Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]

Седях в едно кафене на "Витошка" и се опитвах да изпия това кафявото възтопло нещо в чашата. Бях помъкнала голяма торба с дрънкулки и чаках да дойде сайбията на един магазин, в който се продават дрехи и такива неща, та да му ги продам.

Не, че закъсняваше човекът, ами аз бях подранила, заради дъжда. Нали се сещаш - вместо пеша отидох с такси, та затова.И седях си, значи, в това убожествено място и в първите седемдесет секунди разглеждах наоколо, а с другата ръка се питах защо все пак настоях така решително за пластмасова чаша за кафето? Нали нямаше да го пия отвън?

Бях дошла, за да чакам. Или пък подсъзнателно ми се е дощяло да се дистанцирам?

Ето - вземам от вашата помийка, ама не съм тук, къркам си я другаде... ама стига, де... Какво му е толкова на мястото? Ето - масичките дървенки, червенки, столовете - сто чешита, ама в един тон - има яки дървени столове, плетени табуретки и някакви детински мебели на тънки крачета, върху които ти се струва, че ако оставиш някакъв предмет по-тежък от две кила - ще клекнат.

По стените висят някакви платнени неща с листа, на които направо си им липсва обяснителна бележка, че имитират растения - нежнорозови на цвят, като дълги, десетилетия прани и препирани бабешки гащи.

На щанд, добутан до витрината - строени метални тави с натрупани баници и други печива и пържено тесто с тайнствено страшен пълнеж, които само като ги погледнеш и ти образуват киселини. Връз тях - мазни листове от тетрадка на редове с изписани с химикалка имената на отровите и цените: "пирошка - 0.40", "баница със тиква - 0.90"...изглежда, че е писано направо върху баницата с тиква и върху пирожката...

Някаква грозна жена с три пуловера един върху друг и, подозирам, бившобяла на цвят престилка, се появява иззад някаква врата и носи нещо в ръка. Минава покрай масичките, ловко сритва приспособленията за сядане, така че те добиват ако не подреден, то поне сбутан под масите вид, забърсва повърхността на масата с нещото в ръката си, пепелника - със същото нещо, после оглежда столовете и ако забележи някой по-едър комат кифла, или кора от баница - забърсва и седалката. Пак с това нещо.

И така - вся ред и чистота и пъхна... каквото е там... в джоба на престилката.

Тогава го забелязах, джобът. Около него напластяванията са най-големи, ако изобщо... такова нещо е възможно.

Обаче хора влизат, пазаруват, хапват и пийват, беседват...

На ъгловата масичка си чуруликат три ученички, вероятно залепени по столовете - нещо, против което нямат против. На гърбовете им са вградени раници, които изглеждат пълни с тухли-четворки. Къдрици, джувки, усмивки, тетрадки и шишета кока-кола със забодени сламки, мечета и някакви хартийки - оазис сред бунището.

На другата ъглова масичка седят двама трийсетина годишни мъже. единият - силно сипаничав, висок на ръст, с каубойски ботуши със скосени токове най-много №38. Изглежда почти уродлив.

Другият - с прави остатъци от коса с цвят на стар напикан вестник, оставен да изсъхне на слънце, която вероятно коафира при някое косоядно теле. За сметка на косата - няма зъби. Е, освен 3 видими - два отдолу и един от другата страна - горе, ляво.

В третия ъгъл се е сгушила една дебела млада жена с разкошна рядка дълга права коса, която си е подредила пред себе си: - чаша с кафе,

- вестник, сгънат на осемдесеиседем

- книга

- друга книга

- четка за косата

- кутия кисело мляко за пиене

- цигари и запалка - кой знае защо - все пъха запалката в пепелника.

- колелце от някаква мебел, старо на вид

- парче от нещо тестено, увито в хартийка. мазно.

- три химикалки и два молива - единият за вежди.

- тефтер, в който дращи нещо с четвърта химикалка.

Очите й са много тесни, дълги, в права линия и успоредни на веждите и зелени, зелени, зелени. Отвреме-навреме сръбва шумно от кафето, преглъща още по-шумно и изпуска въздишка, като че пука гума. Но може да й се пука нещо друго - презрамката на сутиена... сърцето... не ми се иска да гадая.

На масата до нея седна, изяде 4 баклави и си отиде (горе-долу за същото време, за което написах от "седна" до "отиде") един огромен индивид от мъжки пол, със сетре в защитни цветове. Много съсредоточен човек.

Ей така се става дебел... мисля си. Видя ли? А ти какво? Само пищиш - кльощава съм... Ами ето как става - идваш - 4 баклави - отиваш си. 3 пъти на ден. Всеки ден. Година след година. Ами това си е труд, бе...

След него идва пак онази с пуловерите, престилката и нещото. Премахва остатъците от баклавата, замацва капките сироп по лакираната повърхност на масичката и набързо минава и столчето...

...На което сяда след минутка висока, много слаба стара жена с лъскаво черно дълго палто от каракул, копринена забрадка, лачена черна чанта с дълга като юзда каишка, остри боти с високи токчета, дълги, остро изпилени нокти на сбръчканите си ръце.

Носи много черни на цвят, къса до над коляното пола от черно-бял едър пепит с черна гарнитура по подгъва. Не мога да разгледам цялата дреха, но изглежда като долната част на костюмите на Коко Шанел - нали се сещаш.

Със себе си води леко дебилно джудже-мъж, с препаска на челото и голяма торба с нещо леко в ръка. бабата отива до щанда, пазарува там и после стоварва на масата купеното.

Ох, не ми се гледа натам, но я наблюдавам как сяда - откопчава долното копче на елегантното преди 40-50 години палто, отмята полата му и се настанява като кондор върху стола.

Седи в три четвърти гръб към мене, така че виждам само дългия й завит надолу нос. Грачи, че цял живот се е борила. С какво? За какво? Остава тайна. Дали не е самата вещица, която омагьоса джуджето дългоноско в приказката на Вилхелм Хауф?

Много е възможно. Направо прилича... Особено като изправи гръб, развя широки ръкави и с ръце с повдигнати деликатно кутрета с остри черни нокти оправи копринената забрадка, да не й се свлича върху носа...

Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]