напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава V. Потъпквание на въстанието


I

След два-три часа бавение в Белово хвърковата чета потегли после пладне за с. Ветрен. Към друга страна, за Пазарджик, Батак или Брацигово, ние не отидохме по две причини. Първо, че на тая страна, според уверението на беловчени, не било възможно да се отиде, защото турците, башибозуци и войска, пъплели вече; а, второ, че получихме писмо из Коприщица, подписано от Т. Каблешкова, в което ни се известяваше, че Клисура гори на огън - необходимо е нашето присъствие. Това горчиво известие, първо поражение на нашите действия, откогато бяхме въстанали, остана тайна само между няколко души. Няма съмнение, че ако то беше известно на всичките, убийствени щяха да бъдат впечатленията. След приеманието на това писмо много часове се изминаха, а Бенковски не му се иска да говори. Не очакваше той, не очаквахме всинца да чуем така скоро подобни известия.

Четата хвана пътя за Акаджик, българското село Акаджик, от лява страна на Марица. Щом прегазихме тая последната и се покачихме на червения сипей над самата река, отгдето се вижда линията към Сарамбей, съгледахме, че тренът иде за Белово. Викове, че турска войска носел тоя трен, се разпръснаха от селяните, защото тренът спрял недалеч от станцията, за да ги стоваря. Четата се раздели на две части и завзе позиции, но други по-верни гласове опровергаха първите слухове. Всъщност работата била така, че тренът спрял не да стовари турската войска, а защото излязъл от линията на онова място, гдето пред малко беловчени бяха развалили един мост. Вагоните носели работници.

Освен далматинците с четата дойдоха още много българи, между които беше и Тодор Хайдутинът, родом от Разлога, прочут харамия по Рила, на когото лицето беше накълцано като четиля. Той беше облечен с харамийски дрехи и оръжия, бяла долама и гегелня пушка.

Разбира се, че на беловчени, както на всичките други въстаници, при които отивахме и ги оставяхме твърде наскоро, не им стана добре, когато тръгнахме да си отидем. Техният ентусиазъм скоро бе възбуден, но и скоро угасна. При всичките ни уверения, че няма да ги забравиме, всъщност тия оставаха на произвола.

На пътя между Акаджик и Белово ненадейно излезе от гората едно малко момче, на 16-годишна възраст, босо и опърпано, щото с огниво да цъкнеш наоколо му, щеше да пламне като прахан. На кръста му се жълтееше ръждив пищовец без кремик, а конят му, без седло, беше вързан за врата само с пояса му, който служеше наместо юзда. На въпрос, какво то търси тука в гората, отговори ни, че взело скритом коня на господаря си от Белово и като узнало накъде ще вървим, излязло напред да ни чака в гората, за да се съедини с нас и дойде в Балкана, защото много желаело да коли турци. Ние му взехме коня, а на него казахме да се върне при господаря си, защото е още малко и не може да коли турци. Горкото, като изслуша тая заповед, заплака жално-жално и се впусна да целува ръка на присъствующите.

- Моля ви се, чичо! Аз ще да ви нося водица, ще да ви слушам, накъдето ме проводите - говореше то.

- Най-после оставете го да дойде с нас - каза Бенковски, който се беше спрял на минута. - Може би под тия скъсани дрипели да се крие нещо.

Това беше доволно за малкото момче, което дружината за смях нарече Мацко. То остави своя кон и припна напред по пътя пред конете като вихрушка. Същия още ден, до вечерта, Мацко показа, че притежава нещо артистическо, че обича да прави приключения. Уморен от пътя, той легнал в една нива да чака четата, която, щом се приближи (авангардата), скача от един път пред конете като заец и бяга напред. От това негово ненадейно изниквание от нивата конете се подплашиха и дълго време не можаха да дойдат в себе си. На някои от стражата калпаците паднаха, на други оръжията, а Тодор Хайдутинът, който нямал случай да се научи да язди кон по планините, стовари се като брашнян чувал отстрани на пътя, с вирнати крака нагоре.

- Дръжте го, кучия син! - извика той и насочи подир палавия Мацка своята тънка гега. Дружината го възпря, а то Мацко отдавна би се окъпал в своята кръв.

Но той малко се грижеше, че на бача му Тодора се наместили ребрата. Той подскачаше пред конете на един крак.

Преминахме през Ветрен и се спряхме откъм западна страна на селото върху една гола рътлина, називаема Стражарницата, за да си починем и нахраним малко конете. Храна ни се донесе от селото, което, макар и да беше избягало в гората, но бяха оставили една стража от 15-20 души, за да го пази. Далматинците и немецът Албрехт, които и други път бивали въстаници в своето цивилизовано отечество, оживяваха нашата чета със своето присъствие. Мадам Мария, с ръкавици, с черно чадърче в ръката и с капела на главата, подскачаше по зелената трева, като че да бе излязла да се разхожда. После ядение на същото това място четата направи упражнение, което се състоеше само в мерение на нишан. От сто пушки само половината можаха да пламнат от един път, а останалите се намериха измокрени от нощния дъжд, които и не можаха да се изпразнят с никакъв инструмент, понеже бяха пълни с фишеци, а не с пачаври.

Часът на 12 по турски ние потеглихме за гората Еледжик, отгдето мислехме да проводим помощ или сами да отидем на Клисура. Дъждът изново плисна, за да измокри и останалите пушки. По причина на лошото време и на нощния мрак много момчета се изгубиха из шумата, които продължаваха да викат. В тяхното число беше и писарят Белопитов, когото Тодор Хайдутинът намери чак на втория ден към беловската гора.

На Еледжик ние стигнахме на разеъмвание, убити и изморени, понеже две нощи ставаше как не бяхме затваряли очи. Мъглата беше дотолкова гъста, щото неприятелските пушки можеха да се приближат до очите ни и тогава да ги видим. Еледжикските въстаници бяха отпаднали духом, нещо, което и трябваше да. се очаква. Тук беше прието вече известие, че Клисура е нападната от турците, изгорена, изгорили и Петрич, щом ние сме го оставили; а това същото днес или утре очакваше и Еледжик.

Тоя същия ден ние решихме да нападнем околните черкезки села, па и Ихтиман, гдето, според разказванието на очевидци, имало дебой с оръжие и барут. Далматинците настояваха най-много да стане това, Шутич и Албрехт искаха да вземат началството на тоя поход. Нападението щеше да стане нощно време. Но така ли говореха еледжикските въстаници? Тия не искаха да знаят нищо повече от онова, щото се вършеше вън от тяхната ограда. Когато днес много градове, начело с учени глави, се делят на териториални жители и нищо не искат да знаят за други градове, пак с техни братя населени, то що оставаше за еледжикските въстаници, между които ни един нямаше да притежава по-отвлечено понятие за единицата на една държава или страна? Те казваха, че тяхната длъжност е да пазят Еледжлк само, да се грижат за безопасността на своите семейства и нищо повече.

- Ние скоро очакваме да ни последва онова, което патиха клисурци и петричени - говореха тия, - та затова не ни е в интереса да се отдалечаваме.

Напразно Бенковски и далматинците употребиха всичкото свое бунтовническо красноречие. Фактът, че нашето първо влияние отпадаше, ставаше поразителен.

- Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат още готовите момчета на дунавския бряг? - питаха много незадоволни гласове из средата на еледжикските въстаници.

А дъждът се изливаше като из недро. Той парализираше окончателно всичките наши предначертания; жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително. Ако под открито небе дъждът мокреше, то и колибите, покрити с букова шума, препятствуваха твърде малко. Разликата беше само тая, че той се прецеждате през зелените листа и по-наедро падаше върху голите вратове.

Втори път всичките изходящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. От 400 и повече кавала десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората и да удрят на определеното място. Другите изплюха куршумите си на няколко крачки отпредя ни, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Отвратителна миризма от калпавия барут задуши околията, като че да бяха изсипани няколко каци с развалена армея. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват; достатъчно бе да излязат насреща ни петдесят души с шнайдери и двадесят души черкези с винчестери. Не говоря за книжните фишеци, турени в газови сандъци и мешинени чанти; на тях не трябваше да ги мокрят дъждовни капки; измокрените дрехи на въстаниците и острата влага, която беше в състояние да разкашкави и допотопните абанози, бяха достатъчни да преобърнат нашата скромна амуниция на черно тесто!

Но надеждата, святата надежда, която крепи целия свят, поддържаше още в нас известна сила и кураж. А неизвестността? Липсуванието на всякакви съобщения с останалите окръзи и пунктове, което ние тълкувахме все още в наша полза? А Велико Търново, със своята тежка кавалерия? Хайдушкият Сливен и неговите юнаци с големите пояси, които от месец марта още бяха напълнили гората? Ами Враца? Кървавите писма на нейния главен апостол, С. Заимов, който беше проглушил и Влашко, и Богданско, че окръгът му не може да търпи вече? Всичко това като прекараше човек през ума си, Петрич и Клисура му се представляваха като мравуняк. Освен това ние имахме слабостта да си въобразяваме, че едно сполучливо сражение с неприятеля щеше да ни снабди с по-добра система пушки, а в такъв случай печелехме немалко. Далматинците даваха надежди, основани повечето на нашите сведения, че главната победа ще да бъде на наша страна. И така сами помежду си поддържахме едно заблудено положение.

И Бенковски сам беше убеден в противното, защото поръча тоя ден на майсторите да му направят една дамга от желязо, на която имаше две начални букви Б.В., което значеше Бенковски войвода. С тая дамга той удари знак на всичките коне, изходящи се в Еледжик, които оттук нататък ставаха собственост на четата.

Заранта на другия ден двама стражари донесоха в шаба една къса сабийка и една хубава чанта за през рамо, които тия намерили сложени до едно дърво. Мнозина от присъствующите познаха, че малката сабийка и чантата са на Владимира Ненов, писаря за френския язик, когото, както знаят читателите, баща му ни беше дал тържествено в Белово, за да го употребим за каквато работа е достоен.

От най-напред помислихме, че това „богатство“, според както се изражаваше бащата, е убито, та затова се изпратиха хора да го търсят. От по-точни сведения обаче узна се от стражата, че на разсъмвание едно младо момче излязло от лагера и хванало пътя към Ветрен. Стражата не искала да го пусне, но като го познала, че то е от хората на войводата, дали му свободен пропуск.

Нямаше вече нужда зз съмнение, че деликатният писар е избягал въпреки молитвите и благословиите на баща си. Вижда се работата, че постоянният дъжд, разните опасности, миризмата на барут и пр. бяха поколебали младата патриотическа душа, която си е въобразявала, че като е писар, ще има на разположението си кабинет и маса. Та и другояче можеше ли да бъде? Ако г. Консулов, който със своето избягвание към Пазарджик потвърди една истина по отношение към богатите и тежките търговци, че тяхна милост не желаят да умират за правото на другиго, то тая същата истина трябваше да потвърди и Владимир Ненов към своите братя учени. Възможно ли е, или мислимо, че човек, който познава френски язик и пр., ще да се реши да даде своите меса на балканските орли? Ами утре, ако се освободи България, като потрябват министри, консули, паши и пр., кой ще заеме постовете им, ако не пак подобни патриоти?

Двама души муховци с мечкарски шишинетч ощипаха пътя към Белово със заповед да донесат учената глава на френския писар, ако не можат да го хванат жив, защото, ако той попаднеше в неприятелски ръце, неволно трябваше да стане предател - но хваща ли се мамина син? Щом той излязъл от линията на стражата, късото му палто се преобразило на живо крило.

На 29 надвечер всеки замръзна на мястото си, като донесе стражата известие, че близо до Капуджика (Трояновата врата) е пристигнала турска войска с топове. Силно движение се забележи на часа още във въстаническия лагер, чуковете от арсенала млъкнаха и на всекиго погледът бе обърнат към върха на планината, гдето се пада Капуджикът. Ние се затекохме още на часа да излезем на рътлината, отгдето се виждаше това място, и се уверихме с очите си, че известието на стражарите е вярно. Казаната войска беше пехота, нз повече от един табор; но около й се виждаха много черкези и башибозуци. Тя беше се спряла на едно място, естествено укреплено, а освен това много българи и всичките солдати си правеха шанцове. Недалеч около лагера им имаше поставено стражи, а най-много откъм страната на Еледжик. В главния им лагер се виждаха с помощта на телескопите и два горски топове, които се лъщяха на слънцето. Ние гледахме свободно неприятеля, но и той гледаше нас.

Нямаше съмнение, че тая войска беше дошла собствено да удари на Еледжика. Немислимо бе от наша страна да нападнем на турския лагер с нашите осакатени пушки. Може би ние и да сполучехме в това нападение, ако станеше нощно време, за да произведем тревога, но малко последователи щяхме да намерим. Повечето момчета от хвърковатата чета, като чуха, че селата им са изгорени или че скоро щели да бъдат нападнати, започнаха малко по малко да липсуват. Докато ние се двоумехме що трябва да правим пред належащата опасност, двама куриери един подир друга пристигнаха от Панагюрище, с писма от военния съвет, с които ни известяваха да сме се завърнели по-скоро в селото им, защото многочислена турска войска и башибозуци, която идела откъм Пловдив и Пазарджик, готвела се да нападне Панагюрище. Клисура нападната, Петрич изгорен, Панагюрище ще да се напада, Еледжика очаква същата съдба, въстаниците негодуват, навсякъде отчаяние! Где да отидеш, кому да помогнеш най-напред? Въстаниците мълчаливо и замислено ходеха нагоре-надолу и захванаха да ни изглеждат с подозрение. Техните въздишки и жалните им погледи още повече обезкуражаваха останалата ни дружина...

На следующата нощ мъглата се дигна от върховете на планините и ние присъствувахме при нов свят. Цялото поле беше светнало от огньове; то представляваше вътрешността на една опалена пещ. По-нататък величествените Родопи представляваха северно сияние! На няколко места се издигаха огнени стълбове чак до небесата, които осветляваха и самия хоризонт. Ако някой скептик се появеше да оспори, че тоя огън гори не на земята, а на небето, то едва ли можеше да го убедиш в противното. Различни бяха мненията за тия огньове. Едни казваха, че въстанието е напреднало в Родопите и огънят, който се вижда, не е друго нищо освен помашките села, запалени от нашите въстаници. Неверниците томовци обаче, които не обичаха да се залъгват с бабини деветини, говореха противното, а именно, че не помашките села горят, а българските: злочестият Батак, Перущица, Бойково, Сотир, Дядово и пр.

Само малкият Мацко не искаше да знае нищо от тия дребни работи. Час не минуваше да не направи той някое ново приключение, а особено когато видя себе си въоружен с пушка и нож, които му бяха подарили момчетата за смях. През целия ден Мацко го нямаше никакъв; и хляб не дойде той да яде; мнозина питаха накъде е той отишел, но никой го не беше виждал. Чак когато го потърсиха нарочно, научихме се, че той бил слязъл в реката, гдето се занимавал да си изтрива оръжието с пясък. После отишел в циганските колиби и с гол нож в ръка събрал на едно място всичките цигани, които накарал да му поправят счупения пищов. Дълго време той осуквал тия клетници да му правят неща невъзможни и мнозина имали злочестината да се прегънат на два ката, защото Мацкова ятаган им посетил по няколко пъти голите гърбове. Но и с това се не задоволила неговата палава натура. За да покаже и на дело, че е достоен да употреблява даденото нему оръжие, не се мина много време, и еледжикската гора екна от изгърмяванието на една пушка, която стресна всичкия лагер. Всички помислиха да няма нападение от страна на неприятеля, защото никому не беше позволено да гърми за нищо и никакво освен в случай на нужда. Няколко души бяха се отправили вече към оная долина, накъдето гръмна пушката; но ето че насреща им се подаде из гората един циганин, гологлав и с разпасан пояс, който тичаше към нас с изплезен език.

- Пашаларъм! Краката ви целувам, недейте ма оставя да ме убие тоя човек, който е там долу в дола! - викаше циганинът. - Куршумът мина покрай ухото ми.

След като разпитахме циганина как е станала работата и видял ли е лицето, което му хвърлило, узнахме, че авторът на несполученото убийство не е друг никой освен Мацко.

- Отдавна аз ви говорих, че това копиле трябва да се убие - каза Тодор Хайдутинът, когото не бяха отболели още ребрата.

Мацко отказваше категорически да е гърмял с пищов, но бачо му Тодор не закъсня да го тури в капана. Пъхна си пръста в цевта на пищова му, който почерня и което беше знак, че наскоро е гърмян.

- Това какво е, кучи сине, а? - питаше Хайдутинът и опинаше Мацковото червено ухо.

- Ти не ми си чорбаджия - говореше Мацко и гледаше Бенковски в лицето.

Даде обещание, че уж ще да стои мирен; но същия още ден изгори гърдите на един селянин, като изсипа горещото ястие в пазвата му, че било солено. В тоя случай той биде наказан.

 

II

Освен огъня и гъстите облаци дим на 30 априлий, в петък, ние бяхме честити да чуеме и друго нещо. От време на време откъм Родопите бухтението на топовни гърмежи се слушаше, които ехтяха, като че да се хвърляха под земята. Намериха се хора изпомежду ни, които утвърдяваха, че това са черешовите топове на нашите въстаници в Батак, Перущица и пр.; но тия заблудени патриоти се четяха на пръсти. Останалите въстаници поклатиха глава и при всяко раздаване на топовното ехо потреперваха на мястото си. Околните стражи, стреснати от гърлестите оръдия, оставяха своите постове и дохождаха в лагера да се научат за същността на работата, а най-главното - да утешат своите семейства поне с един отечески поглед. Няма нужда да ви разказвам, че тия бяха разбити вече окончателно. Няма гайди, няма хора, няма вече патриотически песни!...

После пладне на южната страна от Еледжик, между голите върхове на Средня гора, се издигна тъмносив стълб от дим, който вървеше стремително нагоре да подаде ръка на облаците; но като допря до известна точка, по до силно течение на небесното пространство, от един път се пречупи на надолу и бързо завзе друго направление. Виждаше се, че тоя дим е следствие на новозапалени здания; инак той не можеше да бъде дотолкова стремителен.

- Панагюрище гори! - се изтръгна болезнен вик от гърдите на всички ония панагюрци, които се намираха в нашата чета.

Те стиснаха своите шишинета и поискаха да вървят за родното си село да видят що става с мила майка, беззащитна жена и деца; но ние ги уверявахме, че тия се лъжат, огънят не е в Панагюрище.

- Познаваме ние мястото, гдето сме се родили и пораснали - говореха тия, без да оттеглят просълзените си погледи от гъстите стълбове на дима. - Цял свят да се събере и да уверява противното, няма да го послушаме.

- Ето где е Св. Никола, по-нататък Лисец, а огънят е помежду им - говореше Марин Шишков. - Затова всяко помайване ще да бъде напусто. Да им се притечем на помощ да запазим поне населението, ако не селото.

- Да вървим! - повториха панагюрци и се обърнаха да стягат своите коне, без да очакват заповед от войводата.

Сините пламъци над селото им бяха ги накарали да забравят и войвода, и обща цел, и всичко. Движението на панагюрци да вървят към селото си не остана незабележено от еледжикските въстаници. Малко ги тях грижеше било за Панагюрище, Петрич, било за друго някое място вън от техните граници. Тия се възмутиха открито против нашето заминувание.

- А нас кому оставяте? - говореха тия. - Ако в Панагюрище живеят българи, то нима ние сме от друга вяра!

Уплашени жени и деца се събраха наоколо ни, които говореха - всичките от един път, - че техните мъже не са в състояние да ги защитят, всичката им надежда на нас била, турската войска чакала на половин час разстояние, която ще да ги нападне, щом ние потеглим за Панагюрище. В същото това време пристигнаха и други куриери от Петрич и Белово с писма до войводата, с които му обаждаха, че селата им на огън горят, нападающите башибозуци нямат чета и пр., та затова час по-скоро трябва да вървим за селото им. Всеки може да си въобрази като какво трескаво впечатление трябваше да произведат тия горчиви известия както на войводата и на щаба му, така и на всичките други находящи се там въстаници. Святата надежда и куражът, възбуден от народното недълготрайно въодушевление, отстъпваха малко по малко място на мрачното отчаяние, на горчивото разкайвание и безначалието - настъпающи вследствие после всяка една несполука.

Бенковски онемя; неговият глас, който със своето гьрмение събуждаше где щото е имало заспало до вчера, сега захвана да се чува по-малко. Няколкото куриери, надошли от разни места, които висеха над главата му за положителен отговор и които се надпреварваха кой да говори по-убедително и разпалено, за да го заведе в своето село, разбиваха още повече неговия кураж.

- Всичко е вече свършено - говореше той с наведена глава пред мене и пред няколко далматинци, в края на ближната гора, гдето се бяхме оттеглили. - Загина хубавата Тракия заедно със своето население! Нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение... Че Панагюрище е разбито и огънят гори в него, няма никакво съмнение. Същото очаква и тия тука сиромаси; щом ние потеглим крак, то турската войска ще да ги нападне. Не зная - казвайте вие - где да отидем най-напред да предварим злото? То не иде само от едно място!... Кой знае дали в същото това положение не се намират и останалите три окръга, дали и там не са потънали в огън българските села! Но аз не вярвам това. Там агитацията беше по-силна, народът е повече приготвен още с време; а освен това там са пристигнали още на помощ чети от българските емигранти в Румъния, които, щом са чули, че в отечеството им е пламнал бунт, по пладне трябва да са прецапали Дунава!

Когато Бенковски отваряше дума не за оноза, щото беше напреде ни, не за голия факт, а за работи по-отвлечени и съмнителни, като например за „чети от Влашко“ и пр., то гордият му поглед пак завземаше първото свое положение.

- Следователно, да се потрудим и ние да се задържим още за няколко деня, па добър е господ; отгдето най се не надяваме, оттам може да ни дойде помощ.

Нашите мечтания щяха да се продължат още повече, ако не беше Васил Соколски, който дойде при нас бежешком и извести, че трети куриер пристигнал от Панагюрище, който разказвал и надясно, и наляво измежду въстаниците, че селото е изгорено вече, а хората - заробени от турците. Това той говорил съвсем открито въпреки бунтовните правила, че всяко известие се съобщава най-напред на войводата. Реченият пратеник, на име Юрдан, разказа подробно за всичко, щото беше видял в Панагюрище пред 5-6 часа. Той не беше никакъв пратеник, а просто така, избягал от ятагана и от свиренето на куршумите. Храбрите панагюрци, след едно упорито сражение с многобройните нападатели, башибозуци, редовна войска и черкези, най-напред при Балабанов лес, а после около селото в укрепленията, били принудени да отстъпят в неравната борба. Неприятелят нахлул в селото със страшни викове и почнал своето дело. На минутата още селото било предадено на огън от четирите краища, а после се захванал вече сечът без разлика на пол и на възраст... Най-после той ни разказа, че когато бягал към гората, обърнал се няколко пъти наназад и видял с очите си, когато ударили жена му с куршум, която бягала подиря му с малко дете на ръце и с глас се молела да я не оставя в душмански ръце. Той не се спрял.

- Мълчи и не говори вече, низка твар! Ти, когато не си бил достоен да помогнеш на своята жена, когато не те е заболяло на сърцето от нейните викове, не трябва да мърсиш тоя свят! - каза Бенковски. - Дръжте тоя дявол да му ударя петдесят тояги, за да знае втори път как трябва да се пази отечество, жена и деца -прибави той.

След няколко удара нещастникът биде обезоръжен и предаден на стражата. Същото стана и с другите бежанци-панагюрци, които пристигнаха тая нощ на Еледжик да търсят защита при войводата и неговата хвърковата чета. Бенковски на тях искаше да си извади гнева, че наместо да бягат, тия трябвало да загинат в своето село. Тяхното число възлизаше на 20-24 души. На другия ден, събота, 1 май, свика се голям военен съвет, иа който присъствуваха освен главатарите на еледжикските въстаници и всичките още чужденци, които бяха ни последвали от Белово. След дълли препирни, които излязаха вън от всякакво благоприличие, едвам можахме да дойдем до едно споразумение, за което едва ли имаше двама души да вярват, че ще може то да се осъществи. Беше решено, че трябва да заминем за Панагюрище, да съберем разбитите там въстаници и нощно време да нападнем неприятелския лагер, за да възстановим първия ред на работите. За тая цел щяхме да вземем помощ от петричени и мечени, на които се и изпратя известие да бъдат готови, когато преминем покрай лагерите им с четата си; а от Еледжик не щяхме да вземем ни един човек, по причина че и тяхното положение беше критическо, както казах. За последен път изпратихме няколко куриери до окръзите: Търновски, Врачански, които по какъвто и да е начин трябваше да узнаят вървежа на работите. Началството над еледжикските въстаници пак се повери на известните Теофил Бойков, Стоян Муховченина, Гено Теллията и др. Преди да тръгнем, Бенковски държа реч с цел да посмири що-годе развълнуваните духове.

- Важна и бърза работа ме заставлява, мили братя - каза той, - да ви оставя за няколко деня на своята съдба. Аз тръгвам днес заедно с юнаците си за Панагюрище, за да помогна на тамошните братя. Както ви е известно, там върлува вече турският ятаган, мнозина наши братя и сестри се намират вече роби, под турските чадъри. Питам ви, братя, не е ли това свята християнска длъжност на всекиго от нас, да се притечем в помощ на страдающите? Щом ние сполучим с божата воля да отблъснем неприятеля, незабавно ще да се свърнем пак при вас... В разстояние на това време вие се слушайте един други братски, трудете се изедно за успеха на общото дело и се надявайте богу...

Тая реч на Бенковски беше за последно виждание. Ако някои от слушателите вярваха, че ще да ни видят втори път, то за Бенковски не може да се каже това същото.

Вижда се работата обаче, че речта не произвела еднакво впечатление на всичките еледжикски въстаници. Щом ние сме заминали за Поибрене, няколко души въстаници, повечето от муховця - най-големяте обожатели на Бенковски, - впуснали се да ни изпреварят през криви пътеки и се наместили на едно място, отгдето ще да минем, за да убият войводата и по-главните негови другари. Причината на това била, че сме оставили Еледжик в най-критическата минута. Съзаклетниците стояли вече на тясната пътека със запрегнати шишинета, насочени към пътя. Но щом се появил Бенковски, върху когото трябвало да се сипят куршумите, натъкмените указателни пръсти на коркулуците не се помръднали.

- На мястото си замръзнахме, когато го погледнахме в лицето - говореше ми след няколко години един от тия съзаклетници. - Уплашихме се, дожаля ни да теглим куршум на тогова, който ни направи най-напред да познаем, че сме българи и че трябва да си имаме свое царство.

Освен това немалко са повлияли и далматинците, за да не се извърши убийството, защото съзаклетниците знаеха, че те държат страната на Бенковски.

При захожданието на слънцето ние пристигнахме в Поибрене, което беше съвсем пусто от хора, без да знае някой от нас, че по пътя сме били изложени на няколко шишинета (съзаклетниците се били наредили на десния бряг на р. Тополница, между Еледжик и Мухово). В дюгена на Даскала намерихме само един селянин, пиян до безсъзнателност. От лична вражда към съдържателя на дюгена и че имал да дава на тоя последния, сега той беше намерил време да си отмъсти. След като изкъсал всичките негови записи и тефтери, напил се и пуснал на земята бъчовите с вино и ракия. Зимникът беше станал до колене от пуснатата жидкост, а нашият човек плаваше отгоре му като по океана. Бенковски заповяда да го изтеглят навън и след няколко въпросн, на които той не можа да отговори, ритна го с крак два пъти в гърдите и жертвата се простря на земята в несвесно състояние.

„Хората правят пазарлък за живот или смърт, а ти, свиня, си се напил като на Заговезни!“ - говореше му той.

Тая вечер ние замръкнахме на една висока рътлина в меченската гора, недалеч от въстаническия лагер на последното това село, отгдето и се снабдихме с храна както за нас, така и за конете, защото в Поибрене не намерихме жива душа, както казах, а от Еледжик нямаше що да вземаме. За помощ от хора тия казаха, че ще изпратят направо в Панагюрище. Ние преспахме под открито небе, около зелените шумки. Времето беше се изяснило, дъждът отдавна бе престанал. Макар и да нямаше месечина по небесния свод, но запалените наоколо села удовлетворяваха тая нужда. Първо място между тия земни огнени кълба държеше Панагюрище, като най-голямо и най-близко до нашия лагер. Не само че то светеше, но и нагряваше още. Вълшебно и величествено се подигаха неговите пламъци над зелените средногорски дървета, като че те да излязваха от ада. Тия осветляваха богато всичката околия, която в това време беше пълна с множество нещастници, любители на свободата и на своите човешки права, които гледаха отвисоко как заклетият им петстотингодишен душманин уничтожаваше всичко мило и свято за българина. От гърмежа на пушките, от бучението на пожара и избягванието на всичкото население из гората, зверовете, обитатели на тая последната - вълци, лисици, свини и пр., - бяха се подплашили и хукнали да бягат, накъдето им видят очите. С много от тях ние се срещнахме в пътуванието си, които, щом ни виждаха, дръпваха да бягат на друга страна. Една върволица сърни, на брой 5-6, излязоха напредя ни твърде наблизо, за което мнозина от другарите казаха, че срещата с тия невинни животни предвещавала добри сетнини.

Другарите бяха насядали умислено около шумките, по няколко души на едно място, които въздишаха и си приказваха за едно-друго по работите на твърде нисък глас, като че да правеха съзаклятие. В същото положение се намираше и Бенковски; той беше си опрял гърба на една шумка, с едната си ръка държеше коня, с другата сухо коматче хляб, от което гризеше малко по малко. Наникъде нямаше да се чуе весела думица. Меченските въстаници, огньовете на които светеха в една близна долчина, гдето тия бяха заедно с фамилиите си, никой не дойде при нас, както това ставаше от по-напред. Момчетата, които бяха от Панагюрище, поискаха да вървят още тая нощ за селото си, гдето се дигаха няколко ръце да искат тяхната помощ, но ние ги задържахме. При всичко това обаче мнозина от тях нарушиха дисциплината, като си отидоха и без знанието на войводата.

На 2 май, пред изгряванието на слънцето, ние потеглихме за Панагюрище през гората направо. След малко достигнахме една височина, називаема Лисец, час и половина далеч от селото към северна страна. Тук, от това място, селото Панагюрище се вижда като в тава. Сега обаче то не можеше да се види, с изключение на няколко само къщици по края. Не можеше да се види то по тая проста причина, че цяло-целниничко беше потънало в огън и гъст дим. Ни пушки, ни топове не се слушаха вече, защото и двете страни бяха оставили вече неприятелския мегдан, покрит с няколко обезобразени трупове. Панагюрското население се беше оттеглило вече в гората, на мястото Разлатица, малко по-долу от Лисец, в една долина. В селото бяха останали само няколко стари и недъгави баби, дребни деца н пр., които по тоя или оня начин не бяха успели да избягат през линията на настъпающата войска. За съдбата на тия нещастници нищо положително не се знаеше. Главният лагер на турската войска така също беше се оттеглил вън от селото към черковицата „Св. Петка“, а няколко само плячкаджии, повечето башибозуци, пречаха из селото да колят, палят и обират. Според разказванието на очевидци, панагюрският онбашия Даут вървял начело на палачите, на които показвал кои са къщите на башкомитите. Щом ние се спряхме иа Лисец, изпратихме хора да събират разбитите панагюрски юнаци по гората, за да се посъветваме по кой начин да нападнем на турския лагер. Мнозина от тия последните не закъсняха да се явят с оръжието с. Тия бяха одърпани и окъсани, с изгорели и почернел лица, с хлътнали очи и слепени устни, понеже не бяха яли хляб от няколко деня. Тия бяха нещастните борци при Балабановия лес и Бърдото, гдето станаха най-големите битки при защитата на Панагюрище. Начело на неприятелските войски беше Хафуз паша, който дойде откъм Стрелча, предводим от много башибозуци и местни турци, запознати и с най-тайните пътеки. На 29 априлий стана най-отчаяната битка; юнашки са се сражавали нашите панагюрски борци със своите стари шишинета против редовната войска и длъгнестите куршуми на шнайдерите и винчестерите.1 Малко по-надалеч от тях е свирнал и кантаревият топуз, пуснат от черешовото сухо дърво; но и неговият глас скоро трябвало да онемей, защото му отговорили с берлинския челичен круп и защото на третия път взел формата на копаня - пукнал се, искам да кажа. Скъпо заплати Хафуз паша своето влизание в Панагюрище. Покритите от куршуми юнаци на няколко места се спирали в отстъпванието си, докато ги разбият окончателно, и отваряли огън срещу нападателите. Около 170-200 души турци са паднали на панагюрските обкопи, в числото на които имало и двама-трима мюлезими и юзбашии, когато от наша страна убитите и ранените са сравнително незначително число. Наистина, че от Априлското въстание панагюрци броят да са дали за българската свобода 600-650 души мъченици, но тия са повечею жена н деца и недъгави хора, избити не в сражението, а по къщята си, из улиците и по таваните, без никакво оръжие в ръце.

Най-после силният дъжд, за който споменах нагоре, нанесъл жесток удар на нашите борци. Докато напълнят една пушка, докато я подсилят, трябвало да стоят наведени над нея, за да я запазят от дъжда със скута на дрешката си, без да забележат, че паласката с книжните фишеци се излагала на мокротата всецяло. Разбира се, че това не е можело да се продължава за по-дълго време - не чакали проклетите турци, дордето си напълни пушката нашият въстаник, а изпразвали насреща му по няколко пъти своята иглянка. След отстъпваяието на борците пред грамадната настъпающа царска сила, техните обкопи, както и самото Панагюрище се завзело от победителите. Страшни и отмъстителни били тия спрямо всичко, що е българско. Тяхната и така разпалена ярост се увеличила още повече, когато тия, преди да им се удаде да станат господари на селото, трябвало да. минат като по мост върху труповете на своите съотечественици и другари, избити от довчерашните покорни уж раи.

Захванала се ужасната сцена: огън и меч; който сварил да избяга към гората, спасил се. Женски отчаяни плачове и боязливите крясъци на децата заглушавали въздуха. В очите на неприятеля и тия последните се считали за противници, и тия на равна степен с бащите си и своите мъже изпитали студеното желязо на ятагана и продълговатия куршум на шнайдера. Няколко души от по-известните юнаци, неизвестно по какви причини, дали нарочно, или че не сполучили да избягат с време, останали в селото, заградени от турците. Много от тях не искали да умрат така мърцина, със скръстени ръце. Рад Клисарят например, един от храбрите борци, се затворил в дома на Делча хаджи Симеонов, заедно със стотника Стояна Пъков. Страшен огън отворили тия от прозорците на поменатата къща срещу нападающите турци. В разстояние на 4-5 часа сполучили да убият до 20 души турци, в числото на които влиза и един големец, мюлезимин или друг някой чин. Тия само гърмели, а други двама души им пълнели пушките. Рад, с гол нож в ръката, излязвал няколко пъти навън да взема пушките на избитите войници, а после пак се връщал. Вниманието на нападающите било обърнато към тая къща, около която грозно хъркали няколко анадолски синове. Хафуз паша, след каю се уверил, че със сила е невъзможно да се хванат двамата юнаци и да се предаде на огън проклетата къща, прибягнал до дипломатическия катехизис. Няколко пъти той изпращал обезоръжена депутация, състояща от чауши и онбашии, да се молят на хищните комити да сложат оръжието, като им обещавали в същото време и богата прошка от страна на босфорското слънце.

- Лъжете, кучета! - отговаряли двамата наши герои и пушките препуквали от прозорците.

Най-после топовете били обърнати към тая къща, която отдалеч подпалили чрез бомбардирование. Необикновените буйни натури завинаги принасят добро на своите ближни с решителните си постъпки. И постъпката на нашите двама герои не отстъпила от това общо правило. Дордето турците, заедно със своя паша, се занимавали да правят преговори с Рад Клисаря и Стояна Пъков, панагюрските победени жители намерили свободно време да избягат от селото навън. Друг един юнак, Тодор Хайдутинът, из с. Радилово, за когото споменах нещо в първата част на книгата си, така също се затворил в къщата на Делчо Ширков. Ог тая къща старият български юнак е гаврътнал 25 души неприятели, без да повредят него ни най-малко. Той сполучи да избяга и после почина от собствената си смърт. Всичките околни къщи, около които се търкаляли 25-те жертви, предали се на огън по заповед на. главнокомандуващия, а върху лицата на падналите солдати башибозуци туряли барут пак турците и ги подпалили.

Докато се изравнят условията със Стоян Пъков и Рад Клисаря, цялата армия на Хафуз паша се била спряла до долното хороигрище, при къщата на хаджи Симеона, отгдето се изпращали депутациите.

- Ако тия комити имаха двадесят души такива юнаци (като Пъкова и Клисаря) - казал Хафуз паша, според разказванието на предателя Ненко Балдевченина, - то ние не можехме влезе така лесно в това московско село.

Въобще най-голямата и жестока битка, може да се каже без увеличение, е станала вътре в селото, когато юнаците бяха разбити вече и всеки от тях действуваше отделно за своя сметка. Освен гореспоменатите юнаци твърде левски се е борил и Георги Джелов, а много други, действията на «оито е невъзможно да сз опишат и предадат на българското потомство, защото буйният огън ги е уничтожил заедно с убитите от тях жертви от неприятеля. Георги Джелов се закрепил до един плет, отгдето в късо време можал да натрупа напредя си до десятина души, късите пискюлчета на които се търкаляли отстрана. А други борци, които бнли над Драголин махала, не отстъпили дотогава, докато редовната войска не влязла в хендека им, докато сражаващите се - турци и българи - не се заловили за гушите. Тук са се отличили най-много Станчо Маринов и Костадин Кацара, които с голи ножове застанали на двата края на хендека и насърчавали своите другари. Няма пример - с твърде микроскапичееки изключения - да се е предал някой от панагюрските борци а оръжието си. Петър Щърбанов, като се видял, че е заграден от четири страни, напъхал револвера в устата си и се претъркулил на земята. Освен поменатите юнаци твърде решително са се борили още Никола Мулешков, Рад Кепелецът, познатият на читателите Ворчо войвода и други още много. Трябва да ви кажа и това, че турската редовна войска, която нападна с Крупови топове върху 800, най-много 1000 души въоръжени въстаници (числото на въстаниците беше по-голямо, но аз не смятам и ония, които бяха въоръжени само с брадви и колища), броеше до 3000 души без башибозуците. Така или инак, но панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец. Тяхното Оборище и градът им трябва да държат първо място в страниците на българската нова история, заедно с пукнатия им на две половини топ. Славно свършиха панагюрци!...

 

III

Между това населението сполучило да избяга в ближната гора, както споменах по-горе. Победителите, като не довтасали да възпрат бежанците, поздравили ги само отдалеч със своите беглишки куршуми, така щото мнозина, повечето жени, бяха наранени. Всичките панагюрци, които правеха част от нашата хвърковата чета, отидоха да търсят по планината своите домашни или поне да се научат що е станало с тях. Едни от тях се върнаха, без да узнаят нещо; други се научили, че техните излезли уж живо и здраво, но какво са станали после, никой не видял; трети намерили само стари майки, някои ранени, а някои примрели от глад; четвърти случайно сполучили да излязат при милите си деца, наедно събрани или само няколко от тях, насядали около зелената шумка, които прострели ръце към -своя въоръжен баща и му разказали със сълзи на очите, че майка им я заклали читаците; пети, напротив, само майката сполучили да намерят, която се тръшкала от земята и с пресипнал глас ходела да търси рожбите си, и пр., и пр. Всички пъшкаха и въздишаха. Но - чудно и дивно - после много мисления, туй било, онуй станало, така ще бъде, мнозина го удряха на смях и подигравка. Не е лъжа, гдето се е рекло, че човек претръпва пред най-големите ужаси, а после вече, когато се орахати, само от едно въображение за миналото тръпки го побиват и почва да се чуди как не е умрял едно време от страх!

...Нашият стотник от четата, Марин Шишков, намерил стопаницата си там негде из гората, ударена с два куршума на най-опасните места, тръшната на земята сама-самненичка, без да има даже кой да й подаде капка водица, толкова нужна на ранената жертва. Шишков се повърна при четата повторително и поиска да заведе доктора при нея, за да й извади куршумите и превърже раните. Докторът ни, Василчо Соколски, който не беше твърде мъченик на своята професия, отказа да отиде, освен ако и аз го придружа до мястото на болната, което се намираше от нас на ¾ часа разстояние надолу из урвата. Колкото и да не ми се щеше да подигам жлъчката на нещастните и полуубнтите, през средата на които щяхме да преминем не без клетви и негодувания, от една страна, по принужденията на Бенковски, а, от друга, от уважение към М. Шишков, аз се съгласих. С нас заедно тръгна и секретарят (в оставка вече) Т. Георгев, който втори път отиваше да търси своята майка, която дотолкова го обичаше, щото на тръгване беше му дяла едно сребърно кръстче - знак на майчина любов. След половина час трудно пътувание през криви тесни пътеки и стръмни долини, започнахме да срещаме тук-там из шумата въоръжени въстаници, по няколко души на едно място, налягали под дебелата сянка и потънали в скръб. Тия бяха се оттеглили малко настрана от общото свърталище на фамилиите, за да не бъдат очевидци как умират от глад техните жени, сестри, деца и майки, които, като по-слаби от мъжката страна, не можаха да противостоят на страшния глад. После непродължителен разговор с тях за това и онова, казвахме им да отидат на Лисец, при четата, гдето може да се намери и по малко хляб (който ни бяха дали мечекските въстаници) и гдето има да стане съвещание.

- Не ни трябва нас вече ни войвода, ни неговата чета - казваха тия отчаяно. - Когато беше време да ни се помогне, вас ви нямаше, а сега всичко е напусто...

По-нататък захванахме да срещаме и фамилиите. Тяхното положение беше до такава степен ужасно, щото на човека за пръв път още настръхваха космите. И най-коравото сърце не можеше да се стърпи от да не пролее капка сълза. Мъже и жени, дребни деца, старци и баби бяха се изтъркаляли по голата земя като животни и от минута на минута очакваха своята смърг или от глад или пък от страна на неприятеля, пълчищзта на който стояха твърде наблизо. Никой не беше уверен, че упоен той от победата, станала в петък, няма да поднови пак своите нападения. Два топа достатъчно беше да приплющят из гората. Глас на отчаяни плачове и тежки въздишки се слушаха по всичката долина на ония злочести майки, които припкаха по гората като ранени кошути да търсят своите изгубени рожби и да питат не ги ли е виждал някой. С пресипнал глас викаха тия, питаха всекиго, който им се попаднеше насреща, но отникъде няма удовлетворителен отговор. Всеки гледаше своето и никакво внимание не обръщаше на чуждото, макар то и да береше душа напредя му. Минутата беше такава, щото всеки беше забравил своята длъжност към ближния си. От друга страна, малки деца така също обикаляха из долината да търсят храна от другите избягнали. Към всекиго те се обръщаха с молба за коматче хлебец или друго нещо за ядене. Нас наобиколиха много такива страждающи същества, които протягаха разтреперана ръка едно през друго да искат хлебец, но и от нас едва ли можеше да излезе нещо, защото и ние не стояхме в това отношение по-завидно.

Аз видях с очите си едно около тригодишно дете как то умираше от глад до една шумка близо до нещастната си майка, която бе ранена! Докторът слезе от коня. да й превърже раната. Единствената храна на тия нещастници беше агнешко месо без сол, но и то се твърде мъчно намираше, и за неговото придобивание се трябваше юнашки гърди, защото и неприятелят имаше нужда от храна. В пространството между въстаниците и турския лагер, гдето се въртяха черни стада овци и говеда без стопанин, ставаха плячка на оногова, на когото пушката стига по-надалеч. Башибозуците и солдатите, подпомогнати, за срам, от нашите въстаници из селата Попинци, Бъта и пр., откарваха в турския лагер повечето добитък. Още повече. След поражението на Панагюрище мнозина от тях бяха минали на турска страна...

Дълго време се скитахме ние по урви и долини, докато намерим ранената стопанка на бае Марина, за която бяхме тръгнали. Дойдохме наблизо до онова място, отгдето башибозушките чалми свободно можеха да се виждат. Като се боях да не закъснейме и да не би да ни хванат турците, казах на доктора да се върнем при четата на Лисец и чак яа другия ден да дойдем, когато бае Марин се научи наздраво где се намира жена му, понеже и той не беше я видял още с очите си, а от хората само слушал, че е ранена. Тоя последният обаче, възползуван от мрачното настроение на своите съграждани, които не ни изгледаха твърде с добро око, възрази сърдито и малко повелително даже, че нашата длъжност не се състояла само в това да излъжем населението да се подигне на въстание, а сега да го оставим по гората без никаква защита! Нямаше що да се чини. После малко ние сполучихме да намерим ранената, през бута на която бяха преминали куршумите. Тя се увиваше с балканската трева - единствена постелка, - потънала в черни кърви, съсирени по дрехите й. Докторът си изпълни обязаностите и ние потеглихме пак за Лисец, но без бае Марина, който остана да помогне на съпругата си. Той ми повери всичките военни принадлежности, които се намираха в него, като телескопи, харти, компаси и 1500-2000 гроша беглишки пари, които, макар и да не бяха обща принадлежност, но бае Марин не искаше да оставя върху си никакви лекета.

Бързо ние се завърнахме при четата на Лисец. Четири-пет часа се изминаваха вече, откакто се беше изпроводило известие да се събират на съвещание по-главните панагюрски въстаници, но освен няколко души, които бяха дошли още в начало, повечето невикани, никой други не се явяваше. Та възможно ли беше и другояче? Всички убедителни уверения, че ако ое събере достатъчно сила, щяло да се направи това и онова, трябваше да служат в очите на панагюрци за проста подигравка. Човек, изпитал своите слаби сили в неравната борба, видял вече своето поражение във всичката му голота, не му се помогнало, когато трябвало - и сега ти го убеждавай, ако си нямаш работа. Наистина, че мнозина панагюрски въстаници, между които бяха Рад Каймакът, Недю и пр., говореха: „Оттук нататък ние станахме вече бунтовници“ - но повечето бяха на противното мнение.

- Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата - говореха тия последните и въздишаха, когато ги поканихме да се изкачат на Лисец. - Защо ни е нам вече свобода и живот? За кого ще ние да живеем, когато станахме като кукувици, без жени, деца и майки?

И едните, и другите имаха право.

Надвечер се разпръсна слух измежду четата, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и неговите другари, защото били излъгали населението да въстане, като му обещавали всякакви помощи и успехи. Тия слухове се потвърдиха и от секретаря Георгева, който, като се завърна при четата, каза, че чул с ушите си това заканвание на съзаклетниците. Както и в първото съзаклятие от страна на еледжикските въстаници, така и сега, животът на войводата беше спасен от присъствието на далматинците, с които по-напред трябваше да се борят съзаклетниците, преди да дойдат до войводата. При всичко че аз не гарантирам за истинността на тоя факт, но твърде беше близо до здравия разум да се е породила подобна мисъл в главата на гладните и полуубитите хора, за които нищо свято не оставаше вече на тоя свят. Трябва да ви кажа и това, че Бенковски не беше виноват, загдето панагюрските въстаници заедно с фамилиите си умираха сега от глад. Помнят читателите, че преди ние да излезем последния път из Панагюрище, Бенковски предложи на военния съвет да се изнесе малко храна в гората за всеки случай, но това се не взе във внимание.

Тия слухове и още други неприятни известия произвеждаха своите действия между останалите и така малко верни другари. Бенковски от минута на минута ставаше по-замислен и несъобщителен. Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

- Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия - нека тя заповяда!... - каза той и отиде да седне при корена на един бук.

Същия ден съзряхме с помощта на телескопите, че едно отделение турска войска хвана меченския път и се отправи към последньото това село, което след малко и предаде на огън. Иван Шутич и немецът Албрехт поискаха втори път, със съгласието на войводата, да потеглят, уж за да направят нападение на поменатото турско отделение, с което искаха да опитат готовността на нашата разбита нравствена чета. На часа няколко души навъзсядаха конете си и с голи сабли в ръка направиха покана на юнаците. Твърде малцина последваха нашия пример да вървят напред. Повечето потънаха в гъстата шума на Лисец и чак подир един час излязоха пак наяве... Когато ги попитахме коя е причината на това тяхно малодушие, тия отговориха, че по-напред трябвало да ги нахраним, па тогава вече да се биели. Бенковски се сърдеше, викаше, ако не и толкова куражлия, но всичко напразно! Нямаше вече оная сляпа покорност; нашето могъщество и величие изчезваше малко по малко. Планът и намерението ни да нападнем на турския лагер ставаше вече невъзможен и неосъществим при подобни условия. Па и що ли бихме направили на неприятеля, ако го нападнехме с нашите чакмаклии пушки, от които една на десетте можеше да гръмне като хората? Не само ние, но да се съберяха 10 000 въстаници с подобни плющялки пушки, пак нищо не бяха в състояние да сторят срещу 500 иглянки. Турците не искаха и да знаят даже за нашите приготовления. Малко се тия бояха. Като се явихме на Лисец, увеличиха само караулите си откъм наша страна и подпалиха черковицата „Св. Петка“, позната вече на читателите, при която тържествуваха панагюрци преди 10-20 деня, по великденските празници. Всичките по-възвишени голи баири около селото бяха почернели от неприятелска войска.

- Кой се надяваше да имат тия кучета толкова войска - говореха нашите въстаници, които имаха смелостта да мислят преди няколко деня, че Турция няма готова войска повече от 2000-3000 души.

От всичко това ставаше явно, че нашето маение около Панагюрище не само че бе безполезно, но и вредително даже лично за нас. От една страна, нямаше храна почти никак2, а, от друга, че населението започна малко по малко да се предава, което никак не беше добро за нас и не ни идеше на сметката. Но въпросът беше, накъде да отидем, когато изгубихме Панагюрище, на което имахме най-много надежда не само ние, но всичките други въстанически пунктове (в IV окръг)? Оставаше още Коприщица, Ново село (старо), Синджирлий и други още местности, по които действуваха двамата наши другари Волов и Икономов. С тях ние трябваше да се срещнем, за да размислим по-надълго що трябва да се чини, па тогава вече да решаваме. За Батак, Перущица, Брацигово, Пловдив и пр. не помисляхме даже. Пространството между тях и нас беше пълно с поганци, птичка трябваше да бъде човек, да хвръкне от Средня гора през коритото на Марица и да кацне на Родопите. Като не знаехме обаче в какво положение се намираше и ближната Коприщица, съдбата на тамошните апостоли, от които не бяхме получавали ни едно писъмце още от 20 априлий, изпроводихме най-напред трима куриери, Господин Бакърджията, Тодор Хайдутинът и Янко Фурнаджията (из Коприщица), за да занесат писмо до апостолите и да известят в Коприщица, че войводата ще да дойде3. Три часа обаче не се изминаха, и нашите трима куриери се завърнаха на Лисец, без да влязат в Коприщица. Те разправиха, че тя била заобиколена от турска войска и населението, без никакви съпротивления, правело преговори за позорно предавание на селото, без да пукне ни едва пушка. Но още по-лошото било това, че копришенските стари бегличкии и джелепи намерили за по-добро и благоразумно да предадат в неприятелски ръце апостолите, и другите по-главни деятели, които били вече арестувани! За тия неблагоприятни новини нашите пратеници се известили от овчарите.

В същото това време пристигнаха други двама куриери един подир други от еледжикското отделение с писма от Теофила Бойков и Гено Теллията, в които писма се казваше, че гдето и да бъде войводата, колкото работа и да има той, всичко трябва да остави настрана и час по-скоро да тръгне за Еледжик, защото турската войска, която се беше съсредоточила при Троянови врата, почнала своите нападения. С ужас и с поемание на душата си разказваха тия за станалите клания и други кепазелици от страна на турците. Мало и голямо, старо и младо, мъжко и женско падало заклано под тяхната тържествующа касатура. Евреинът, за когото загатнах по-горе няколко думи, че искаха да го кръщават в святото православие, така също не останал хладнокръвен при настъпванието на ооманлиите, които той не се посвенил да нарече ангели-избавители, както отнапред наричаше въстаниците. Застанал той пред лицето на пашата, направил десятина ниски теманета, изтървал няколко фалшивя сълзи от двете си очи и произнесъл:

- Ефендим, вие баща, вие майка, вие ангел!4 Преди всичко подайте ми най-напред една сабля и ми дайте воля да изпитам корави ли са костите на комитите...

Разбира се, че волята на евреина била изпълнена още на часа с подобающето се турско задоволствие. Грабнал той подадената сабля, казал бисмиляхим и се втурнал между средата и на така обезкуражените въстаници, които почнал да удря.

Известието, че турците нападнали Еледжик, не ни смути твърде, защото ние отрано знаехме това, преди да потеглим още от това място. За да не червим лице обаче пред пратениците, че не можем да им се притечем на помощ или други някакви извинения, казахме им да обадят на населението да се държи и че четата в най-непродължително време ще да привтаса.5

 

IV

Същия ден, при захожданието на слънцето, разнесе се глас из ближната гора, който викаше населението да се събира.

- Много ви здраве от пашата, да се върнете в Панагюрище и да си гледате работата - викаше непознатият, колкото му е силата. - Царят простява всичките!

Ние се спогледахме помежду си, а Бенковски каза: „Не ме радва тая царска милост.“

Човекът, който викаше да се предава населението, биде хванат и докаран при нас. Той беше човек с почетна възраст, към които турците имат особено благоволение, че на старите хора се хващала думата. На въпрос от наша страна, кой го е проводил да призовава населението на предавание, той разказа без никакво преструване, че като се известил пашата за жестокото положение на народа, който умирал от глад, станало му жално и от милост към царската рая (?) простява всичките, стига само да се върнат в селото си. Със същата милост той обсипвал и нашата чета и особено много здраве проваждал на войводата, да се напусне от досегашната си севда, да му се кажело, че няма той да види българско царство.

- Благодаря му за человеколюбивите чувства - каза Бенковски не от презрение към н. превозходителство пашата и подигравка, а просто така, за да заглади неприятното от разказа на стареца.

Тоя последният бил в Панагюрище, когато влезли победителите, и на всичко сторено и извършено от тях бил най-близък очевидец. Разказа той за много ужасни сцени на зяпналите любопитни присъствующи, които докара в ужас и трепет. Слуховете, че изклали селските свещеници, в числото на които влизаше и бащата на младата ни байрактарка, Райка Попова, се потвърдяваха. За поп Грую обаче нищо положително не можахме да се научим при всичките ни разпитвания. Клането на жени и деца, обезчестяванието на моми и млади булки от страна на башибозуците и царската войска били безбройни. Командантинът уж бил издал вече заповед да престанат свирепствата, но необузданите плячкаджин не искали и да чуят. Грабежите и плячкосванието на българските имоти нямали граница. Хилядникът Павел Бобеков сполучил да избяга заедно с Иван Ворча и Манчо. Побягнал така също и Ф. Щърбанов, а Кръстю Гешенов бил хванат, както и байрактарката Райка, която отнесли в турския лагер. От хващанието на тая последната турците се зарадвали твърде много.

И така, цяло трескаво поражение на всичките въстанически пунктове в IV окръг! Падна Клисура, Еледжик плава в кръв; развалините на Петрич се пушеха; същото става с Белово; Панагюрище напредя ни въз всичката своя голота; в Родопите реват гърлестите топове, които обясняваха положението на тамошните въстаници, на Перущица, Батак, Брацигово и пр.; Коприщица заобиколена от турска войска; населението прави преговори за предавание; другарите ни апостоли затворени от самия народ; Мечка гори и пр., с една реч - тържествующа победа на неприятеля, пълно поражение на нашите въстаници! Немислимо ставаше вече по-нататъшното съществувание на почва за действия от наша страна. Фактът бе поразителен, доказателствата бяха пред очите ни, на която страна и да се обърнеше човек. Огън, кръв, опустошения на всяка страна! Святата мисъл и надежда за успех изчезваше напредя ни безвъзвратно и се заместяше от ужасните клания и всеобщо изтребление на всичко, щото е българско...

Настана нощ. Нощ бе мрачна и мъчителна. По обикновено, студеният балкански ветрец не закъсня да повее откъм долината на бистрата Тополница. Люлееше той зелените букови листи, покланяше му се високата папрат и сърбица, като на нощен бог, но никоя жива душа не беше в състояние да се развесели от неговите пролетни приятности. Така отвратителен беше станал той просто по тая причина, защото ни донасяше на планинските върхове миризмата на разлагающите се вече трупове по долината на Панагюрище. Заедно с това той ни донасяше от време на време пресипналите гласове на умирающите деца из гората Разлатица или пък грубия глас на турската стража. А Панагюрище следваше да гори като запалена борика; изцяло то светеше като кълбо; само тук-там, когато пламъците избухваха от някое голямо здание, наскоро запалено, върховете им тържествуваха над цялото. Подплашените кучета, които обикаляха като обсадна войска около селото, виеха и лаеха до сините небеса. Не липсваше сегис-тогис и пуканието на пушките по демаркационната линия, гдето гладните въстаници нападаха на турската стража не за друго, освен за кора хляб. Страшна беше тая нощ, казвам втори път!...

Ние замръкнахме на същото място на Лисец, в краището на гората, под високите букове. Кора хляб не можеше да се намери измежду всичките другари. До среднощ стояхме изгорели и за капка водица, дордето най-после не дойде Крайчо Самоходов, който, като веща птица по тия места, показа ни едно кладенче там наблизо из гората. Който бе жеден, трябваше да отиде да пие вода чак на изворчето, защото нямаше съдина да си налеем и вода... Няма нужда да ви разказвам състоянието на духовете в подобна минута. Всеки бе седнал отделно до дънера на някое дърво и там се бореше сам-самненичък с нощната тъмнина и със собствените свои мисли. Същото ставаше и с Бенковски; неговият глас онемя още повече; кой го знае где подпираше и той корена на старото дърво. По едно време не зная кой се сети от дружината за него и го потърси. Няма го! Извикаха го на име - никой не се обажда, че го е видял. Потърсихме го сериозно, а мнозина се съмииха да не е станало нещо, т. е. да не се е отчаял войводата и си е взел очите из гората. Не след малко обаче ние сполучихме да го намериме сред гората, седнал до една гнила хралупа, на която се беше облегнал с ръката си - сам-самненичък. Той беше потънал в дълбоки размишления, дигна си само главата да ни погледне и пак вдълбочи погледа си в земята.

- Стани, капитан! Стани да видим какво ще да се прави. С мислене работата се не свърша; недей се отчайва дотолкова... Не си ти виноват. Императори и генерали са били в по-лошо положение. Такива работи тъй стават - каза далматинецът Джуро.

- Оставете ме! Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея... С какви очи ще да погледна света? - отговори той с болезнена въздишка.

Поражението на въстанието, пламъците на Панагюрище и всички други сърцераздирателни сцени, на които бяхме свидетели от няколко деня насам, бяха произвели своето действие на нашия главатар.

През цялата нощ ние не затворихме очи по много сериозни причини. В продължение на това време всичкият ни разговор се въртеше по въпроса: накъде трябва да отидем или по-добре да бягаме на другия ден, който можеше да бъде злополучен за нас, ако не мръднехме крак от Лисец. Че ще да помогнем на някой въстанически пункт, това беше чисто и непорочно въображение. Напротив, нашето стоене на Лисец, което дразнеше турците, още повече ги ожесточаваше спрямо населението. Страната се освободи не само от турците, но коренно и от населението, от къщи, добитък и всичко - следователно, нямаше и кому да се помага. Останалите живи по простия случай имаха нужда не от нашата хвърковата чета, а от насущния, за който бяхме петимни и ние самите. Нашата чета - доколкото бе тя останала - мъчеше се да отгатае где именно може да се намери място, което да притежава следующите две условия: първо, да бъде страната разбунтувана, и, второ - да има хляб. Разбира се, че първото условие бе достатъчно да ни удовлетвори; но кой беше тоя пророк, който да се яви сред убитата нравствено дружина и да ни каже: вървете на тая или оная страна? Различни бяха мненията по тоя въпрос, накъде именно трябваше да тръгне утре четата. Едни предлагаха да отидем в родопските гори, които по своето естествено положение били най-удобни за в подобни случаи, защото на всяко място можело да се намери храна, а освен това имало възможност да се съединим с въстаниците около Батак, на които немалко полза ще да принесем. Това предложение се поддържаше най-много от познатия на читателите Тодор Хайдутинът (не дядо Тодор от с. Радилово, а дядо Тодор - македонец), който уверяваше, че познава Родопите и Рила много по-добре, отколкото своята собствена къща. Той се обзалагаше, че освен лятно време има леснина и зимата да прекараме в тая страна на белите орли и дивите вълци. Повечето гласове обаче бяха да отидем по Стара планина и като по-баснословна, и като по-близо до столицата на Асеновци - седалището на I окръг.

- Не съм се решил още да правя халва и катран, за да отида да си бия ангелите из Доспата - говореха някои из дружината, които отдалеч бяха само слушали за славата на историческата ни столица.

Според тогавашните понятия за могуществото на дългите мустаци, за авторитета на старите войводи, за крилото на Тотя Филип и за историческото значение на Трапезица, над която се виели духовете на старите наши самодържавци, едва ли имаше помежду ни човек, който да не вярва, че храмът „Свети 40 мъченици“ е освободен вече от поганска ръка; че оряховчени с дългите пояси са преобърнали вече потурчената Елена на прах и пепел и пр., и пр. Освен това знаят читателите как ни пишеха нашите братя апостоли от Търново, Враца и Сливен. „Не сме в състояние вече да удържим юнаците си“ - говореха тия. И така, мила майка Стара планина ще да ни спаси!... Ако погледнеше обаче човек по с внимателно око на работите, отведнъж щеше да се увери за истинското положение и състояние и на поменатите три окръзи. Според разказванието на разни очевидци, повечето башибозуци, които нападаха на кашия окръг, бяха оттатък Балкана, от Чирпанско, Заарско, даже и от Сливенско; следователно не искаше твърде голяма философия да разумей човек, че ако съществуваше сериозно въстание по тия места, то не щяха да ни дойдат гости оттам; тия щяха да се занимават да пазят собствените свои села и пепелища.

Тук му е мястото да забележа, че ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин. Както и да е, но там или другаде, ние трябва да не губим време, но да вървим час по-напред. Смятахме, че ако не срещнем никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук по планината и по тоя начин дълго време ще да се прехраниме. Много момчета от дружината, които оставяха зад гърба си стари осакатени майки, поругани сестри и братя, избити стопаници и мили рожби, не скланяха да тръгнат подиря ни за Стара планина. Ние оставихме всекиго свободен да прави, каквото иска.

 

 


1 При първата битка турците не нападнали по един път, защото се бояли, че имат работа с московци или със сърби. Лесно обаче тия констатирали съмнителния факт. Няколко аскерлил се навели по земята да търсят хвърлените от въстаниците куршуми, конто, като видели, че са валчести, а не длъгнести, познали с какви хора имат работа.горе

2 Храната турците вардеха по-строго, отолкото самите комити. Много решителни юнаци нощно време през турските караули и на месечината от пожара ходеха в селото да крадат брашно било от своите къщи, било от чужди. Някои от тях станаха жертва.горе

3 Вижда се работата, че планът на Бенковски, който говореше: „Ще отида в Коприщица, когато видя под байряка си 2000 души и влизанието ми ще да се предшествува от закалванието на мнозина чорбаджии.“ - да беше се изменил вече...горе

4 Турското: „Сиз анна, сиз баба.“горе

5 За горчивата участ на Еледжик ние се известихме по-после, когато пристигна друг един пратеник, Стоян Муховченинът.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух