неговия внук отличник,

със когото си играех...

 

Под отрупаната слива

ги оставих да изтичат.

Не, не знаех, че убивам.

Мислех просто, че обичам.

 

Така завършва прозаичната история

за обедния дядо

и неговия внук отличник,

разкъсани от малко помиярче,

размазано от будни съкварталци...

 

Поуката:

Не бива никога,

когато някое дете

играе с куче

да се намесва дядото, защото

езикът на играта е различен:

ухапването е целувка,

одраскването е погалване,

а давенето - близване от радост...

И целият квартал

ще онемее от онзи

непосилен, неразчетен детски вик:

- Дядо, традицията, дядо...

 


напред горе назад Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух