Обратно към: [Бягства][ Лутембе][СЛОВОТО]

Видях я как смени деня с нощ.

Просто го направи.

Донесе и отнесе нещо, после премина, бръкна някъде, нещо щракна, скръцна, тя се обърна и запоставя малки свещи в прозрачни червени съдове по стъклата на масите.

Те незнайно как започваха да горят, не успях да забележа. Светлинките им една след друга близваха кръглия й седефен корем, докато тихо обикаляше и подреждаше бъдещата нощ; пламъчетата преминаваха през пръстите й, прозрачни и тънки, с деликатно извити навън румени връхчета.

После се огледа, наклони глава, косите й се разсипаха и докосна нещо друго.

Скучните новини по радиото отлетяха нанякъде, зазвуча боса-нова, пееше жена с горещ солен глас... и ненадейно кога и как нощта беше вече факт.

Масите стояха и очакваха.

Нямаше никого там, до тях.

Нямаше ги дневните разговори на кафе, отлетели и те.

После, след време, когато отново се огледах.

Наоколо шумяха, смееха се и разговаряха навели глави един към друг хора, Беше пълно... празно.

Срещу мене седят двама познати, виждам ги, участвам в някакъв разговор, а все едно няма никого... някъде бягам с мислите си, кой знае къде...

Приятни познати, вероятно приятен, неангажиращ разговор.

Неизвестно защо съм отлетяла и аз, макар и в различна посока от тази, накъдето избяга денят.

Чудно нещо е това, смесването на миризми със звуци.

При това не бива да бъде в пълна тъмнина, или на много светло, за да не се разкъсват възприятията в много посоки ... някакъв неуловим баланс е необходим. Макар че защо пък - необходим?

Надали това може да се нарече необходимост...

Наоколо мирише на здравец, алкохол, цигарен дим и мехурчета от кока-кола, на дъх и...

И така, леко се напрягам, за да бъда отново в компанията. Усмихвам се, насърчително, насърчавам себе си ли, вечерта ли, или хората около мене - не зная. Нито пък дали някой има нужда от насърчение. Май никой не се колебае, особено нощта, особено нощта, която така изведнъж влезе и се настани, поканена от онова момиче.

Най-обикновено, особено момиче, едно момиче, две момичета...

Обърна се тогава това момиче и вече беше друго.

И как само го направи, с каква лекота... Сякаш от малка е била учена да участва в това тайнство, със своите леки движения; не припряно, не напрегнато, леко, но мигновено...

Боса-нова... отново се отнасям нанякъде, старая се да не го правя, но... сега друг глас, песента сякаш уговаря някого да се отпусне, да се понесе нанякъде... някого?

Мене?

Да, да идвам...

Шумно е, но някакси тихо. В мене.

Шумно е отстрани, хората си пият, веселят се, или си скучаят заедно - все едно...

Аз съм се запътила нанякъде, нещо... някакво име, което не мога да си спомня, ме измъчва, кара ме да се мръщя от усилие.

...Тогава мелодията не беше боса-нова, беше светло, миришеше на друго... Защо тогава? И какво тогава? И какво е това "какво"? Не, това са вече нови въпроси, които само объркват и бездруго оплетеното в паяжина...

Беше... разкъсваща. Гласът. Гласът се разкъсваше и... беше жена, жена с някакво медено име, ароматно едно такова, но защо не мога да се сетя? И какво, по дяволите, защо да се сещам?

Какво е това...

Добре, отново съм тук, казваме си "наздраве", с усилие долавям между другите шумове ромона на познат глас, който разказва позната история... била ми е интересна може би цели два пъти, когато съм я слушала преди...

Усмивката ми остава, шнурчетата й спретнатко вързани на фльонга, а аз... мене... аз отново се мъча да си спомня името на онази жена, която някога, някъде... слушах да пее.

Вишновка, рубини... Мед и бадеми.

Нещо сладко и ароматно, какво?

Магдалена? Амигдалия? Не, нещо неуловимо, нещо... И какво общо има с днес, с тази вечер, какво? Не, не се отвличай, името, думата... Думи...

Отведнъж нишките, които дърпам започват да се развиват бясно, неудържимо...

Португалски език, това е общото с онази боса-нова от прясната преди малко нощ.

И после...

Амалия. Амалия Родригес.

Пее като пожар в тръстиките, като огън изненадал себе си, бликнал от самото сърце на земята... Когато песента й е наоколо ти все едно си в окото на морска буря... Съвсем тихо е при тебе, но знаеш, че ако протегнеш пръст може да те разкъса, да те отнесе...

Изглежда съм излязла, изглежда дори не съм се сбогувала, стъпките ми лепнат по жълтите павета и бързам към оня португалски глас на онази Амалия без да мисля накъде, всъщност...

Паветата пак блестят, почти огледални.

Това се случва само нощем, не зная защо.

Утре, утре ще мисля как съм тръгнала и за онези хора, там... толкова неудобно, може би...

Обратно към: [Бягства][ Лутембе][СЛОВОТО]

© Лутембе. Всички права запазени!