Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]

Пиано и огън в камината. Той танцува в звуците на музиката. Даже синкопира. Малки квадратни дървени масички с тъмно стъкло. Дълги дивани с меки облегалки и възглавници, фотьойли и табуретки, облечени в жакардова дамаска - златисто, червено, бежово и кобалтблау тъмен.

Сервитьори за напитките с леко мърляви униформени костюми с два странични шлица на сакото и красиви високи момичета за съдовете, приборите и другите необходими допълнения.

Това е нещо като бар, сладкарница, място за срещи, ресторант... дневна и гостна стая, без прилежащия ней дом.

Очаквам храната - салата "Цезар" с пиле и сандвич с рокфор и бланширани тиквички.

Правя това в компанията на успокояваща с ръста си, външния си вид и аромата си чаша с капучино и друга с портокалова напитка.

Капучиното си го бива - гъст крем с деликатен плътен аромат, горещо точно колкото трябва и поднесено върху чинийка с малка кръгла дантелена салфетка.

"Голд Колумбия" – кафето - в тон с черните стъклени пепелници.

Газираната напитка е в проста гладка висока стъклена чаша. Сандвичът е вкусен, с хрускаво сусамено хлебче. Тостерът им явно е от добрите, а обслужващият го - умел.

Ех, в портокаловото питие плува някакво малко белезникаво нещо - от бутилката е било. Любезното момиче с бяло лице и лъскав водопад от черна коса веднага поправя грешката.

На съседната масичка три млади красиви художнички обсъждат влиянието на субективния фактор в живописта.

Не ги слушам внимателно. Повече ги разглеждам.

Едната е помъкнала 7-8 опънати на подрамници платна, най-малко 70/90 см. Каквото и да наплеска там - сигурно ще е горда и доволна. Може и да не наплеска... ама като я слушам какви ги плещи...

Момите на изкуството са достатъчно живи и весели, въпреки помпозността, с която ръсят головрати жълточовчести глупости, така че не само моят поглед се спира с благосклонна радост върху тях...

И салатата е свежарка, въпреки, че са заменили пушеното пиле с пушена шунка. Тя, обаче, е в отрадно обилие. Гъбите са някаква екстра, неспомената в рецептата в листата - млади, дребнички и чисто бели. Салатата "Цезар" според мене не изглежда точно по този начин, но какво пък - няма да й ям името, я...

Притежателка съм на преливаща, приятна леност, 4-5 кофи повече, отколкото е строго необходимо. Но не ми пречи. Разсейвам се с разговора и гледката на една платинена бизнесдама на неопределена (пази Боже!) възраст, която разпалено реди търговско-мениджърски откровения за оранжерии и доставчици на цветя пред събеседника си.

Той е червендалест, бръснат мъж, който не може да бъде наречен съвсем точно с думата "събеседник" и жадно хвърля погледи към редиците бутилки зад бара. Но пие кафе като дамата. Кима в подходящите моменти и казва: "да", "е...", " разбира се"..., обаче май повече се чуди дали няма да ръждяса отвътре от кафето, дали това ще е много болезнено, или пък дали тази несвойствена за него течност няма да му нанесе непоправима полза.

Благороднокосата се разкудкудяква в смях, стряскащо контрастиращ с проникновеното ромолене на речта си.

Мечтателят срещу нея отмята глава като кон, чиито юзди неочаквано са били дръпнати, посяга към порцелановата чашка, улавя я за гладката част и пие съвсем явно без никакъв навик откъм тъничката дръжка... жив да го ожалиш.

Пианистът свири "Само ти" във вариации вече от 10-12 минути и гърбът му изглежда като на човекът, който най-много и най-добре се забавлява тук, освен мене. Сега пък му омръзна - преди последните звуци от недовършената мелодия да са се стопили, започна игриво да мами слуха с една песен на Бийтълс "О, май дарлинг", май й беше името.

Не, и това му омръзна. Сега засвири някаква известна мелодия от руска естрадна песен от близкото минало... за есента, въпроси към вятъра, къде ми е любимата... нещо такова беше. И хайде - Чайковски. Ами разбира се, какво сега...

Жените в този град като да не са чували за Бриджит Бардо, а и тя надали е чувала за тях - почти всяка втора е облечена с чужда кожа от невинен звяр. Или поне с обесена през врата празна от тяло обвивка на лисица, с жални пискюли от лапички и декоративни стъклени очички... тези същества, подозирам, се хранят с нафталин, затова са така неуместни по форма...

Има и младеж с анцуг и маратонки, който изглежда леко ненамясто върху този половин декар персийски килим...

... Отнякъде хлуйна ясна слаба миризма на розмарин, зелени лимони и... дим? Напечени от слънцето сухи елови иглички? Ех, изгуби се, преди да разбера...

Онова, белоликото момиче, се осведоми дали се храня бавно, или не харесвам храната? - "Благодаря, любезна, всичко е очарователно вкусно..." ама че добро дете.

Мързи ме, разбираш ли? И за първи път от... и аз не помня откога, за никъде не бързам... това не го казвам на глас, но пък може би излъчвам мощни симпатично-емпатични потоци, така че тя се усмихва и размества ароматите на мястото с черната си грива в друга посока.

"Мишел", Бийтълс... по стените има цветни гравюри в деликатни рамки от тъмно дърво, едно-две маслени платна и байцвани в кафяво дървени пана.

Хм, лек овчарски стил дърворезба, но вероятно човекът си е намерил друга работа после... а може и да продължава тази мъка... но не ми се мисли за това сега.

Растенията са в приятни шамотени съдове, естествени, зимни и малко възпрашни на вид. Кактусоиди, но с листа. Има и фикус, с физиономията на удивен, нелепо източен нагоре пубертет, който не тренира волейбол или баскетбол само поради силно изразената си некоординираност.

Не ми се чете криминалката, която купих преди малко, не ми се пише, разглеждам мързеливо наоколо, глезените ми лекичко мръзнат и внимавам да не... да не ме завладее...

А, настъпва лека суматоха. Някаква разтревожена булка дотичва отвън и се втурва към бара за напитките. Разговаря с известна нервност, която не се опитва да крие, с лицето зад бара и с набързо притичалите се обслужващи от салона и кой знае защо - сочи към мене.

Аз зная защо.

Предполагам, че зная и това ей сега ще се провери. Усмихвам й се насърчаващо-изпитателно и тя прави няколко крачки насам, а аз бъркам в джоба си и намирам сложеното от мене преди малко там. Изпуснах си писалото между две от възглавниците, бръкнах да го извадя и пръстите ми напипаха нещо кръгло.

Пръстен, златен на вид и при втори поглед - доста евтино изработен, със големичък просто шлайфан шестнайсетстенен синтетичен александрит или аквамарин - май все пак александрит. Бие на лилаво.

Загубаната вече е пред мене и докато сглобява извинително-въпросително изречение, аз я питам: - "На кой пръст?"

Брех, че смотана жена - протяга средния пръст на дясната си ръка почти под носа ми, държи другите си пръсти на същата ръка с палец да не се разлетят и сочи към избраника с показалеца на лявата си ръка. Ама няколко пъти сочи, да не стане грешка. Измъквам изгубеното й съкровище от джоба си и го поставям на масичката пред мене, по-далечко от храната и напитките.

Тя го грабва, приближава го до лицето си и го оглежда вещо като катерица - шишарка,

Олеле... дали няма да го посмуче малко?

Не, размина се това.

Нахлузва пръстена на мястото му и вири пръст нагоре... да не се схвана тая булка нещо, а?

А, не, раздвижи пръсти, огледа се по красотата и насочи пак очи, да ми благодари. "Ама нищо не се е случило, моля ви се - отбивам любезната атака и кой знае защо ме избива на смях. - Пак заповядайте!"

Тука като че малко преиграх, ама нищо.

Тя се врътва, размахва отново пръст към бара и успокоено-победоносно изтутумква с дебелите си обувки навън, сред санаторно-курортната градска среда.

Разсейвам се, защото май станах нещо като герой на деня.

Поемам с вилицата ивичка салата и я поднасям към устата си. Добре, че хората притежават донякъде кучешкия рефлекс да не гледат другото куче в устата, докато се храни. Сега не ми се мисли дали с всички кучета е така...

Забола съм поглед в ръкоделието си от букви, да, така е по-добре...

Блейкам си нещо, разглеждам фигурките на полицата над камината - кринолинена дамичка от костен порцелан, върху постаментче от червен махагон и две деца - самурайчета от двете й страни...

Свещник, артистично-небрежно оставен непочистен от парафинените сълзи...

Някакво нещо, което ме мързи да разгледам и симпатичната маслена цапаница, която виси на централно място над камината и представлява зингара, с всичките й там халки по ушите, дайрета, шамия с лотурки по края, негосан поглед, окръглена романстично червисана уста... ами всичко, както си му е реда...

До един от двойните дивани в кръглото пространство пред камината има интересен стоящ пепелник - наумявам си да го разгледам, когато се върна пак тука привечер - фигура на танцуващо божество, невръстно май, което държи във вдигнатите си ръце вместо купа с дарове или съд за вино - вместилище за човешките угарки.

Това, хората сме... Това, пушачите сме...

Пианистът сега експериментира приятно с "Лятно време", "Девойката от Ипанема" нещо му се опъва - ах, тази девойка... или бяха няколко девойки? Както и да е, отдавна вече не са, предполагам, но там сега има други девойки, има и други горещи места... внимавам,
мммм...
...внимавам да не допусна да ме завладее напълно мисълта за това друго нещо, в което точно сега, много силно искам да участвам...... очакването на нещо, което вече се случва... очарованието да говориш за друго... дори и със себе си...

Никак, обаче, не е лесно...

Сега слушаме мелодията от "Особен урок", далече от мене, зад витрината бързат или просто се разхождат хора...

Припознавам се във всеки втори...

О, не, ще тръгвам... "Обичай ме нежно" на Елвис ми идва твърде много...

Ако от това изобщо е възможно да има по-малко или повече...

Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]