напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава VI. По Стара планина


I

Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте, средногорски долини и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица със своя божествен храм „Св. Архангел“ и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Рад Клисарят, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода! Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки, и ножове, съвсем друго мислехме, но не забравяхме да турим на първи план и смъртта. Поклон! Сбогом и ти, окървавена Марица, сбогом, всичко легнало за право и за свобода... И вас, драги читатели, моля да оставите с нас заедно омирисаната от тела Тракия и да ни придружите за няколко деня из непроходимите балкани, с обещание, че скоро ще да се завърнем пак в нашата Тракия, защото в България малко работа имаме. Разходката по поетическата Стара планина е приятна, макар и пътешественикът да е пътувал за развлечение, макар той да ни разказва за гласовете на горските пилета, за вкуса на пъстървата. Ние ще да разкажем и едното, и другото, ще ви запознаеме още с живота на комитите, ще присъствувате при последните минути на живота на оногова, който искаше да бъде цар, когото слушаха цели градове, и други още много работи, които ни един пътешественик не може ви обади. Обещавам се, че ще да бъда кратък, доколкото е това възможно.

В неделя на 2 май след обяд четата потегли с отворен байряк за с. Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70-75 души, повечето конница. В това число влазяха всичките далматинци, двамата секретари Т. Георгев и П. Белопитов и жената на далматинеца Шутича - Мария, докторът Васил Соколски от Жерона, Господин Бакърджията, В. Петлешков от Коприщица; Павел Койчев, Стефан х. Лулчев, Павел Шопов, Димитър Нейков, Нено Яков, Янко Ламбов, Илия Калпаков, Илия Мухлев, Станчо и Ангел Станчеви, Велко Тутев, Лулчо Илчев и Илия Бойкин - от Панагюрище; Захарий от Калугерово, отец Кирил кръстоносецът из Сопот и много още други, на които имената не помня. Трагическа беше нашата раздяла с Тракия, с димящето ни Панагюрище и с ония наши приятели юнаци, които бяха дошли да ни изпратят за последен път. На тия последните макар ние и да не бяхме принесли някаква особена облага, никава омраза не се забележваше на техните лица; всичките се прощаваха със сълзи на очите по братски и приятелски. Тръгвахме ние за планината въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България.

- Аз мисля, че ние не отиваме на сватба и по алъш-вериш, като тръгваме за Балкана, та затова не ще каже още, че не сме умрели под байряка - говореше Бенковски. - Що можехме да помогнем ние с нашето присъствие на тукашните борци?

Бенковски бързаше доколкото е възможно по-скоро да се отделим от злощастното Панагюрище. Два пъти се обърна да го погледне той и два пъти му се пълнеха очите със сълзи.

След три часа и половина ние слязохме вече в нашата стара позиция с. Петрич - там в гробищата до високата могила, което място познават вече читателите. Вижда се работата, че турската войска, която беше квартирувала няколко деня на същото това място, не е знаела по-добре фортификацията от нашите въстаници, защото освен че в нашите позиции беше намерила място, укрепила още и шанцовете ни без никакво изменение. Целият лагер бе изпълнен с убити кокошки, гъски и други хвърковати животни, които отоманската войска обирала по селата. Имаше така също различни покъщнини, малки котелчета, дрехи, постелки к пр. Преди един ден тая войска беше се дигнала към Еледжик.

Петрич, както казах по-горе, беше разбит и опустошен съвършено. Жива душа нямаше в него, с изключение на верните стопани - кучетата, - които следваха още да се въртят около пепелището, като виеха в същото време твърде жално. Населението от Петрич беше избягало в ближната гора, на мястото, називаемо Вран камък. Щом тия се научиха за нашето дохождание от своите ближни караули, на часа дойдоха при нас, но не от един път, понеже имаха сериозни причини да се боят да не бъдем турска войска, преоблечена на комити. Ние им разправихме нашето положение вкратце и им поискахме помощ, която се състоеше в следющето: първо, да ни донесат два-три коня хляб; разбира се, ако имат, и, второ, да ни снабдят с един водач, който да ни извади до върховете на планината. Като гледахме петришките бунтовници, че не са се отчаяли и малко ги е грижа, че селото им бе станало на пепел, естествено следваше, че и ние трябваше да се окуражим поне минутно. Мнозина си позволиха даже, в това число и веселият доктор Соколски, които ги насърчаваха да се не отчайват още, защото, ако ние намерим силно въстание оттатък Балкана, няма да го имаме за труд да им се притечем с братска помощ. „Амин!“ - отговориха добродушните селяни.

Делчо Ливер, един от първите поибренски въстаници, който се намираше при нас, взе на себе си грижата да изнамери водач и храна както за нас, така и за конете. С храната обаче не бяхме удоволетворени, както се следва, защото тя съставляваше рядкост. Последните зари на слънцето се криеха вече на запад, когато ставаха тия наши съвещания в редката горичка, малко по-настрана от петришката могила, тая същата могила, гдето ние царувахме преди няколко деня!... В това време двама души от четата, поставени караул до р. Тополница, пристигнаха и донесоха със себе си знамето. Тия разказаха, че то им било донесено от байрактаря Крайчо Самоходов, който им го поверил на ръцете и си заминал обратно за Панагюрище, с намерение да се не връща вече.

- Кажете на войводата и на другарите да ме простят и да не ми се сърдят, загдето ги оставих и не им се обадих - казал той на тръгвание. - Аз предпочитам по-добре да умра в своето родно място, около домашните си, отколкото да ходя да се скитам по пустите гори.

И така, ние се лишихме от байрактаря си Крайча! Той довърши своята роля не толкова кавалерски, но не беше виновен в това ни най-малко. Положението беше такова, щото всеки бе заплел конците. Освен това Крайчо беше още с претенция. Той познаваше много добре Средня гора, както Хайдут Тодор - Доспата, та затова ни убеждаваше да сме останали в нея, като гарантираше в същото време пълна безопасност1. Но кое беше онова широко сърце, което да се успокои в дребнавата Средня гора? „Стара планина, Стара планина! Тя ще да ни умие нас“ - говорехме ние. Върнаха се така също от Петрич бае Тодор Търкаланът и Рад Джонов, като хора с тежки семейства, но тия не постъпиха като Крайча, а се простиха другарски. Тук, на ръцете на петричани, ние трябваше да оставим и Мацка, по причина, че той мъчно можеше да премине планината, която, според разказванието на вещи люде, много стръмна била на това място, отгдето щяхме да я преминем ние. Тясна хайдушка пътека имало наистина, но тя не можела да ни послужи по познати вече причини. Горкият Мацко! Докато той се радваше, че ще да види големия Балкан, едри сълзи потекоха по грубото му лице, когато му съобщи отец Кирил, че той трябва да остане вече.

- Ох, чичо, дядо попе! Моля ви се като на бащица, недейте ме оставя ... С какви очи ще да изляза пред чорбаджият си? Аз като вас не съм виждал такива добри хора - говореше той.

- Невъзможно! - отговори отец Кирил на нажаления Мацка. - Ние отиваме на такъв дълъг път, който като тебе малки момчета не можат да утърпят. Хайде, целуни ръка на чичови си, да се простиш, и се моли богу за нас. Ти си безгрешно пиле...

Мацко скача, не иска да остане и още по-изобилни сълзи рони. По молбата на Бенковски Делчо Ливер се обеща да вземе Мацка под свое покровителство, когото да има като свое чедо.

Часът на два по турски надвечер ние се отправихме за Златишко поле, из тоя същия път, през който преди няколко деня бягаха турците и черкезите победени. Кому идеше тогава на ума, че нашето царство ще бъде само 10-12 деня!  И тук, при тръгванието ни,  бяха дошли мнозина петричени и поибренци да ни изпроводят. Никаква ненавист, никаква омраза не показаха тия към нас, към ония, които им бяха изгорили  къщята2. Тоя ден дъжд нямаше, но небето беше облачно, без месечина. След три часа вървение през нивя, угари и буренаци мирковските голи планини се изправиха вече напредя ни. Водачът ни беше от село Петрич, на име Петър Шентов, който и днес живее. Наместо страх от непроходимата планина, от сухото море, повечето измежду момчетата се  радваха,  че  наближили  вече  славната Стара планина. Разбира се, че ние пътувахме направо през просото, без никаква пътека. Както в с. Хаинето, по Заарското въстание, бае Стоян ни забраняваше да говорим, така и тук двамата ни водачи повтаряха това същото. Тия се бояха най-много, докато изминем Златишкото поле и селата Мирково и Буново, находящи се в полите на планината, около  които  турците  непременно  трябваше да имат завардени позиции. Ние трябваше да бързаме, дордето съмне, да прехвърлим голите рътове. Инак трябваше да имаме работа със златишките читаци, които щяха да ни гонят като бълхи по голата планина. Селото Мирково ние избиколихме откъм западна страна и чак тогава поехме по старопланинския хребет. Тук на това място водачите ни оставиха вече. Бързаха тия така също да се върнат в селото си Петрич, дордето не ги е огряло слънцето.

Няма нужда да ви разказвам надълго и широко за нашето пътувание през тая нощ. То беше едно от най-трудните, доколкото може да си въобрази човек. Падане, ставане, препъвание на конете, изгубвание на пушка или друго някое оръжие във време на паданието - бяха неща обикновени. Макар и да беше забранено да не говори никой, но това правило се нарушаваше твърде често. Голата планина уж, която ние, като измервахме през деня с очи, представлявахме си я гладка като тава, когато всъщност тя не беше такава. Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, надясно краище, напред ни камъци, с една реч - положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори; навсякъде тъмнина като ада. Момчетата се пръскаха като яребици, шишкаха от най-напред, после свиреха, а най-сетне, като виждаха, че нито едното, нито другото помага, започваха да викат: „Накъде сте, братя?“

Това се продължи цяла нощ. Никъде не спирахме ние, а високата планинска стена нямаше още да й се свърши краят. Мнозина от дружината, по-слабите и недъгавите, захванаха да изостават; някои поискаха да се върнат назад; трети почнаха да кълнат „майка Стара планина“, но всичко напусто: бяхме влезли вече в нейната клетка, сиви соколи трябваше да бъдем, за да се избавим от ноктите й. Много долини, студени извори, високи букове, поляни със здравец видяхме ние по пътя си, но аз се съзнавам, че не съм в състояние да предам всичко подробно, защото над тия природни красоти висеше непроницаема тъмнина.

При появяванието на сутрешната зора ние пъплехме вече към първия връх на планината. Лекият студен ветрец, който от един път замрази потта на изнурените ни лица, даде ни да разумеем, че оттук нататък ще да имаме вече работа със студения балкански климат, който ни напомняше месеците март и септември. С детинско възклицание и със засмени лица поздравиха дружината вълшебния предвестник на слънцето или по-добре на настъпващия ден - 3 май. Поздравяваха го тия не че искаха да поетизират, а просто затова, защото щяха да се отърват вече от нощните падания и всякакъв род други нетърпими приключения. Ние стърчехме вече на един от ония горделиви старобалкански върхове, на които величието само с виждане може да бъде представено. Тоя връх беше гол: само няколко високи дървета го подпираха откъм западната страна, а северното му ребро беше покрито със зелен покров здравец, благоуханието на който бе удушително. Тоя гол връх от Стара планина, който е най-високият тъдява и който е току над селото Буново, се казва Бабата. При тоя вид на балканската природа дружината започна да забравя малко по малко нощните митарства, които бяха много повече изкушителни, отколкото ония, през които е пътувала блажена Теодора.

Скоро слънцето се подаде измежду сините върхове на Балкана и пред нашите очи се представи такава вълшебна картина от дълбоки непроходими долини, от гъсти гори, високи до облаците върхове, прошарени тук-там с голи канари, над които се въртяха белите орли - щото ние дълго време не можахме да се нагледаме на тая панорама. От по-напред, .дордето не бяхме присъствували още при пуканието на зората в Стара планина, ние имахме злочестината да си въобразяваме, че тая последната има форма като пловдивските тепета и по тоя начин ще да я прекрачим в разстояние на няколко часа! Сега излязваше противното. Ние гледахме напредя си една част от океана.

Дълго време  измервахме тоя  лабиринт,  най-напред с просто око, а после с телескопи, карти и компаси, отгде именно трябваше да го нагазим и към коя посока да се отправим, но до никакви практически резултати не дойдохме. Ни едно лице нямаше изпомежду ни, което да беше замирисвало по тия страни. Откъм северната страна, накъдето трябваше да  вървим,  се  простираше такава стръмна и каменлива яма, през която, ако се впуснехме да преминем, цял ден трябваше да останем в долината, на другия край на която се захващаха ред планини, възвишени  до облаците. Към  източната страна се вдава голият балкански хребет, удобен за пътувание, но оттам, едно, че не ни беше пътят, а, от други страна, че Златица оставаше много близо. С една реч, ние бяхме забъркали пътя още в края на планината и не знаехме даже  мястото,  откъдето бяхме дошли  през  нощта.  Но благодарение на високата Баба, която може да има 1700 метра над морето, ние можехме да виждаме така надалеч, щото гледахме не само димящата се Тракия, но и шопската София. Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байряк и бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? Подир петстотин години не може да бъде сравнение.

Малко след изгряванкето на слънцето тънка мъгла се бе заловила по височините на Рила, което обстоятелство не избягна от наблюдателното око на Тодор Хайдутинът. „Голям дъжд ще имаме днес“ - забележи той самоуверено. Това предсказвание основаваше той на двадесет и пет годишното си ходение по тая планина, че щом се завиело мъгла на тоя връх, дъждът ставал неизбежен.  Уморените  момчета  от нощното пътувание бяха се изтъркаляли върху зеления здравец и сладко-сладко  гълтаха  неговото  росясало  благоухание. Минутата не бе благоприятна да се излягаме върху росния здравец и по тая причина нагазихме в гората. Няма иужда да ви разказвам, че ние вървяхме без никаква пъ« тека. Само това ни бе известно, и то повечето по стрелата на компаса, че отиваме уж към север, на посока  към Етрополе и Троян. Балканската растителна природа на всичко бе предала своето величие. Папрат ни хващаше до пояс; белите и прави букове, да си дигнеш главата, за да им измериш височината с очи, непременно трябваше да ти падне калпакът;  по-нататък допотопният дънер се прострял на земята от бурята. С паданието си той изпотрошил где щото му се попаднало; корените му, на дебелина колкото една желязна соба, се изтръгнали из земята и заграбили пръстта, на големина колкото едно здание, заедно с тежки  камъци и други по-малки дървенца,  които така също пострадали  според страшния гигант. В половин час разстояние, като ни се случеха на пътя такива три-четири паднали букове, дордето ги избиколим, трябваше да изгубим още половин час време. През 10-20 крачки шумоляха бистри потоци, изпълнени с букови листи, които правеха студената водица още по-приятна, като да я дестилираха. Ъгъл от рая, с една реч; но кое беше онова сърце, което да се възхитава от всички тия красоти? На угнетения и на петимния за кора хляб иди, та му разправяй за благоуханието на розата, за ясния глас на черния кос и на чучулигата, за шумтението на реката и за лучите на утринната заря... „Хляб, хляб!“ - ще да ти отговори той тебе. Ето защо не трябва да се сърдят ония щастливи туристи, че бедното простолюдие не обръщало внимание на техните трудове, когато тия описват сивожълтите перца на гургуличката.

Къде пладне ние бяхме вече в дъното на долината, из която тече река, доволно голяма, с лъкатушно направление. Дълго време вървяхме по нейното направление, защото не можахме да намерим удобно място, за да поемем на противоположната страна. Излязохме на една полянка, на която имаше и няколко купи сено - знак, че човешки крак е стъпал тъдява. Прокобяванието на Тодор Хайдутина се сбъдна: тъмен облак покри небето п дъжд като из ведро се сипна да вали; но нямаше Тодора да се погордей със своите метеорологически знания. Нямаше го него не за това, че беше отишъл да върши някоя работа, но че беше избягал вече, заедно със Станча Ветренчанина, така също хайдутин, и други още някои лица, като заведоха със себе си и най-добрите хранени коне, на брой 5-6. Няколко далматинци, заедно с Господина Бакърджията, се затекоха подиря им, да отърват конете и да избият неверните другари, но бае Тодор не беше вчерашен копилаш, да постъпи така глупаво, щото да бъде намерен. Кой знае в коя усойнина чакаше той, докато се мръкне, та тогава да потегли за своята любима Рила, която той не преставаше да бълнува. Всичко на всичко един македонец имахме в четата си, т. е. Тодор Харамията, и той постъпи така подло и коварно!

По причина на тая издайническа постъпка от страна на собствените ни другари, по предложението на Бенковски останалата дружина изново положи клетва, че оттук нататък никой няма да се отдели от четата без знанието на войводата. Клетвата се извърши от отец Кирила, който поднасяше наред всекиму да целува големия кръст, който бяхме взели от поибренската черкова3. Тук на тая поляна ние останахме няколко часа да чакаме преставанието на дъжда, а Господин Бакърджията и още един пъргав момък, негов верен другар, когото наричахме Вакарелчанина, отидоха по собствено свое желание да разгледат местността отгде ще бъде по-добро да преминем. Тия се забавиха твърде много и всеки от нас помисли, че и тия са отишли да дирят Тодора Харамията, т. е. избягали са, при всичко че Бенковски уверяваше, „че Бакърджията само няма да си позволи да направи това“. Той имал право. Тия се върнаха пак при четата и казаха, че наникъде не можали да намерят сгодно място, за да излезем из непроходимото усое, навсякъде било стръмни урви и задръстени долове.

От тия наши разкази мнозина от читателите може би ще да се съмнят и кажат: „Нима Стара планина е африканска пустиня?“ Да, това е така, но за оня, който е преминувал Стара планина снабден с туралия тескере, на Шипка или из троянската пътека, или пък е ходил под байряка на някого от старите войводи. Нашата работа беше съвсем друга. За нашите стари войводи Стара планина е била действително „рай“ и майка“, както казах вече по-горе. Надали е имало нещо по-приятно от това, щото момчета да насядат около своя любим войвода под дебелата букова сянка, подпрени на шишенетата си, а черноокият овчар да върти шиша на крехкия овен около големия огън. Тогава Стара планина била независима Швейцария, тогава тя плачела за „Индже войвода“ и за неговия „байрактар Коля“, тогава мустакатият войвода говорел горделиво и самонадеяно на овчаря:

- Много здраве на сливенския или заарския аенин, да ми проводи пет оки барут и толкова ракия.

Да, тогава била златна епоха. И богопомазаният самодържавец даже, който спял не в розови постелки, на върху солдатските байонети, би позавидел на балканския  кенди-башина цар... Сега не беше така. Няколко години само бяха се изтекли от тая златна епоха - и такова променение в Стара планина. До каква степен бе осквернен старият Балкан в нашето време, читателите ще видят по-долу.

 

II

Нашият неприятел не беше само дивата балканска природа. Друг, много повече ужасен и непримирим враг ни застрашаваше нас, много по-неумолимо, отколкото св. Архангел Гаврила. Аз говоря за насъщния, който беше на привършвание. От една страна, че неверният Тодор Харамията със своята дружина ни завлече цял един конски товар хляб, а, от друга - че чистият старопланински въздух, безмерните движения по урвите и студената бистра водица отваряха всекиму вълчи ищах. Колкото и да е човек сит, щом удари една студена вода, прецедена през буковата шума, през три крачки изново пак трябва да изгладней. Ето защо, дордето стопанската част на четата се усети да наложи тежко мито на козиновите чували с хляб, младите и широкогърдести момчета бяха обрали и трохите из тия чували. Кой ти е ходил друг път из планината, за да знае подробно всичките условия?

- Да са живи овчерите и говедарите - говореха някои луди глави по-напред, когато по-практичните хора се обадиха да кажат: „Ами хляб?“

Доколко тия овчери и говедари бяха изобилни и щедри към нас - така също читателите ще да видят по-долу. Надвечер дъждът престана минутно и ние потеглихме към югозападна страна, почти обратно по дирите си, кажи, по голия гребен на планината. Това ние направихме, едно, да избиколим стръмните местности и, второ, да се промъкнем нощно време покрай Етрополе, което оставаше не твърде далеч от лява страна и в което се слушаха лаението на кучетата и пеението на петлите. Половин час не бяхме извървели още, когато дъждът, размесен със ситна-дребна лапавица, започна да се излива изново, а после малко се преобърна на чист град. С настъпянето на нощния мрак отведнъж притъмня дотолкова много, щото две крачки настрани мъчно можеше да се види човек или друг какъвто и да бъде предмет. И зарева тогава Балканът във всичкия свой ужас и трепет, като че да беше разиграно море, и запя той оная своя песен, пред която трябва да се съкруши всяко сърце, всяка вирната и необуздана глава. Затрещя, заплющя наоколо, заскрибуцаха клонищата, опрени един от други, стана страшно, стори ни се, че се събарят цели гори, че се отваря небето, че целият свят иска да се разруши, вселената да пропадне!... Где е железният Бенковски, где са безбожните и неверующи хлапетии, които тълкуват, че природата не е страшна, че тя върви по определения свой път? Всички онемяха. „Ох, божичко!“, „Спаси ни, пресветая Богородице, майчице“ - се слушаха гласове. Право казват учените, че величието на природните явления карало человечеството да пада на колене.

Така или инак, но страшно беше. Нощната тъмнина и гръмогласното хуление убиха всекиму куража. Конете ни даже, животни без никакви предразсъдъци, почувствуваха грозното и необикновеното. Тия се отказваха да вървят на оная страна, към където ги водехме; тия бягаха под вятъра към краището на планината, към където влечеха и нас; а това краище не беше друго нещо освен стръмна урва и канари! Въртяхме се надолу, сукахме нагоре, обикаляхме наоколо, дано да намерим някой що-годе удобен сепериц, но всичко напусто. Може би витата трапчинка и равната горица не бяха далеч, но где да ги намериш? Вятърът и бурята бяха дотолкова оглушителни, щото с пушка да гърмиш някому на ухото, не можеше да се чуе. Най-сетне, като видяхме, че няма друго спасение, спряхме се на едно място върху голия каменлив връх, под ударите на лапавицата. Свихме се един до други на кълбо, това същото направиха и конете, които си срещнаха главите и се обърнаха с гърбом към страната, откъдето идеше вятърът. Ни караул, ни мъртва стража, ни нищо друго не поставихме наоколо си. Кой беше оня лудият, който би се решил да ни приближи в това време? Сън, дрямка бяха чужди нея нощ за нас; дъждът ни намокри до костите, гдето се е казало. От треперение зъбите на момчетата се тракаха като кречеталото на воденицата: а дъждът вали ли, вали! На разсъмвание някои от момчетата ни обърнаха вниманието върху един чер предмет, който се слагаше и дигаше малко настрана между две скали. Тоя предмет не беше друго нищо освен кръстоносецът на четата отец Кирил. Гологлав, той се молеше богу от върха на Стара планина, като се кръстеше и правеше в същото време поклони. Не зная дали молитвите му отидоха на мястото, защото се бе обърнал към запад вместо изток, по забърквание.

- Живи ли сте всинца? - попита той, като се доближи до нас и видя, че го гледаме.

Денят настана, но той правеше твърде малка разлика от нощта по причина на гъстата мъгла, която още от вечерта беше обгърнала планината. До два часа време ние вървяхме все към една страна, която магнитната стрелка, макар и да показваше, че е изток, но ние мислехме да се обърнем към север, когато подминем Етрополе. Много от момчетата вървяха на синджир по поляната да търсят киселец из тревата, който им служеше вместо хляб. Целия ден ние се въртяхме по тия планини и дотолкова се бяхме вече омотали, щото два пъти се намерихме на онова място, отгдето бяхме тръгнали сутринта! Напразно Господин Бакърджиев и Вакарелчанинът обикаляха наоколо да търсят изход. Всеки час отваряхме картата, върху която слагахме и компаса, но точките, които бележеше тоя инструмент, кой знае, може да бяха и прави, а дружината роптай и едногласно утвърдява, че тая дяволска кутийка ще да ни обърка още повече, че тя показва погрешно. За опит ние тръгвахме и към показаната от компаса точка, и към оная, която ни показваше здравият уж разсъдък, но навсякъде ударяхме до морски бряг. На една страна се изпречваше напредя ни гъсталак, през който не можеше да се провре и дребният орешко, на друга страна - стръмна урва и така нататък.

Най-после компасът и собственият наш разсъдък ни докараха до такова положение, щото и тоя ден ние замръкнахме на същото място, гдето бяхме и на 3 май, ако не и по-назад към тракийска страна!... А дъждът, ситен, дребен, плющи по дрехите ни. Стъкнахме си огнец, понеже гъстата мъгла ни гарантираше от башибозушкото око, но помага ли огнецът? Отпред си печеш ръцете и краката, а отзад като че те теглят гладни кучета. Не говоря за вътрешната борба, т. е. революцията в областта на червата. Тия клокочеха и издаваха глас като хаджийска броеница. Наместо страх от башнбозушките потери ние захванахме да се боим не на шега да не би да се забатачим из планинските усои и там да си умрем от глад. На втория ден - същото положение и същата история, само с тая разлика, че стомашната революция вземаше по-големи размери, момчетата тръгнаха да пасат не само киселец, а и букова шума4, която им служеше наместо хляб. Страшно отчаяние владееше помежду ни; фактът, че всинца вкупом сме обречени на явен погибел, от час на час ставаше по-грозен. Не трябваше да ни гони потеря; ние сами по себе си бяхме победени.

Подир пладня западен ветрец подухна, който разгони тук-там тъмната мъгла по ниските места, която се издигаше и слагаше към върховете на планината. Всеки може да си въобрази като каква беше нашата радост, когато съгледахме близо наоколо си, през една малка долчинка, не твърде надалеч от нас, една овчарска кошара, из която припкаха да играят бели агънца и черни като дявол ярета!... А още за по-голямо наше щастие, с помощта на биноклите можахме да видим овчаря в колибата, който месеше хляб около запаления огън! Никаква дума не беше станало още за нападванието на тая кошара или пък кой ще бъде изпратен да вземе хляба и другите неща за ядене, които би се намерили там, когато Господин Бакърджията и Вакарелчанинът бяха се метнали на своите коне и чакаха само знак да тръгнат. С тях заедно потеглиха още няколко от далматинците и други още момчета, всичките на брой около 10-12 души. Освен хляба, брашното и солта тия щяха да откарат още 15-20 агнета, заедно с овчаря от речената кошара, който ни бе нужен да го попитаме накъде се намираме и към коя страна именно трябваше да тръгнем за начъртания си път.

- Деца, подкарайте със себе си всичкото стадо, бога ми! - викаше Джуро далматинецът.

Приготвеното отделение замина като вихрушка за кошарата, а ние се спряхме на една поляна, покрита е гъста зелена сърпица, гдето и пуснахме конете на паша. Отведнъж дружината се съживи, като че да беше заспала досега, всички заговориха от един път, на всеки му стигаше умът да дава различни планове, с една реч - морето ставаше до коляно, щом дружината помириса, че наскоро ще да се яде хляб.

- Хич где се е чуло и видяло, щото човек да остане гладен в Стара планина - говореха някои изпомежду пламенните и устата им се наливаше с жидкост, щом погледваха към кошарата, която беше захванала да се закрива вече от едно облаче мъгла.

Мнозина захванаха да тананикат бунтовните песни, които бяха забравили в разстояние на два-три деня. Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка и не трябва на тоя свят...

Мъглата изново пак припадна и дъждът започна да роси изтънко. Петнадесет минути не бяха се изминали още, откак заминаха момчетата за кошарата, когато поставеният под долината караул ни извести, че долу в реката, накъдето заминаха момчетата, се чул глас на изгърмявание на пушки, но твърде глухо, като под земята, така щото и те самите не бяха в състояние да потвърдят тоя слух. Ние не обърнахме на това съобщение никакво сериозно внимание, понеже, като не бяхме се срещали още с потери из планината, в девствеността на която вярвахме още, въображавахме си, че никакви нападения са невъзможни. Докато се занимавахме да тълковаме кое е дало причина на караула да помисли, че пушки се хвърлят, ето че се зададе Бакърджията, сам, но не откъм оная страна, откъдето бяха заминали пред малко, а от противоположната. Подир Бакърджията се подаде и Янко Коприщенинът, скулестият кон на когото беше потънал в кръв отзад на гърба. Тия тичаха и двамата, доколкото им стигаше силата. Наближиха се и ние станахме да ги посрещнем, но що да видим? Сиромашкият Бакърджия беше облян в кръв, едната му ръка висеше като дърво, лицето му приличаше на бяла кърпа.

- Избиха момчетата! Гората е пълна с потери - едвам можа да изкаже той и клюмна гордата му глава нанадолу.

Юнакът бе съшибан с куршуми като решето. Лявата му ръка от долу до горе беше ударена на три места, куршумите бяха излезли, като изпокъсали абичката му неравно, през които дупки се виждаха цъфналите му меса. Черната кръв капеше по земята. Един от куршумите беше се плъзнал по кокала на ръката му, който беше разпрал месото чак до лакътя. На Янко Коприщенина беше ранен повечето конят, а само няколко сачми драмове бяха се спрели под кожата му. Най-гъсто ударили сачмите в джеба му на палтото, но пиринчената табакера си изпатила само, която беше разкривена и смазана като скъсан чехъл.

Това беше достатъчно. Мисълта, че ще да се гостяваме с балкански агнета, изчезна още на минутата като дим. В един миг всичките се намериха върху конете си. Само героинята ни не беше се притъкмила още, защото нейният багаж, като по-голям, в който се съдържаха всичките й скъпоценни вещи, не беше готов. Тя бе разпростряла някои неща да съхнат, понеже се бяха намокрили, които събираше по земята със сълзи на очите, а други оставяше да красят балканските шумки, понеже не оставаше време. Набързо Бакърджията и Янко разказаха, че като отивали за кошарата,   били нападнати в дола от една турска потеря, която заседнала там. Те я видели, когато чак изгърмели пушките и няколко души от момчетата се гаврътпали на земята. В Бакърджията макар и да не беше останала кръв, но той пак се готвеше да отиде да търси своите изгубени другари. Според разказванието на същите, понеже повечето от момчетата останали живи и се разпръснали из гората кой накъдето види, то ние изпразнихме няколко пушки на въздуха, за да ни чуят и дойдат. Гъстата  мъгла пак завзе своето място. Освен пет-шест души от злощастните пратеници, които достигнаха от разни места така също ранени, останалите ги нямаше никакви, тия бяха станали жертва. В числото на тия последните се намираше и далматинецът Сава, млад, черноок  момък,  който  говореше  всичките европейски язици и се отличаваше със своето образование между другите си съотечественици. Разказаха останалите му живи другари, че го видели, когато коленичил в шумата, след като се изпразнили върху му няколко пушки. Брат му, мисля Джуро, който беше с нашата чета, не можеше да се побере в кожата си. Едри сълзи се впуснаха по неговото грубо работническо лице, заплака той като дете за участта на своя мил братец.

 - Ах, мой единоутробен брат!... Какво ще да кажа аз на наша стара майка, когато тя ме попита: „А где Сава?“

Това каза Джуро и потегли да отиде да отмъстява за брата си, като си изпразни в същото време и пушката на въздуха, за да я напълни с пресен фишек; по скоро трябваше пак да се върне, защото гъстата мъгла връзваше ръцете всекиму. Изохтя той още няколко пъти из дълбочините на сърцето си и сълзите набраздиха изново почернялото му лице, което едва ли беше виждало сълзи досега. От разказванието на разбитите момчета ние се научихме и за участта още на две момчета, родом от с. Калугерово, които, промушени от неприятелските куршуми, захлюпили се надолу с лица в реката! Тук тия сложили своите кости за свободата и славата на България. Тук падна и Савата. Той нахрани балканските орли за свободата на другиго, за славата на един чужд народ, който никога няма да спомене памятта му!...

Разбира се, че ние не останахме за дълго време върху поляната, не се чудехме и маехме що трябва да правим. Нашата цел, излязванието по Балкана, не беше да се сражаваме с турските потери, но да се нахраним. Следващите няколко условия напълно оправдават нашето отбранително положение. Първо, гладът; второ, мъглата; третьо, кремъклиите пушки и калпавият барут, станал на кал от дъждовете; четвърто, непознаванието на местността и пр. След 10-15 минути чакание изгубените си другари ние набихме един гъсталак, който водеше към една мрачна долина и който показваше, че откакто се е сътворил светът, човешки крак не беше стъпал вътре. Ние го предпочетохме от нужда, защото, според думите на Янка, турската потеря, която го ударила, разделила се на две отделения и тръгнала да ни завземе пътя. Ние слязвахме през долината бежешком, презглава, гдето се казало. Плюсъкът от настъпванието на изгнилите сухи клони се отражаваше из непроходимата пустиня; напредя ни подскочиха няколко сърни, тия бяха твърде наблизо, но можеш ли да им изгърмиш? Черната рокля на героинята, която вървеше по крака, както вървехме всинца, понеже в това място не можеше да се язди, се закачаше от дърво на дърво, като скъсано сертме.

- Ох, майко, майко! За това ли си ме родила, да ходя с хайдутите! - викаше тя и се хвърляше през клонищата, като сърните!

Не беше само мъглата, потерята, стръмната урва и гладът: дъждът се изливаше като из ведро. Около два часа и повече време се скитахме из тая урва, достъпна само за дивите мечки, и уж все надолу слазяхме, но далеч беше още дъното на долината, в която по всяка вероятност течеше бистра река, бързото шумоление на която се отразяваше из околните каменливи стръмнини. Никаква потеря не дойде да ни следва; но и това бе достатъчно, че от нейното приближавание бяхме принудени да се изтикаме в тая пустиня, който риск инак не щяхме да направим. Най-после достигнахме до една каменна стена, висока няколко  аршина, през която за да преминем, трябваше да се спущаме един други с въже, както ние самите, така и конете си. Помислихме да избиколим отдалеч, но не беше само тя, която ни преграждаше пътя; по-надолу към реката се виждаха друг ред подобни камари и колосални букови дървета, съборени от вятъра на земята и напречели надолу-нагоре един въз други, като че нарочно да ги бе правил човек. Един паднал бук, да кажем, сто аршина на дължина, беше пепельосал напредя си още няколко по-малки букове, така щото, докато се избиколеше, както казах по-горе, минуваха се няколко минути. Но само един ли е? Две крачки не си пристъпил, ето ти и друг, още по-стар и по-клонест! Ако погледнеш отдалеч на всички тия  изпосъборени паметници,  то  ще да  кажеш,  че е молдованско селце, защото на всеки един на корените се образувала къщица от пръст и камъци, под които свободно можат да насядат на сепер 30-40 души. От друга страна, убитата  и  отчаяна душа не можеше да остане хладнокръвна от вида на величествената растителност. Всичката земна  повърхност беше покрита със зелен невинен здравчец, непобутнат от никоя ръка, може би само от стъпките на белогърдите сърнета. Гордо и надменно стърчеше той, весел и засмян, потънал в бистра роса, да те е грях да го настъпиш. Пък малцина обръщаха внимание на тия балкански прелести. Колкото и да бяха тия хубави и привлекателни, не бяха в състояние, както се трябва, да привлекат нашите погледи. Тръпчивата букова шума и киселият киселец (името му го показва), единствените за ядене неща по Балкана през месец май, които ние пасехме от два деня насам като зайци, бяха загладили всяко човеческо чувство.

Като видяхме, че е невъзможно по никой начин да следваме пътя си надолу към реката, ударихме на ребро из урвата от лява страна, без да знаеме и ние сами къде отиваме и где именно ще да излезем. Според треперящата стрелица на компаса ние отивахме право към запад; но мнозина викаха: „Лъже кутийката! Ние вървиме срещу слънце.“ Колкото и да се пазехме да не вдигаме шум, като вървиме, това бе невъзможно да стане по много причини, повечето познати вече на читателя. Достатъчно бе да се търкули един камък. Той дигаше подире си още десятина, които го придружаваха успоредно и се спираха чак долу в реката. От удрянието им с другите камъци и сухи клонища, които тия чупеха през средата като гюллета, страшна олелия се разнасяше по гората, като че цели планини се събарят. Дивечите като: мечки, рогачи, свини и пр., на които Стара планина е огнището, подплашени от това ненадейно врангало, което може би за пръв път чуваха през живота си, тичаха надолу-нагоре и още толкова увеличаваха събарянието на камъците. Скоро нощният мрак настъпи с всичката своя ужасяваща грозота, а ние се скитаме още по стръмната урва и из гъстата мъгла като патки. Дъждът не беше престанал още, а балканската атмосфера започна да става по-чувствителна. Мнозина изказаха желание, че не можат да следват вече четата, защото им отмалели краката от глад, мокрота и много ходение.

Помежду една ограда от натъркаляни букове ние се опряхме уж за малко само да починем, а после пак да следваме пътя, да преминем тая бездънна долина, докато се съмне. Веднъж обаче спрели, нам се не искаше вече да потеглим. Освен това нощният мрак бе до такава степен непроницаем, щото той съставляваше второ условие за оставанието ни на едно място. С помощта на изобилния барут скоро се запалиха 3-4 огньове между гъстите букове, пламъците на които пърлеха зелената шума и я туряха в движение. Че ще да бъдем съгледани от душманско око, казах вече, че това бе решително невъзможно. Наредиха се по няколко души покрай всеки огън, всеки при другарите си, гдето му минува думата, а войводата, който все имаше още известна почит пред другите момчета, бе седнал с писарите си, далматинците, поп Кирил и героинята при особен огън. Посгряхме се, поизсушихме се, доколкото това бе възможно под открития въздух, а никой се още не задоволява, всички клюмнали глави, умислени и кахърни. Мнозина имаше и такива, които се сгъваха на две половини от сърцебол, които повръщаха от яденето на буковата шума и на киселеца. На всичко това бе причина гладът, който ни обтягаше червата от три деня насам. Напразно си печехме краката на огъня, дано уж се разположим, дано се приближи сладкият сън; но и той бяга!... Станеш прав, разхождаш се настрана из пустинята, дано уж някои мечтания и размишления те занесат към седмото райско небе - пак напусто. Революцията от час на час взема по-страшни размери, струва ти се, че разсърдени котки се изправили на гърдите ти и дращат ли, дращат... Имахме с четата две бурета ракия, които далматинците бяха взели от Ветрен, понеже уверяваха, че без питие не можат да прекарат. Нямаше що: като всички чужденци, които и днес правят изключение от общите закони, трябваше и при нас да се ползуват с някои права. От тая свещена жидкост, тука, в планината, гдето мечките пишеха законите, възползуваха се да се смърсят и някои от нашите момчета, което им служеше и за хляб, и за лекарство срещу сърцебола. Само Бенковски не искаше да сръбне от ракията. „Клетва съм давал“ - говореше той и отблъсваше кратунката, с която се черпеше дружината. След дълги убедявания най-после склони.

- Ох, барем тютюнец да имаше, два пъти да си опъна, па тогава да умра! - се чуваха гласове с унило благозвучие измежду полуубитата и полуотчаяна дружина.

Трябва да ви кажа и това, че иие бяхме такива строги бунтовници, щото и тютюн не бяхме си приготвили. Защо ни е? Майка Стара планина всичко дава. Ония, които бяха много терекии, отдавна белеха попуканите дрянови кори, които увиваха в книжените фишеци и ги употребяваха наместо тютюн. При всичко че не бяхме турили в устата си хляб от няколко деня, но от много блъскания, падания и ставания на мнозина горяха гърлата за вода. Най-много имаха нужда от разхлаждение ранените ни братя, които охкаха и пъшкаха, с опряна глава върху сухия буков клон.

- Водица, братко!... Няма ли някой майчин и бащин да ми донесе барем две глътки да пийна? - викаше нещастният Бакърджия и се увиваше около едно сухо дърво като змия усойница. - Дробът ми залепна от ребрата от силен огън...

А вода в тая урва се случи да няма. Може би твърде наблизо да клокотеше някое изворче, но иди и го намери.

Вакарелчанинът поведе няколко души момчета към реката, която в нощната тишина още по-силно хучеше и още по-наблизо се чуваше. След половин час обаче той се завърна с празни ръце, защото колкото по-надолу отивали, толкова по-надалеч се чувал шумът на тайнствената тая река. Освен това тия не се решили да отидат по-надолу, защото нощният мрак дотолкова бил по-грозен към реката, щото се побоили да не се изгубят от становището.

Като нямахме надежда само че ще да можем да намерим скоро хляб, но надали ще да бъдем честити да срещнем човек5, пристъпихме до друго средство, решихме да заколим един кон, с месото на който да подкрепим своя разстроен стомах. Тая мисъл дойде най-напред в главата на немеца Албрехта. Сам той влезе между конете и избра най-добрия и младия, извади му седлото, смъкна му юздите и няколко души се обесиха на врата му. Сиромашкото животно, което пред малко кършеше с устата си букови клончета наместо храна, рухна на земята и изпъшка болезнено... Хер Албрехт му отряза главата със своята сабля, като произнесе и едно сакраменто. Дордето се одере и очисти, тоя последният го разпра и извади дроба, сърцето и бъбреците, които метна на жаравата да се пекат. Когато кебапът беше вече готов, далматинецът Шутич го накъса на малки парченца и раздаде на гладната дружина за мезе. Героинята ни Йонка дълго време държа в ръката си своя пай, слагаше го на земята, чупеше ръце и оплакваше своята горчива съдба, но като видя, че множество очи се устремиха на нейния къс, т. е. че имаше любители да го грабнат от ръцете й, тя стисна черните си очички и глътна парчето от конския дроб като рахатлокум, а после заплака жално-жално, като че да бе глътнала отрова. Нещастната! Тя се тръшна на чувала, който съдържаше нейната покъщнина, и там остана до заранта.

После малко ножовете на гладните хъшове се забиваха в конското месо, кокалите на което плющяха, като че се чупят сухи съчки, и всичките огньове се покриха от конски ребра и бутове. Като се съмна, на заранта само оглождени кокали и четири конски крака се търкаляха из урвата, между които държеше първо място и озъбената глава. Всичкото друго месо бе изпоядено. От цялата дружина само отец Кирил се удържа да не яде от киселото канско месо. Не че той не беше гладен като другите, но като духовно лице не искаше да се омърси със забраненото месо.

- За вас няма нищо, да ви е простено - каза той и изчете някаква си молитвица.

Разбира се, че ако ние не видехме как се снема седлото на нещастния кон, как той биде натиснат от няколко души и как се гърчеше, когато главата му беше отрязана вече, т. е. искам да кажа, ако ние не знаехме, че ядеме конско месо, то никой не можеше да познае дали това месо е конско, или на друго някое животно. Сега обаче не беше така. Дордето мнозина се плачеха, че месото е кисело, жилаво и безвкусно, отведнъж захванаха да охкат, че ги боли стомахът, втори повръщаха, трети казваха, че им е тежко и усилно, така щото за малко време букакът се преобърна на болница!... Ако в това критическо положение ни нападнеше неприятелят, то достатъчно беше да се появят само няколко башибозуци, и работата бе свършена. Тия щяха да ни изколят безпрепятствено, като стадо овци, без обаче да се изгуби някой от тях, защото малцина имаше между нас, които бяха в състояние да се борят. Сам Бенковски беше парализиран в здравието си; от мястото си не можеше той да се побутне.

Трябва да ви кажа и това, че освен качеството на конското месо, което само по себе си бе в състояние да произведе потърсвание, способствуваха още и тия две обстоятелства, че ние ядяхме това месо без хляб и сол.

Осъмнахме живо и здраво. Макар и да имаше още мнозина, които не бяха дошли в себе си от беззаконното пирувание, всички се принудиха да се стегнат за дълга пътя. Впуснахме се пак из същата долина към реката по урвата, на която края един ден ставаше, как търсим. Времето, наместо да се оправи, от ден на ден ставаше по-сърдито: дъждът следваше да си вали, а мъглата, която ни най-много пречеше да не знаеме где се намираме и накъде отиваме и която изяде главите на няколко другари, никакви признаци не показваше, че има намерение да се дига. До десятина най-много пушки можеха да се намерят, които да хванат огън с първо цъквание. Останалите бяха измокрени още от времето на Еледжик и не само от искрата на кремъка не можеха да се запалят, но и в керемидарска пещ да се хвърлеха, пак щяха да си останат мирни. Същата участ бе постигнала и сиромашкото ни джепане. В състояние ли е една турска чакмаклия да остане здрава срещу десетодневния дъжд? Краката се преобърнали на хайвер, тялото се умирисало на мокрота и изпарение - в състояние ли си да се грижиш и за оръжие, възможно ли бе да се запази книжен фишек?

И така, ние пъплехме като метиляви овци по урвата с такава медленост, като че придружавахме погребална процесия. Тоя ден бе четвъртък, 6 май. Целия ден така мъртвешки се влякохме ние из урвата, из тая бездънна пустиня, без да можем да излезем още из дола. На всеки десятина-двайсет крачки трябваше да се спираме на почивка, защото отмалелите крака се прегъваха като восъчена свещ, отказваха се тия да служат. Имаше помежду ни и такива, които съвсем бяха се разстроили и отслабнали, повече от повръщанието, така щото едвам можеха да пристъпят с помощта на други, кокто ги държеха под мишниците, дордето изминат лошавите места. Тежко ни и горко! Няма нужда да ви разказвам, че конете тъдява нищо не чинеха; два деня ставаше, откакто не бяхме ги яздили. В числото на болните братя се намираше и сам докторът на четата Васил Соколски. Часът къде девят вечерта момчетата, по-силните, които вървяха напред, извикаха: „Поляна, поляна!“ - като че бяхме влезли в Америка. И действително нашият крак стъпваше вече на бозалък (който расте само в припеците), гората се свършваше, захващаше се равнина, ако не и толкова плоската. Из вътрешността на поляната ние не можахме още да отидем, защото другарите ни, от половината повечето, се намираха още сред урвата. Тук ние трябваше да чакаме тяхното пристигание поне един час и половина. Те капеха като круши един по един, попотеяи и разхлкхтени.

- Ох, майчице, не можа вече! Нека напада, който желае ... Аз съм решен тука да умра от нож или куршум, отколкото да се влека като пребито куче по тия урви - говореха тия, след като рухваха на земята, гдето бяхме се спрели.

- Аз ще отида на първото турско село, което ми се попадне на очите, да се предам, само за това да се нахраня един път, па тогава нека става, що ще - говореха други много повече отчаяни.

Но недейте слуша ни едните, ии другите, че тъй и онъй щели да направят. Това са празни думи със съмнително правдоподобие. Доколкото ни се е случило да се срещнем с подобни отчаяни хора, които са говорили, че на пръв случай, щом се видят в душмански ръце, ще да посегнат на живота си, едва ли само няколко хора необикновени с железни характери можаха да удържат своето дадено слово. Мила е пустата душица! Но що ни трябва да ходим много надалеч? Следующето произшествие, което ей сега после няколко реда още ще разкажа, иде да потвърди думите ни.

Пристигналите от по-после момчета разказаха, че мнозина свои другари оставили из урвата, които се търкаляли около дърветата и казвали, че там са решени да си умрат, защото нямали сила да следват. В половин час разстояние бяхме се събрали вече на полянката около 40-46 души, в числото на които беше и Бенковски. Той влизаше в числото на ония, които се държаха още криво-ляво. Оставаше ни да чакаме още 15-20 момчета заедно с конете им. И нещастната героиня, госпожа Шутич, която стопанинът й и другарите му поддържаха на ръце, така също охкаше и слехтеше около ни на полянката. Роклята й още повече беше се нацепила от шубраките като конска опашка.

 

III

В тая критическа минута, в това ужасно положение, в тая несъкрушима борба с дивата природа и с взискателния стомах ние чухме глас като от небето, глас ангелски! Можете ли да си въобразите вие, читатели, че ние чухме гласа на спасителя? Тоя глас бе на овчари, на тучени звънци и на ерета, които врещяха там на- близо из мъглата, малко по-нагоре!... Мисля, че не е нужно да разправям надълго и широко като какво действие и впечатление произведе това ненадейно щастие на нас. Доволно ще да бъде да спомена само, че от три деня, откакто бяхме нагазили майка Стара планина, чак сега ние чувахме гласът на местни хора (изключава се потерята), каквито, освен че щяха да ни нахранят, с овчарско гостолюбие, щяха да ни кажат още где се намираме. При първото дрънвание още на ясногласия звънец цялата събрана дружина, без никакво, по-нататъшно двоумение или дълго съвещание помежду си, понеже всеки вече от нас знаеше своята длъжност, да хване най-напред овчаря, а после овцата му - всичките ни полуотчаяни и заспали другари, т. е. всинца, скочихме на крака и вкупом се затекохме из мъглата по гласа на звънците. Вървехме ние все към една посока, наредени един до други, за да завземем по-голямо място, щото да хванем и овчаря, от когото имахме голяма нужда и който лесно можеше да избяга от появяванието на толкова непознати хора. Вървим ние без ни най-малко предпазвание, понеже нямаше защо да се боим от един овчар, който, по всяка вероятност, трябваше да бъде наш българин, а звънците и гласът на еретата не се чува вече. Всеки се спрял на едно място и се ослушва да чуе втори път ангелския глас.

- Ние си бълнуваме само, никакви овце няма тука - обадиха се някои от дружината, които бяха си съставили вече мнение, че по Стара планина е невъзможно да се намери друга жива душа освен нас.

Няколко души махнаха с ръка на творящия да не Дърдори и всички си наостриха слуха, като се оглеждаха в същото време и на четири страни няма ли да зярнат желаемите предмети. Нашето съмнение не закъсня да изчезне обаче окончателно: малко настрана из букака изново издрънча тученото звънче и овчарят изсвири, както се подсвирва на овце, а после произнесе и следующите думи на чисто местно българско наречие:

- Пусти да останете!... Толкова берекет тая година, пак не можете да се напасете... Ръй, ха! - прибави той.

- Дръжте, тука долу са овците! - извикахме ние и всеки полетя към речения букак, който ни се представляваше на очите като куп колосални канари (а може би и да бяха канари, а нам се виждаше да е гора през мъглата).

Щом наближихме до тия съмнителни предмети на десятина крачки: „Вурун“ - изреваха отчаяно няколко гърла и куршумите на 15-20, а може би и повече пушки писнаха из въздуха!... „Тутун, басън!“ - повториха невинните овчари и куршумите им цепеха напреде ни тревата. Доколкото можа да си припомня сега, останало ми е в памятта, че   пет-шест души от другарите ни, които вървяха наоколо ми, клюмнаха на земята, прегънати на два ката, като откосен клас на нивата! Няколко глухи изпъшквания: „Ох, майчице!“ - и нищо повече. Аз не съм в състояние да разкажа на читателите ни числото на потерята, ни историята на тяхното появявание тука на това място, ни пък числото и имената на падналите от нашата дружина момчета. Нека немилостивата мъгла отговаря за всичко това. Ние се разбягахме кой накъдето види, пръснати из мъглата като яребици... Оставихме зад гърба си верни другари, с които деляхме скръб и щастие преди няколко минути, с които мечтаехме за едно, за друго! Валяха се тия из своята гореща още кръв и очакваха в последните си минути неприятеля, за да ги разсече със своя ятаган... А пушките следваха да пукат из мъглата. Още по-ужасно беше и това, че дирята на нашите изнемощяли другари, за които казах по-горе, че не бяха изпънали още из урвата, се прекъса. Тия се бяха върнали назад по всяка вероятност, щом са чули изпукванието на тайнствените пушки, и по тоя начин губехме се един от други веднъж завсякога. Ах, тая мъгла! Тя ни убиваше съвършено, много повече, отколкото башибозушките куршуми; тя ни бъркаше да не можем да отидем да потърсим своите другари, да им отдадем последните си длъжности... Не беше такова положението на неприятелите. Тия познаваха местността като бащина си двор.

Ние бягахме един през друг и без да знаеме накъде, без да сме уверени, че не отиваме да се заврем в самите неприятелски позиции. Бягахме ние без всякакво направление, не знаехме дали на изток, или на запад отиваме. Щикът на неприятеля в окото да ръгнеше човека, пак бе невъзможно да се види. Не беше чудно, че в бяганието си ние отиваме, гдето не трябваше.

В отстъпванието си достигнахме ние до друго едно краище, на число около двадесят души, гдето се и спряхме да чакаме по-нататъшното нападение от страна на неприятелите, като се заложихме зад падналите букове. Чакаме десят минути, чакаме двадесят, а никой няма да се яви, ни от дружината, ни от башибозуците. Едни предполагаха, че останалите ни другари са избити, а други говореха, че повечето са се пръснали из оная долина, в която се борихме два деня; трети пък почнаха да се съмняват даже, че тайнствените хора, които ни гърмяха, може би да са били и някоя българска чета, или пък изгубени наши другари, които не са можали да ни различат в мъглата. Последното предположение поддържаше най-много немецът Албрехт. Той не можа да се стърпи. Излезе из завзетата пусия със запрегната пушка в ръката, повлече се по колене и отиде да се увери с очите си както в числото на падналите момчета, така и за нападателите, които ни поразиха така безбожно. Албрехт потъна в непроницаемата мъгла и се изгуби от очите ни веднъж завсякога. Много гласове му викаха: „Не ходи“ - а той отговаря с немско хладнокръвие: „Нищо“. Пет минути не бяха се изминали още от неговото заминувание, когато препукаха три-четири пушки, куршумите на които изплющяха над главите ни в буковата шума. Шум и тупуркание, като че бягаше цяло хергеле коне, се чуваше само към мястото, отгдето изгърмяха пушките, и нищо повече. После малко съзряхме един предмет, като кълбо, който цепеше мъглата с орлова бързина. Тоя предмет беше Албрехт. Той бягаше презглава, прегърбен яа две половини. На врата му имаше колкото за един кош материал: трева, повой и шума, които той беше набрал във време на отстъпванието си от бойното поле. Куршумите бяха закачили само върха на голямата му републиканска шапка, която беше цъфнала като неузряла още зелка.

Той разказа, че турците били много. Няколко души от тях видял, които излезли от пусията си, да заколят падналите жертви и да ги оберат. Видял с очите си нашия секретар, Тодор Белопитов, който бил в числото на ранените и когото башибозуците секли с ножовете си6. Тия се оттеглили от неговото появявание в пусията си и оттам му гръмнали.

Може би да попитат читателите: а какво ставаха овчарските звънци, гласът на еретата и сам овчарят, който опустосваше пред малко лакомията на своето стадо? Аз вярвам, че всеки е разбрал и без помощта на нашите разяснения, че и овчарят, и звънците, и еретата не бяха друго нищо освен гьрлести башибозуци с дърти шишинета и с голи ятагани. Вижда се работата, че тия ни бяха подушили още от другия ден и нарочно са направили пусия на това място, на пътя ни, гдето са ни вардили, дордето пристигнем. А може би и да бяха същите ония башибозуци, които нападнаха другарите ни, като отиваха на кошарата за хляб. Аз се не чудя на тяхното прееледвание, но се удивлявам с хитростта им да се преправят на овчари и на ерета и по тоя начин да ни привлекат в примките си, като че да знаеха нашата слабост. Може да се предположи и това обстоятелство, че някой от нещастните ни другари, останали в първото нападение, е попаднал в ръцете им жив, от когото са научили подробно бедственото ни положение. И трето предположение най-после допущам аз в тоя случай, което пак не е лишено от частица поне правдоподобие. Възможно беше, щото ние да бяхме се приближили до някое село, защото там наблизо се слушаха кучешки гласове, отгдето бе излязла и потерята да ни преследва. Дявол го знае. Нима ние знаехме где се намираме и накъде отиваме? Аз вярвам, че всичките ни останали живи другари десят пъти да преминат през това място, т. е. гдето бяха овчарите, пак не ще можат да го намерят.

Така или инак, но ние изгубихме в това второ нападение около петнадесят момчета. Свирихме, викахме, но всичко напусто. Убийствената мъгла не пропущаше, какго трябва, и гласовете. Нещастните ни другари! Кой знае где се скитаха тия или пък се режеха на части от башибозушките ножове. В числото на тия пропаднали без вести освен Т. Белопитов бяха още доктор Соколски, секретарят Т. х. Георгев, трима далматинци, дързостният Бакърджия, Мито Калугерченинът и пр. От всичките аз оплаках най-много първите двама, в лицето на които изгубвах най-добрите си от четата приятели. Особено ми беше жал мене за Т. Георгев, за когото употребих всичкото си красноречие да дойде по Балкана, като му се верях и кълнях, че той е майка за нещастните и прогонените. Инак той щеше да остане в родното си село Панагюрище, както направи байрактарят Крайчо.

Като се бояхме да не би да се намираме близо до някое село, отгдето да ни почне по-голяма потеря, ние потеглихме да вървим, доколкото се бяхме събрали, като оставихме другите си другари на произвола на горчивата съдба. Долината, из която тръгнахме, беше много повече стръмна, отколкото оная, която едвам бяхме изминали и която ни костиса 15 души глави, 15 верни другари по идея и убеждения. Дъждът следваше своя път. Бенковски макар и да бе отпаднал твърде много нравствено, но досега той се мъчеше да запази присъствие духа, поне за очи пред момчетата. Сега обаче, след това второ приключение, той изгуби съвършено и сила, и кураж, па и всякаква по-нататъшна надежда за какъвто и да е успех. Дотолкова се бе променил, щото мъчно можеше да повярва човек, че той е същият оня буен и строг Бенковски. Каква разлика сега между Бенковски в Балкана и Бенковски в Оборище, когато той вземаше пълномощията! До вечерта го залюля твърде лошава треска, по причина на която едвам можеше да следва четата. Аз вървях все до него наблизо и той не преставаше да ми се моли да го не оставам, ако би да се случи второ нападение от страна на потерята. Бенковски и молба - то бяха две противни неща. В същото положение имаше и други момчета, които така също едвам можеха да се влекат, като полумъртви, а четата трябваше да крачи с по-сърдечни стъпки. Всички тия болести бяха се появили вследствие на многото дъждове, които бяха ни намокрили и костите. Не бърка да споменем, че конското месо и буковите листове способствуваха още.

Горката Йонка беше заприличала в лицето на сянка. Тя не преставаше да моли мъжа си или да се върнат назад (в Белово?), което беше сън, или пък да я убие, за да се отърве веднъж завсякога от тия адски мъки. Хубавото й бяло лице и малките ръчички бяха се охлузили и издраскали като географически атлас, а за тънките й дрехи не питайте. Тия се развяваха отзаде й като турска пандера. Час не се минуваше да не пролива тя горещи сълзи. Но това нейно плачевно положение като че не беше е състояние да възбуди съчувствие и състрадание измежду нейните мустакати другари, измежду нейните братя по оръжие и страдание. Няколко фанатици-братя от четата, неосвободени още от дебелите предразсъдъци, по свещено уж предание от старохайдушкия катехизис, че жената е пакостна твар във всяко юнашко предприятие, решили помежду си да убият нещастната мъченица, едничката българка, която се бе удостоила да стои под байряка за свободата! За да приемат тия това безбожно решение, за да се втикне в главата им тая мисъл, най-много спомогнал избягналият Тодор Харамията.

- Тая чета няма да види хаир и берекет, докато пушките на юнаците се допират до червения фустан и докато слушат женски глас, който ги обайва - казал старият харамия още на първия ден, щом видял, че тя ще да ни придружи из Балкана.

За потвърждение на думите си той преброил стотина доказателства из хайдушкия си живот, от които ставало явно като божия ден, че жената въобще е голямо зло за горските юнаци. Съзаклетниците от четата, преди да турят в изпълнение решението си, допитаха се до мен какъв ум ще да им дам и по кой начин да постъпят за по-лесно. Разбира се, че аз употребих всичкото си красноречие, за да ги отклоня от фанатическата  им постъпка.

В пътуванието си от минута на минута ние потъвахме в по-мрачната и непроходима долина. Вървехме ние не че имахме някой определен план, както забележих вече, не че знаехме накъде отиваме, но просто ей така, от нужда,  от  башибозушките куршуми,  които   пипаха немилостиво. Ние отивахме живи да се закопаем в гроба, да станем жертва или на глада, или пък на ятагана. Четвърти ден беше днес, откак бяхме потеглили ние из Балкана, а жертвите, които дадохме от дружината, възлизаха на двайсет души - по пет човека в ден! В разстояние на това време ние не само че не можахме да се нахраним, но и човек не можахме да срещнем, за да се уверим, че не сме в морето, а в Балкана, в историческата Стара планина!... Трябва да ви кажа, че турското правителство пред вид на комитетските движения беше взело следующите умни разпоряжения по Балкана:  всички овчари,  козари,  говедари  и  свинари, които имаха своите кошари из планината, бяха приели заповед да си слязат в селата, така щото да нямат възможност комитите да вземат хляб. Наистина, че на някоя овчарски и говедарски кошари бяха оставяни стадата, но и тая милост имаше своите горчивини, за които читателите сами ще да се уверят, когато пристъпя до изложението на  фактите. Тия привилегировани овчари и говедари бяха оставени да служат само за измама на скитающите се бунтовници. Около всеки овчар се въртяха, до 20-30 души въоръжени башибозуци, които се криеха или в кошарите, или пък в особена пусия, отгдето подпалваха огъня, щом се доближаха умирающите от глад скитници. Най-главни техни оръдия бяха самите  овчари,  наши  братя  българи, православни християни7. Всички други по-сгодни огнища, като воденици (които са рядкост, впрочем), мостове, кладенчета, пътеки, маари и пр., бяха завзети от въоръжени башибозуци, които трепеха беззащитните с чибуците и кафяната чашка в ръка, без да се мръднат даже от местата си. Пиле, дива ястребова птица трябваше да бъде човек, за да може да прехвръкне през всички тия митарства, стотина пъти по-мъчни, отколкото ония на блажена Теодора. Ходиш, избикаляш, вардиш се, току виж, че си попаднал в примката, гдето се най-ненадееш, или пък така, сляпата, отиваш на устата на шишинетата, заслепен и полуубит от немилостивия глад. Страшно беше положението за борците на свободата в Стара планина после поражението на Априлското въстание! Всички наши братя, които потърсиха спасение в Балкана, бяха обречени на касапница, волею и неволею.

В пътя си надолу из урвата преминахме през един трап. Отведнъж момчетата, които държаха дясното крило, втурнаха се на едно място около една дебела хралупа, гдето си натискаха главите като овце на кърмило. Виждаше се, че това събирание бе интересно, и ние проводихме няколко души да видят в що се състои работата (понеже мястото беше малко настрана). Който пълномощник отидеше обаче да изпитва причините, и той се залепяше около хралупата, като пчела на медяна пита, без да донесе нужния отговор. Най-после отидохме ние двама с Албрехта и с още един далматинец да видим в що се състои работата. С големи мъки едвам можахме да изскубнем няколко от събравшите се, които опъвахме изотзад за абите. Можете да си представите като каква беше картината, когато събравшите си дигнаха глава нагоре и ние видяхме, че на всичките лицата бяха побелели и устата им напълнени така, щото и не можеха да говорят. Работата се състоеше в това: в поменатата букова хралупа имало брашно, в два кожени тъгарчука, които момчетата случайно намерили, и от глад почнали да ядат брашното с шепа, един през друг, без да съобщат за това и на войводата. Докато турим ръка на това като от бога проводено богатство, ние бяхме принудени да употребим сила. Само една част можахме да отървем от намереното брашно,  защото повечето  беше  изпоядено и  попиляно на земята.

Това брашно по всяка вероятност беше оставено от някои башибозуци, да си месят хляб в гората, понеже селото им е било далеч. За наше щастие, то беше и посолено. От друга страна, ние се боехме да не би да е турено вътре отрова и нарочно оставено за нас. Когато отец Кирил забележи за това на момчетата, които го бяха намерили и яли, т. е. че те трябва да бъдат малко предпазливи, всичките отговориха едногласно, че и да са видели с очите си лицето, което туря отровата, пак ще да ядат, па стане, щото ще.

- Гладът е по-страшен от отровата, дядо попе - прибави едно калугерче, което следваше да тъпче в устата си кукурузеното брашно.

Късно вечерта, когато бяхме слезли вече в друга една река, случайно излязоха напредя ни трима души българи, с бели полушопски дрехи, каквито не носят в Тракия. Техните плетени коси, големите им калпаци, които имаха форма на маматарки гъби, не ни обещаваха никакво добро и не вдъхваха доверие, понеже ни напомняха софийските и орханийски шопи, верни приятели на турците. Последното предавание на врачанския апостол, Славков, бе още в памятта ни. Както и да е, но тия бяха за нас небесни ангели, тия бяха първите, човешки лица, които ние видяхме в Стара планина след 4-5 деня. „Първото питание, което ние им отправихме, беше: „Имате ли хляб? От кое село сте и где се намираме ние?“ Първото питание тия не удовлетвориха, защото, като вечерно време, хлябът им се беше довършил. При всичко това момчетата не можаха да се стърпят да не им претърсят торбичките, но - нищо. На втория въпрос тия отговориха, че са от българското село Липян, което се намирало на половин час разстояние от мястото, гдето се намирахме. По-нататък имало друго едно село, което се казвало Бросен. Тия българи се връщаха откъде Златица, гдето бяха ходили да водят с конете си башибозуци. За много неща ние ги запитвахме, но тия не бяха в състояние да ни отговорят, едно, по своята дебела простота, а друго, от шопски инат може би. На въпрос, колко часа има до Тетевен, тия подигнаха рамене и отговориха, че не знаят какво ще да каже час.

- Ние сме хора кърджии, кой ти знае от такива работи - говореха тия.

- С такива говеда  ще  имаме  работа  оттук нататък - забележи Бенковски.  - Няма  вече тракийците.

Докато тяхна милост ни се оплакваха, че много лошави времена настанали както за тях самите, така и за добитъко, че масълцето, от което друга година вземали по някоя пара и друга, сега се пържело в тигана за гостите башибозуци, ние им предложихме да ни донесат по малко хляб през нощта на някое определено място и да ни покажат пътя към Тетевен, за което ще да им заплатим твърде богато. Те отказаха на това наше предложение с разни причини и извинения, при всичко че един изпомежду им попита с половин уста: „А че до колко мислите да ни заплатите?“ - но като видя намръщените лица на останалите си другари, не повтори вече патриотическото си питание.

За всеки случай ние не оставихме свободни тия божи създания да си отидат в селото, гдето щяха да ни предадат още на минутата на изходящия се там башибозушки забитин. Ние ги подкарахме с четата като говеда, да ги имаме под надзор поне през нощта. Докато не бяхме подминали още селото им, тия следваха да мируват, вървяха, накъдето ги бутнеме; но щом се подехме към планината, тия намериха сгоден случай и хукнаха през гората да бягат към селото си с такаиа бързина, щото белите им аби приличаха на байряци, каквито поставят инженерите, когато планират някое шосе. Един от другарите ни изгърмя подиря им, който макар и да не сполучи да удари някого, но малодушните шопи дотолкова се уплашиха да не би да станат зян душиците им, щото всичките в един глас ревнаха да плачат, като че да бяха полени с гореща вода. Двамина от тях можахме да хванем, които и вързахме с поясите им като волове и ги подбрахме с четата. Разбира се, че никак си нямаше мястото да гърмиме на това място близо до селото, но от нужда да спреме тия няколко души наши братя, които отиваха да ни издават. Ние трябваше да бягаме колкото е възможно по-бързо, докато не ни е пристигнала още потерята, с която да се борим бе невъзможно по причини, които изложих по-горе.

Когато се притъмня, бяхме извървели вече доволно място, така щото нямаше повод за съмнение, че ще да може да ни връхлети потерята. В едно пусто усое накладохме огън и един от другарите ни подпретна скути да замеси на хляб онова брашънце, което бяхме намерили в хралупата. Наместо нощови той употреби една мушама. Докато се меси и дордето се опече питката, която само кавалтия не може да бъде за 2-3 души, а не и да нахрани една дружина, въоръжена стража трябваше да пази наоколо, защото всеки се спущаше да си откъсне малко сурово тесто, или пък да си напълни шепата с брашно. Десят минути не стоя питката в огъня, и около двадесят гърла извикаха: „Доволно! Ще изгори.“ Стана въпрос кому именно трябваше да се предостави да направи делбата между дружината, да накъса полусуровото тесто на толкова парчета, от колкото души се състои четата. За такъв се избра отец Кирил, когото контролираха около 40 безпристрастни очи да не направи фалшификация.

Същата тая нощ ние можахме да хванем още един овчар, който дотолкова се беше уплашил, щото можа да заговори след няколко минути. От неговата кошара взехме един котел мляко и един камък сол, за което му заплатихме богато. Хляб и брашно обаче и той нямаше, защото, според неговото казвание, турците им давали по една ока брашно на ден (за двама души), така щото да не можели да хранят и комитите. Понеже синът на тоя последния овчар, 20-годишио момче, каза, че знаел до известно място пътя за Тетевен, взехме го със себе си, а двамата вързани овчари от Липян, които карахме още от вечерта, освободихме ги да си отидат. Отче Кирил ги кълна с кръста да не ни предадат, като се върнат в селото си, за което тия обещаха с набожно прекръствание, то бог ги знае пак дали искрено правеха това.

Дъждът беше престанал минутно; мъглата започна да се дига нагоре на тумби-тумби, западният ветрец се усили и гъстите облаци, които бяха блокирали планината, започнаха с голяма бързина да бягат един от други към разни посоки. Светлите звездици, лицето на които не бяхме виждали в  разстояние на няколко деня, появяваха се минутно, а после малко пак се покриваха  от мрачния облак. Разбира се само по себе си, че поетическата страна на времето малко ни занимаваше. Ние се радвахме, че секна дъждът,  че  вратовете  ни оставаха  сухи  и  че  заклетият  враг - мъглата,  която бе втора неприятелка после глада - се очисти.

 

IV

Не съм в състояние да намеря такива думи, на които самият състав да изобразява някакъв си ужас и фаталност, щото по тоя начин да можа да изразя по-ясно и наглядно всички ония нечути и невидени мъки, на които ние бяхме изложени тая нощ! Трябва да ви кажа, че ние тръгнахме на път, щом момчето на овчаря се съгласи да ни води и каза доброволно, че му е позната планината, през която желаехме  да пътуваме. Освен че нямаше никаква сляпа пътека през местността, отгдето пътувахме, но и самото място беше до такава степен стръмно и гората тъй гъста и непроходима, щото нищо здраво не остана по нас. Всеки за своя сметка можа да падне тая нощ най-малко до  петдесят пъти. Мнозина от момчетата се отказаха вече да следват четата: тия искаха да останат в гората, па каквото даде бог. А защо се тия отказаха, за това мисля, че не са потребни дълга и широки обяснения;   читателите знаят и без това. Най-иапред се отказаха техните ръце и крака да им служат, па тогава чак последва устното отказвание. Не бе ден, не бяха два - а цели пет денонощия се  изтичаха  вече, откакто  ние  бяхме в постоянно движение по чистия въздух, откакто не бяхме се нахраняли, откакто не бяхме заспивали, най-после, откакто не бяхме се стопляли, откакто не бяхме почивали.

Нищо друго не се чуваше в убийствения нощен мрак освен пъшкание, охкание, проклинание на всичко, щото е мило и свято на човека, но в други времена, така щото гората, през която вървехме, представляваше болница... Възможно ли е, щото от подобно ужасяющо положение да си остане човек непоколебан с първата своя вяра, надежда и убеждение? Ако учените глави, които строят своите святи убеждения и понятия по съчиненията на различни описатели; ако тяхна милост изменяват тия свои святини по няколко пъти в годината без принуждението на башибозушкия ятаган, без мъгла, глад и пр., то колко в по-голям размер трябваше да стане поколебанието между нас, между хора, които се бяха учили на панакида и на Рибния буквар?

После полунощ ние достигнахме до такава една урва, която приличаше на селска камина. Въртехме нагоре, сукахме надолу, а урвата си пак урва, навсякъдз блещи със своята дива природа, със своята непроходима стръмнина. На едно място тя бе вглъбната като нощови, което място бе голо, без гора, изпълнено само с дребни бели камъчки, които бяха подпрени едно от друго като насипан ориз в бакалското чекмедже. Краят на тия нощови се не виждаше. Чуваше се само бучението на реката долу, в долината. Според безапелационната заповед на водача ни, който беше за всинца ни и господ, и войвода, и всичко, трябваше да се спуснем през тая каменлива урва, която, била единствено място за преминувание. Покорихме се. Мисълта, че подиря ни иде потеря, не оставаше място за възражение. Най-напред нагази в дребнавите камъци водачът ни. С един крак стъпи той в тях, а до стотина камъци се юрнаха надолу като орехи. Ние го последвахме заедно с конете си. Много от тях виреха глава, опъваха се и най-после нагазваха. На някои се скъсваха юларите и тия самите хукваха да бягат през гората, понеже виждаха, че няма що да чакат от гладните си господари. До едно място ние вървехме, кой по крака, кой по ръце, а от   по-после я обърнахме на хързалка, с която повече печелехме. Искам да кажа, че ние сядахме по камъците (както казах тия бяха твърде дребни - като орехи) н се пущахме надолу, като на хързулка. Страшна врява се дигна в тихата нощ от тая система на пътувание. Ние се придружавахме в пътуванието си от няколко стотина камъчета, които брънчаха наоколо ни като рой и ни поздравляваха по гърба и главите... Като търколен боклук ние се събрахме след няколко минути около малката речица, която подскачаше от камък на камък с балканска бързина. Кой както довтаса, така си и остана на мястото, като че да бяхме се съборили от небето. Никой се не наведе да пийне поне водица от бистрата като сълза балканска река, всички онемяха от един път или, по-добре, търкулнаха се, та заспаха като упоени.

Рано сутринта слънцето ни огря на една трънлива полянка, покрита с червени росни ягоди, които блещяха от слънчевите зари като същински брилянти, да не кайдисаш да туриш ръка отгоре им. Но каква голяма противоположност се представляваше, когато направеше човек сравнение между природните красоти, от една страна, и нашите изнурени, издраскани и почернели лица, които приличаха, като да бяха извадени от гроба! На дявола всичко младо и пролетно, пусти остали и пенията на птиците, и балканската роза, и обаятелният зефир, и всички други прелести, когато няма хляб, когато в корема върхат харман немирни котки! Тук ми дохождат на ума думите на един сантиментален списател, който кълнеше българския народ, че тоя последният се отнасял небрежно към красните цветя, турял им унизителни имена и нам що си още. Чудно! Можал ли е българският народ да погледне с усмивка и с нежност към невинните цветенца, когато собствените негови деца са пъшкали под тежки неволи? Останало ли е време на българина да гъделичка лай-лайкучката? И европейските туристи и пътешественици се сърдят, че полуубитите и гладните не обръщали внимание на техните фантастически описания. Хляб, хляб - а не поетически картини и богата риторика искат от вас ония, за които вие си въображавате, че работите!...

Тук, на тая полянка, ние се спряхме по за дълго време, едно, да си починем, а друго - да похапнем от аленобузестите ягоди, които щяха да ни служат и наместо хляб. Живототворящите лучи на слънцето, за които ние бяхме почнали да се съмняваме, че Балканът им е недостъпен, съгряха и съживиха нашите изгнили от пет деня тела. Гъста пара се дигаше от нашите дрехи, като че да бяха запалени. Нещастните ни коне, на които ребрата се четяха от глад, като на корсет, прозяваха се срещу слънцето и скубеха   крехко-крехко росната тревица, която скрибучеше измежду зъбите им. Камъкът влашка сол, за който споменах по-горе, че го бяхме взели от овчарите, се разби на няколко парчета. Тях разграбиха дружината и ближеха по малко, като стадо, за да възвърнат своите човешки инстинкти изгубени от пет деня насам!... Ние не можехме да се нарадваме обаче и на тия ничтожни удобства, че се дигнала мъглата и че изгряло слънцето.

- Няма Ивана, няма Петка, няма две калугеровчета! - започнаха да викат някои от момчетата.

Разпитахме, издирихме и узнахме. Тая нощ преминуванието на каменливата урва не останало без жертви: осем до десят души момчета бяха се изгубили от четата! Някои от тях може би да бяха останали нарочно, по причина на отпадание, други са заспали, а трети са се изгубили из тъмнината. Да се върнем да ги търсиме, това бе решително невъзможно. Пет деня из планината - и около тридесят жертви! На основание на предидущето, още пет деня, и ние свършахме окончателно! Бенковски от ден на ден губеше своята сила и кураж...

Днес бе петък, 7 май. Мнозина от дружината забележиха, че не е на добро, ако в петък е хубаво времето, т. е. че ако в петък пече, то в събота ще да мокри. Според думите на преводача ни ние сме се намирали вече твърде наблизо до Тетевен и той мислел да ни заведе още малко по-нататък при един говедар, негов познайник, родом от Тетевен, при когото той мислеше да намерим и храна. Той, водачът ни, чак сега можал да разбере що сме за хора и като следваше с голямо любопитство да изглежда кръстовете на калпаците ни и левовете, които не бяха паднали още, обади се простодушно:

- Както разбирам аз и от думите ви, и от носията ви, вие амуджалар (чичовци, или пък господиновци), никак не приличате да сте някои зарарлия хора, като че за наше добро да сте тръгнали. Язък, че това ние не можахме да разберем още вчера, ами ви взехме трите бели меджидии, които, ако да не бях оставил на татя, щях да ви ги върна...

Какво да кажеш за добрия човек! Две прости думици, но нали съгряват полуубитите сърца - чинат милиони.

- Бе, джанъм, на света не са се свършили добрите хора; добър е господ да ги намерим оттук нататък по планината - казаха обрадвано няколко души измежду момчетата и лицата им светнаха минутно.

Наместо да поддържим думите на нашия трогнат водач, че не трябвало да ни взема пари, ние му дадохме още няколко бели меджидии и го изпратихме да си върви назад при овцете, защото твърде възможно бе да пострада и той заедно с нас, понеже говедаря, за когото ни говореше, не можахме да го намерим. Виждаше се работата, че турците и по тия страни не спяха, а това ни даваше още повече надежда да предполагаме и въображаваме, че Велико Търново е отдавна столица на България, че Габрово е главният пункт на българската ордия, и други още сладки химерни сънища.

- Там ние ще да бъдем посрещнати с венци - обади се някой от момчетата, името комуто съм забравил.

Тия безосновни пориви на радост трогваха донякъде и разочарования Бенковски, който се мъчеше да погледне по-горделиво на своята полумъртва чета. С една реч, ние не бяхме изгубили още надежда за сполука оттатък Балкана, при всичко че и тоя ден ако останехме без хляб, трябваше да се сплуеме.

После заминуванието на водача ни ние се смъкнахме в една долчинка, из която протичаше малка бистра рекичка, водите на която се криеха в гъсти буйни буренаци. Тук ние пуснахме конете да попасат и се спряхме на почивка от точка зрение на много обстоятелства. Първо, че бяхме каталясали вече от глад; второ, че трябваше да се осушим на припека, защото петодневната мъгла ни бе изсмукала и краката ни бяха се преобърнали от мокротата на изгнила риба. Едни от момчетата си събуваха цървулите, други повлякоха по поляната да пасат киселец, а трети се подпряха на ръка да позаспят. Малко настрана в тая същата долина момчетата зярнали едного българина, който се щурал около една нива кукурузи. Тия щели да го хванат, но като били само двама души, побояли се да не избяга от ръцете им. На часа пет-шест души от четата се изпратиха да хванат непознатия, когото не се забавиха да изправят пред нас, побледнял и разтреперан цял-целниничък. Той бе човек на възраст около 40-45 години, сух, висок, с черни тънки мустаци и ако не се лъжа, името му беше Станчо, родом от Колибите. Той беше излязъл нея заран от селото си. Още не беше се приближил до нас, когато захвана да оплаква своето бъдеще, че за него няма вече живот, щом се научат турците за срещанието му с нас.

- Оставете ме, братя, ако сте хора разумни и християни! - говореше той. - За вас, които сте си турили главите в торби, може да няма никаква опасност, но аз съм човек с една къща деца...

На въпроса, що има в Тетевен, в Троян, па и в Търново, въстанали ли са българите, какво се слуша въобще, бае Станчо ни отговори с треперящ глас следующото:

- В Тетевен има 2000 души турска редовна войска и башибозуци, които обикалят всекидневно из гората и се канят да ни колят. Никой не може да се подаде из селото навън... Аз съм излязъл, придружен от двама цигани, които ме чакат там под дървото. Оставете ме да си отида, ако сте християни; бягайте и вие, накъде ви видят очите, докато не ви са подушили!...

Тия думи додето изговори, бай Станчо опита се няколко пъти да се отдели от нас, но ние успявахме да го задържиме. Тонът, с който той произнесе всичко гореказано, и въобще виражението на лицето му можаха да произведат между дружината твърде поразително впечатление. От една страна, надеждата ни за Велико Търново, а, от друга, че в селото има до 2000 души турци, които обикаляли всеки ден по гората, разбиваха вече окончателно и последните ни силици. Страшна гламатевица се дигна измежду дружината, която се увери вече, че пропастта зее напредя ни, че никакво спасение, накъдето и да отидеме, няма за нас. Всеки по своему изказваше своите чувствителни болки. Едни си хвърляха оръжията на земята, други опустосваха часа и минутата, в която са станали бунтовници, трети си оплакваха дните, че ще да се пропадисат млади и зелени, на четвърти се просълзиха очите и така нататък. Нямаше вече войвода, нямаше никакъв ред и команда, страшният бич - гладът - заплашваше съществуванието всекиму. Пред вид на това развълнувано море Бенковски не си направи даже труда да примири момчетата. И той, кактс всинца, сбърка вече конците, не знаеше кой край да хване. Измежду дружината ходеха следующите мнения, които после малко трябваше да станат на решение. Най-напред далматинците потеглиха крак и изказаха желание да се отделят от четата, т. е. да я оставят. Те говореха, че от всичко видено и изпатено досега из планината и на основание на думите, казани от бае Станча, че наникъде из България няма въстание, съвсем напусто ще да бъде да ходят да се скитат гладни, изложени на нечути мъки и неволи. Заради това, понеже бяха снабдени с австрийски паспорти, намислили да отидат в Тетевен и там да се предадат на турския командантин, като кажат, че въстаниците, т. е. ние, насилствено сме ги подбрали със себе си от беловската станция.

С далматинците заедно поискаха и някои от нашите момчета така също да се предадат, като повтаряха да говорят, че предпочитат сто пъти да повиснат на въжето и да издъхнат за две минути, отколкото да се борят с глада цели часове и дни. Това, разбира се, че не идеше на политиката на далматинците, които и отказаха да тръгнат с нашите момчета. Трети казваха, че искат да се върнат в Тракия, да умрат поне до гърба на своите родители; четвърти изказваха желание, че не са в състояние да се помръднат от местата си по причина на слабост, и т. н. Само ние двама с Бенковски оставахме посред развълнуваната дружина и не бяхме изказали още своето мнение, какво именно трябва да правим. Ни едно от решенията на дружината не идеше на нашата сметка. Да се върнем назад в Тракия заедно с ония, които искаха да сторят това, беше съвсем безполезно, защото знаехме като какво добро ни очаква, а главното, че в кое село и дом ще да потърсим прибежище; да отидем заедно с далматинците в Тетевен за предавание, това бе немислимо; да набийме непроходимата планина, на която само видът вселяваше на човека страх и трепет - така също бе невъзможно. Трябва да имаше човек орлово крило, да подхвръкне нависоко над планинските върхове, да кацне в полето, па там вече да води борба за съществувание... Въпросът за разпръсвание на нашата дружина беше узрял вече в продължение на няколко деня. Той можеше да се крепи още два-три деня най-много. Появяванието на бае Станча, неговото решително слово и сълзите му капнаха като мехлем върху изгладнелите и измъчените сърца, ускориха анархията в редовете на дружината.

Оттеглихме се двамата с войводата малко настрана в краището и след разни предположения и решавания дойдохме накъсо до следующите заключения: понеже се разбра вече, че никъде не е имало въстание освен в нашия IV окръг, и понеже се уверихме вече в петодневното си пътувание, че турците са взели най-строгите мерки, за да ни избият до крак, то да се простим вече с дружината, която и така е решила да ни остави, и да си вземем двама очите за към границите на Сърбия или Румъния, па щото даде вече бог. Само двама решихме ние да тръгнем, защото по-лесно можем да се укриеме и нахраниме. Но преди да сторим това, добре щеше да е, ако намерехме сгоден случай да останем в някоя пещеря и там да се похраним няколко деня, за да си посъвземем силите, от една страна, а, от друга - да поутихне малко работата, т. е. дордето престанат турците да ни преследват така ожесточено.

Викнахме при себе си бае Станча, който се намираше още под караул и който не преставаше да си оплаква дните с глас, че изпаднал на нашите ръце, комуто предложихме горньото наше намерение, да ни покаже някое скрито място и да ни донесе веднъж завсякога малко храна, за което му и обещахме 50 бели меджидии.

- Ни парите ви искам, ни хаир желая да правя, моля, пуснете ме, ако сте християни! -следваше да говори бае Станчо, като се теглеше в същото време да върви.

Отпосле обаче той каза с половин уста, че имало там наблизо една дупка, в която сме можели да се скрием за няколко деня. Това каза той и потъна в долината да ни покаже пещерята. Тя беше една грамадна канара, заобиколена от дървета, която ние видяхме отдалеч, и пак се върнахме да отидем при дружината. Бае Станчо се шибна из шумата набързо и каза, че ще да ни донесе хляб, когато му прилегне. Ние се върнахме отново при дружината да се опростим за последен път и да си счупим по малко хляб от оная питка, която неотдавна беше заровена в огъня. Забравих да кажа, гдето му беше мястото, че от който овчар взехме солта, намерихме и малко брашънце (кукурузено), което така също прибрахме, а тук му намерихме мястото да го замесим. Отдалеч обаче ние можахме да съгледаме, че полусуровото тесто на питката се разнема из ръцете на момчетата, които я бяха извадили из огъня и които се биеха кой да вземе повече. Появяванието на войводата не измени хода на работата. Никой не искаше да знае вече кой е войвода, кой е Бенковски.

Далматинците, както и ония момчета, които бяха решили да отидат и се предадат, се обезоръжаваха вече сам. Тия разпасваха от кръстовете си паласки, револвери, сабли и други принадлежности, които хвърляха небрежно из високата балканска бурян; разпараха от калпаците си и дрехите си жълтите лъвчета, кръстове и ред други украшения, които неотдавна, преди една неделя, бяха за тях пръв идеал и съставляваха най-голямото им богатство!

...Пауновите пера, които величествено се развяваха на главите им по коритото на р. Тополница, сега бяха разхвърлени и затъпкани под краката им. Дълбоко униние и покъртени въздишки се слушаха във всекиго, сълзи се готвеха да покапят по изнурените и измъчени лица; но в същото това време, както казах, всеки се приготовляваше за път, кой към Тетевен, кой към Тракия, кой към планината, накъдето му видят очите, и така нататък!... „Свобода или смърт“, клетва за вярност на българското знаме, най-ругателни думи за султана и неговото правителство, а сега - сега предавание и милост на същото това правителство! Виждаше се работата, че това убийство се чувствуваше от мнозина, които плачеха, опустосваха и бързаха. Бързанието ставаше само затова, да не би да довтаса потерята, която, без да гледа на приготовляванията за предавание и връщание, щеше да нападне в най-опасните моменти.

Пушка гръмна в това време там наблизо из долините, която послужи за знак на нашата разнебитена дружина да се пръска по-скоро. Прегръщания и последни братски целувания последваха измежду всичките. Сухите отмалели ръце се кръстосваха по раменете и после пак се отпущаха нанадолу. Ни Бенковски, ни друго някое лице не си отвори устата да успокои отчаяните, да произнесе поне две благи думици. И какви съвети, боже мой! Що имаше още да се говори? На какво трябваше да имаш надежда? И лъжите се вече привършиха. Всички блажени бълнувания, с които ние се въодушевлявахме, когато потеглихме из Тракия, сега бяха изчезнали окончателно и никаква убедителна реч не беше в състояние вече да подействува на полуубитите хора. Бенковски беше велик, когато беше велика и народната воля и желание. Падна народната воля - трябваше да падне и той. Страшно нещо е да има човек работа с гладни отчаяни хора, които са в състояние в две минути да забравят всичко. Нищо не искат да знаят те от своите длъжности и като хора, и като бунтовници: към всичко стават равнодушни и безчувствени.

Може би някои от читателите да кажат, че наместо да се пръскаме един по един из гората и да ходим да се предаваме доброволно на турците, да ги дочакаме тия нас по-напред да нападнат или ние да ги нападнеме и да измреме като юнаци. Имаше хора помежду ни, които разбираха всичко това, и с най-тънките подробности, но, кажете ми, за бога, що можеха да направят гладни хора, трескави и разболени, които едвам можеха да се крепят на краката си и на които пушките до една бяха затъкнати? Непростима глупост щеше да бъде от наша страна, ако се впуснехме в неравната борба, от която ни един от нас не щеше да излезе жив, без да нанесем ни най-малко повреда на неприятеля. А като се пръснехме един по един, то имаше надежда, че поне половината ще можем да се спасим. Най-после ние не бяхме тръгнали да дирим приключения, но да се спасим. Каква полза, ако бяхме сгърнали ръце да паднем под башибозушкия ятаган сред планината, гдето никой не щеше да ни види, гдето не можехме да принесем и морална полза? От друга страна, имаше и това, че малката дружина и по-лесно можеше да се скрие, а още по-лесно да се нахрани, отколкото цялата чета, която само по дирите можеше да намери неприятелят.

В живота на народите, на правителствата и на партиите дохождат такива минути, щото нравствените отпадания поразяват и убиват хората най-чувствително. Имаш сили грамадни, приготвил си се да стоиш срещу опасности и съпротивления, а заведнъж само от слухове, само от далечни събития клюмваш врат мълчаливо. Безнадеждността и упадъкът, който се чете в лицата на присъствующите, като електрически ток предразполага всички на сдавание и пасивност. Турският командантин на шипченските крепости се предаде на русите в 1878 год. с 30000 души въоръжена войска. Другояче не можеше да постъпи той, като знаеше, че другарят му, Осман паша, е паднал вече, че Сливен и София са отстъпили. Лъжливите слухове на 9 август, че всички партии са се съгласили в София, накараха много градове и гарнизони да дадат клетва на ияколко чапкъни, които в душата си мразеха. Княз Александър, като се върна от Рени, знаеше, че цял народ е готов да сложи кости напредя му. Тогавашните лъжливи слухове, че Европа се мръщи за неговото възвращание, депешата на Александра III предразположиха всичките граждански и военни приятели на Княз Александра да пуснат тоя последния да си отиде и хвърли държавата в пропастта. Хапехме си подир един месец пръстите, но беше вече късно. В Търново двама изменници, Груев и Бендерев, които трябваше да повиснат с краката надолу на бесилката, председателят на Великото народно събрание ги водеше подръка на посещение при министрите, а българското правителство тръгна от Търново с намерение да отиде в София и се предаде на Каулбарса, който нямаше със себе си никаква войска! Подир малко, от един само глас, който се издигна в пещенската камара за в наша полза, и кураж, и сила се породиха между българските патриоти. Така е то. Ако бае Станчо, когото срещнахме в Тетювенската планина, ни кажеше: в Търново е станал паша Ботев или Стамболов, то всинца щяхме да се преобразим на левове.

И така, трябваше вече да се върви. По молбата на далматинците ние взехме със себе си един техен другар, на име Стефо, млад двадесят и три годишен момък по причини, че той си беше изгубил австрийския паспорт, а в такъв случай тетевенските власти, на които не е познато твърде много международното право, можеха да го скастрят, докато се разправи. Ние от своя страна взехме и отец Кирила, който каза, че по-добре предпочита да си види червата навън, отколкото да се предаде на турците, които е толкова много ненавиждал през целия си живот. На отец Кирил ние не можахме да откажеме; той беше от ония горещи деятели на Априлското въстание, когото турците с първо виждание трябваше да покачат на въжето.

Слънцето бе подскочило вече доволно нависоко над зелената гора и зарите му свободно надничаха в ниската долина, в която се намираше нашата разбунтована чета. От минута на минута горещината се увеличаваше и гъста мъгла на облаци излязваше от припеците, която се образуваше от намокрените гнили дървета и листи.

Вързаните гладни коне, които бяха заприличали на жива мърша, монотонно топуркаха с предните си крака по каменливата долчина и непрестанно махаха с късите си остригани опашки, за да се бранят от мухите, на които числото се увеличаваше заедно с горещината на слънцето. Простихме се наред с всичките си другари и всеки потегли набързо, накъдето му беше пътят. Едни плачеха, други проклинаха, трети мълчаха убийствено, така щото грозната картина беше пълна по всичките линии. Един от далматинците, на име Кръстю Некланович, който може би да обичаше своята пушка наравно с душата си, беше я хванал за края и дигаше да я блъсне от едно дърво, ако не се съглася да я взема. Той я целуна няколко пъти и ми я подаде. Горките ни коне, които заедно с нас бяха свидетели и на царство, и на мъки, оставаха вързани от дърветата, от които някои бяха и натоварени с едно-друго, с дрехи и книжни фишеци. Нямаше съмнение, че после няколко минути тия щяха да бъдат свободни, защото новите им стопани трябваше да се явят. В късо време дружината се изгуби отпред очите ни; в долината оставахме само ние четирима души: Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз. Останаха и няколко души от другарите ни, повечето селяни от селата Калугерово и Мухово, които не тръгнаха ни към Тетевен, ни към Тракия, а просто нас гледаха в очите. Тия казаха, че искат да умрат там, гдето умреме и ние. По гореизложените съображения, т. е. че голяма чета не чинеше нищо, ние отказахме да ги вземем подиря си по начин категорически. Но тия не искаха да чуят от онова, щото им говорехме, а следваха подиря ни. Най-после ние бяхме принудени да обърнем пушките насреща им, като отстъпвахме в същото време към краището, гдето се намираше показаната от бае Станча пещеря. После това ние потънахме в гъстата гора н завсегда бяхме изгубени вече от очите на желающите да дойдат с нас нещастни другари.

- Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое! - викаха тия подиря ни с болезнено отчаяние. - Защо ни излъгахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас!...

Ужас и нищо повече! Злощастният тракийски юнак имаше пълно право за всичко казано, но що да му направиш, с какво именно да му помогнеш, освен да бягаш от мъченическия му поглед като престъпник? Измежду тия последните наши другари, които не искаха ни назад да се върнат, ни в Тетевен да отидат да се предадат се намираше и някой си Захарий, родом от село Калугерово, Татарпазарджишко, който се отличаваше по време на въстанието с нечуто юначество.

 


1 Крайчо имал пълно право, защото можа да се укрие в Средня гора здрав и читав, докато дойдат освободителните войски.горе

2 После  нашето  заминувание  петричени  били нападнати  втори път от турците при Вран камък. Под предлог уж, че трябвало да направят петричени   рай   (поклонение)  пред златишките аги, отделили и покарали със себе си  17 души първенци.  Но като дошли  до  Смолската  река,  клането се  почнало. Имената на погиналите мъченици са: Христоско Червенков, Игнат Маяков, Петър Пе-негов, Мито  Хаджийчето, Дончо  Анен, Никола Михайлов, Иван Димитров,  Гинчо   Шаламан,  Ганчо Еров и др., на които   имената не  зная. Ганчо  Еров се  завърнал с  половин врат  заклан и той обадил за станалото. А на  Гинча Шаламан, като го карали, отрязали му едната ръка и му я подали да я носи с другата!...горе

3 Освен кръста в нас останаха още и дебели суми пари. конго бяхме взели от беглика. Те се състояха повечето от бели меджидии, турени в дисагите на отец Кирида, който трепереше над тях.горе

4 Башибозуците имаха право, като говореха, че откак излезли комитите но Балкана, не останало шума за козите им. Един от тях лично ми говореше в Ловеч, че като ударили един комита с куршум в гърдите, из гърба му изскочила едни кривач шума заедно с куршума. Тоя комита беше Войновски, офицерът от четата на Ботева, ударен около Троян.горе

5 В тая местност картата бележеше само няколко села, а имен-но: Липян, Бросеп и тетювепските колиби. Отец Кирил казваше, че знаял някакъв си манастир по тия страни, но не можеше да опрсдгли мястото му.горе

6 От това място турците взеха ндшата кореспонденция по въстанието, заедно с протокола на Оборище, както казах вече. Всичката тая кореспонденция беше поверена на Белопитова, която той носеше на своето сиво конче. Белопитов беше на 20-годишна възраст, ученик още, предаден всецяло на святото дело.горе

7 Любопитни са патимите на всеки бунтовник отделно, който се е скитал през 1876 година из Балкана. Стотина томове, до някоя степен еднообразни може би, биха се написали, ако да бях събирал разказите на всекиго. Аз ще да опиша само една хилядна част от разказа на  двама души: Н. Обретенов и С. Пенев, минали с четата на Ботева и отчегарени в Стара планина, по която се скитали близо около един месец. „В Етрополската планина изпаднахме при един овчар - говорят тия, - комуто като поискахме хляб, престори се уж, че е наклонен да ни даде. „При себе си хляб нямам - каза той, - но на кошарата, която не е далеч, дал господ .“ Незабавно той тръгна към кошарата и ние го последвахме. Като извървяхме 500-000 крачки място, зачу ни се глас от човешко болезнено стенение, там наоколо из шумата. Вървим ние от най-напред и не обръщаме никакво внимание, защото водачът ни, който беше същият овчар, уверява ни, че това било гласът на една чамава овца. Ние ли се наближавахме до тайнствения глас, или той извика по-нависоко, но до нашия слух дойдоха следующите умилни думи: „Водица, братко... За хаир си - дайте ми водица!“... Овчарят иска да ни заглавика, за да ни отвлече вниманието и сега, но ние, без да го послушаме, ударихме в шумата, отгдето се чуваше гласът. Знайте що се представи напредя ни? Едип от нашите другари (името му не помня), когото бяхме изгубили преди един ден, лежи с очите нагоре в папратта, потънал в кръв, в умирающо състояние. Дордето ние се обърнем да попитаме овчаря каква е тая работа, видяхме само гърба му, като бягаше. Ние дръпнахме револверите да усмъртим тая черна душа, но в това именно време от друго едно краище пламнаха около десятина пушки, куршумите на които изхучаха наоколо ни. Понеже нашлте пушки бяха затъкнати от дъжда, изпразнихме си револверите само насреща им и потънахме в шумата-...“

Както виждате, работата е била съвсем проста. Около кошарата на овчаря-българин е имало  заложена  пусия  от  башибозуци, които си надували спокойно чибуците, а овчарят е ходел да примамва скитающите се полуубити бунтовници. Иди после всичко това и недей кла нерязаните турци! Ако башибозуците замръкваха и осъмваха по усоето да чакат комити, то това бе тяхна свята длъжност, тия бяха в пьлпото си право. Как постъпихме ние с турските комити по късно, когато тия, някои от гях само, не искаха да се предадат? Видях едлн път, когато в с. Попкьой, Разградско, носеха главите па няколко души, с песни, а управителят Х. А. гн награди... Как постъпят в това отношение цивилизованите християнски държави не с друговерци, а с техните кръвни братя? Кървава картина се представя напредя ви, щом отворите историята.

Каракачанските овчари (куцовласите), конто са в изобилие по планината лятно време, твърде кавалерски се отнесоха с бунтовниците, като че тия последните за тяхно добро да бяха въстанали. И турците даже не отстъпваха от да не покажат своя мерхамет... „Като вървехме през планината - разказва Н. Обретенов и С. Пенев, - другарят ни Воойновски зярнал една говедарска кошара, в която стоял стар турчин и си варял кафе. Ние заградихме кошарата, да му не дадем време да избяга, и можаше да го запушим вътре, без да се помрьдпе. „Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити, като две и две четири; но от вас не искаме друго нищо, освен хляб“ - казахме ние на полууплашения ага. Той отговори, че ни е познал, прели да му се обадим, и ни покани учтиво да насядаме. Свари ни по едир горчиво кафе, което зае мястото на небесна манна, а после се разпореди и за ядене. На трьгвание, когато всинца се изправихме напредя му да му благодарим като на баща и Войновски извади да му даде една лира за доброто гостоприемство, то той отблъсна парите, и каза, че не е ханджия и че като ни е нахранил, изпълнил си е мусулманската обязаност. После ни показа пътя, като ни предупреди где имало башибозуци и где не. Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда!!...“ При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух