напред назад Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



На спирката с една цветарка, късно


- Бог да я поживи четворката, Бог да я поживи! -

нареждаше една бабичка блага и ниска.

В тоя момент последният трамвай откъм пазара зави

и ни огря със жълти очи на невярна мотриса.

 

Приготви бабичката непродадените цветя,

но трамваят подмина, откънтя под лунната арка...

- Боже, къде отлетя четворката, къде отлетя -

задърпа ме старата полунощна цветарка.

 

Тогава какво ми стана - сърцето ми прекипя:

- Какво викаш по мене, нивидима бабо!

Аз съм четворката! Славейков-син със баща,

Петко, Пейо и Доктора, и на Фурнаджиев хляба!

 

Мога да бъда и Вазов - с една Сливница и бастун.

Да имам очите на Мина и Гео Милев,

и Кирил Христов да бъда - с пенсне и клюн,

а Ботев у мен да тътне: О, майко мила!

 

Мога да пея Йовков, да пия Елин Пелин,

през Далчевия прозорец да видя Геров в таверна,

да бъда конник на Смирненски, у сем. Белчеви - скрин,

мога да съм Вапцаров - с тая пролет бяла и върна!

 

От този хълм мога да сторя Балкан,

да гледам към всеки мъж с очи на Багряна,

с априлците на Захарий да пея заклан

и с друго априлско поколение срещу себе си да въстана...

 

- Добре, синко, добре, само не ми каза кой си ти.

Чакай малко така - очилата да туря...

Но аз хукнах и хванах първото лисиче такси,

а бабичката ме изпрати с далечни очи,

с очите на цялата закъсняла българска литература.

 


напред горе назад Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух