напред назад Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Вълче


по памет за Петър Алипиев

 

Тъй бяла, непонятна тишина

гората вече не разбира.

Тревите пазят в ясната слана

замръзнала и малка вълча диря.

 

Стаена сред човешките следи,

тя в дъхавия малинак отвежда -

там вчерашна светулчица мъжди

и паяк дипли новата си прежда.

 

Змийче на припек своя сън суши.

Издуват се глухарчета наболи.

Над храстите две заешки уши

се вслушват във световните неволи.

 

Сред клонки като сребърни искри,

в прохладата на стихнало усое

един гъбар копривата разкри

и с остър вик разполови покоя:

 

- Елате, ей! Вълче, вълче видях!...

И всички се стълпиха - невидели -

понесъл всеки своя вълчи страх

в една увиснала за плячка челюст.

 

Уж всеки бе мечтал като момче

да пусне кръв на хищник, да се бори...

Но в миг потрепна сляпото вълче,

за първи път очите си отвори -

 

видя човечеството как мълчи.

А хората, тъй както неми бяха,

погледнаха във вълчите очи

и себе си на дъното видяха.

 


напред горе назад Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух