напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава VIII. До Троянските колиби


I

И така, Бенковски умря в сряда на 12 май, часът на 11½ вечерта по турски. Как постъпиха турците с неговите смъртни останки, читателите са видели и ще да видят по-нататък. Засега аз го оставям да лежи на зелената морава, защото повече не съм в положение да кажа, и ще да ви позанимая малко със своята съдба, за което втори път прося извинение. Мисля, че анахронизъм ще да направя, ако си прекъсам разказа от върха на дървото и не обадя как слязах от него и как въобще излязах от балканския океан. Въобразявам си да предположа, че и птица да бъде човек, пак ще да заинтересува своите слушатели в по-нататъшните си приключения. А най-после да ви обадя и това, нужно е да имаме и малко признателност, толкова потребна и разпространена в днешно време1 към едно лице, от устата на което чухме много и много. До Троян, или по-добре до троянските колиби, има само 6 часа разстояние от нашето дърво, следователно ние ще да бъдем сами до това място, а после вече се събираме с други хора и разказът ни пак приема обективна форма. Прочее, две минути още търпение, обещавам се, че ще да бъда кратък.

Нямаше вече никакво съмнение, че аз се отървах твърде евтино от капаните при новото местенце. Цели два часа се изминуваха вече от минутата на произшествието, а жива душа, освен кучето, нямаше да замине покрай моя бук-спасител, а това беше едно доказателство, че моята диря е изгубена окончателно. Всичко това добре, но работата беше накъде трябваше да потегля сега сам-самниничък, кой път, ако има, трябваше да хвана, когато не знаех наникъде, нито пък можех да си представя где се намираше север, где запад и пр.? Имах при себе си карта и компас, но тия останаха при мостенцето, когато търтих да бягам, и сега се намираха в ръцете на неприятеля. Нощта бе от мрачна по-мрачна; нищо друго не се виждаше и разпознаваше наоколо освен маса от черно кълбо, което нямаше ни край, ни точка. Три важни пункта знаех аз наоколо: кошарата на благодетеля ни, за която само едно просто въображение ме накарваше да треперя; новото мостенце, което се мъчех и да го не припомням даже, и оня баир, гдето била „кошарата на зетя и гдето се намирало и сланина!“ Посоката на тая последната точка не бях забравил, макар и лъжовна, но тя бе важна за мен в това отношение, че се намираше към Троян, накъдето уж отивахме да търсиме спасение. Ако тръгнех да пътувам, дали нямаше да се изгубя и изляза на предателската кошара; да ли не щях да връхлетам местенцето или някои от тетевенските колиби, а в такъв случай сам да се умъкна с двата крака в капана? А пък можеше ли да остана на едно място, когато се трябваше храна? Иди после всичко това и недей се хвърля от високото дърво.

Дълго време преминах да обсъждам тоя въпрос, но никъде не можах да намеря слабото му място. До такава степен паднах в униние, щото започнах да завиждам на злочестите си другари за тяхната съдба, която ги отърва да не мислят вече за нищо на тоя свят, т. е. аз захванах да се разкайвам, защо отпуснах добрия случай и не дочаках смъртта си с тях заедно. Часът три можеше да има по турски, почти полунощ, а не смеех още да се мръдна от клонищата на моя спасител. Имах слабостта да си въображавам, че едно подхлъзвание на крака ми ще бъде чуто и вадено, че всичката гора има очи и уши.

Най-после аз слязах от бука, което слизание трая няколко минути, защото на всяка стъпка се ослушвах „да не идат“. Пушката си оставих закачена горе на дървото. Нямах вече от нея нужда, защото тя престана да бъде вече пушка, откак я потопих във водите на Свинарица. Тя беше чифте с капсули, пълна вътре с книжни фишеци, барутът на които беше се преобърнал по всяка вероятност на вакса. Седнах до дънера на моето дърво и изново се впуснах да планирам. Иска ми се да тръгна по някоя посока, а букът не ми се оставя, боя се да не би през две крачки да чуя гласовете: „Вурун!“, „Тутун!“ Прекръстих се набожно няколко пъти, предъвках из зъбите си една-две молитвици и потеглих надолу из урвата, пак към р. Свинарица. Два пъти прекрача, а три пъти се спра да се огледам наоколо си да се ослушам да няма някаква врява, като че отивах да крада и дебнех между заспали хора. Урвата бе непроходима, а нощният мрак - убийствен. По земята натъркаляни сухи изгнили клонища, които издаваха светлина като светулки, а по-нависоко - гъста като сертме гора. На земята трябва да внимаваш да се не препънеш о препречения клон, а напредя си трябва да отваряш път с две ръце, да ти не извади някоя вейка очите!

След няколко крачки пътувание от бука аз се намирах в такъв един зандан, отгдето се не виждаше ни небе, ни изход, ни каква-годе посока. Докато се вардех да не настъпя на земята някоя клечка, да не произведе шум, изтърсих се из един бряг като кълбо, така стремително, щото подире ми хукнаха да пътуват десятина още камъци-спътници. Тия произведоха шум, който по всяка вероятност можеше да разбуди не само една стража, поставена на пусия, но и заспалите даже животни. Болки никакви не се усетиха от това падание, но сила, кураж и надежда се разбиваха окончателно, мисълта, че ще да можа да избягна грозната участ на другарите си, се помрачаваше от минута на минута, И седнах втори път до друго едно дърво, подгънах убитите си колене и крака и почнах преговори с неумолимата балканска действителност. Намислих да остана на това място още за няколко време, но по-сетнешни някои обстоятелства ме разбиваха като трескавица. Първо, обстоятелството, че скоро ще да се съмне; второ, че любопитни и наежени потери ще да се стекат заедно с изгряванието на слънцето, за да присъствуват при тържеството на малкото мостче; третьо, че благодетелят, бачо Вълю, ще да пусне говедата из урвата, които, щом се подплашат хитрият старец ще да запее Янкината песен; четвърто, най-после, че гладно се не стои, и пр., и пр.

И заигра тогава кръвта, сърце трепти, иска да изхвръкне, мозък се пука, а следствия никакви... В това същото време нагоре по леглото на реката се зачу някаква си необикновена врява, ехото на която се раздаде по всичките околни долини, дотрогна се и до моето въоръжено настроение. Тая врява не беше друго нищо освен виение на вълци, които аз познах като гласа на най-ближния си благодарение на моята овчарска практика!... Между техните гласове, себе си и неизстиналите трупове на ония, с които преди минута и половина стоях лице срещу лице, аз почувствувах някакво си сходство, нещо ближно и възможно, нещо ужасно, страшно и бог знае какво още... И се уплаших аз тогава не на шега, познах своето ничтожество пред всичките тия несъкрушими стихии. Дойдох до това заключение, че освен да се убия, друго никакво спасение не ми остава. Извадих револвера си и го приготвих само да го побутна и да гръмне. Реших, че най-добро е да се ударя в устата. Когато го наближих вече до устата си, то ръката ми започна да трепери, други умове захванаха да пътуват из главата ми и аз бях принуден да сложа пак настрана студеното желязо. Поех го втори път и реших, че като изчета до сто, тогава ще да натисна да изгърми. Когато преминах числото 60 и наближих до 80, то пак ми се размъти мозъкът. Разни мисли и възпоминания се явиха, за които трябваше дълго време да ги решавам, па тогава да изпълня страшното решение. Родителите си например, на които и имената бях забравил даже в разстояние на седемгодишен скиталчески живот, сега се изправиха напредя ми и като че ми говореха за лошите последствия на моята постъпка.

С една реч, аз излязох слаб, малодушието надви, домиля ми животецът, станах клетвопрестълник, понеже няколко пъти бях се клел, че няма да се оставя жив да вляза в ръцете на неприятеля. След като турих револвера на мястото му, пак се накокатих да пътувам. Два часа време може да се измина, докато сляза до бреговете на реката, което място в бяганието си от мостенцето в десятина минути можах да премина. Бреговете на тая река, както казах по-горе, са стръмни, гористи и недостъпни на всяко място. По тая причина дълго време обикалях, дордето намеря сгодно място за преминувание. А колко се аз присламчех, дордето се пипна до тия брегове? Колко пъти се ослушвах, лягах и ставах, да не би да чуя, че ми викат вурун и тутун? Колко пъти бачо Вълю ми се претъкли напредя с рунтавия калпак в ръка и с попотеното чело? А труповете на избитите? А Бенковски, който не можеше да се махне отпредя ми, когато го видях за последен път как си дига ръцете нагоре и трепери? Всички тия впечатления и възпоминания така също имаха своя решающ глас върху моето болно въображение в мрачната нощ и на бреговете на Свинарица, върху които лежаха на десят крачки разстояние моите другари.

Коритото на реката, доколкото можах аз да го забележа, е такова: тя има брегове, няколко метра високи от водата нагоре, стръмни и от двете страни покрити с дървета. Клонищата на тия дървета от двата противоположни брегове се срещат над водата отгоре, понеже тя е твърде тясна, и образуват покрита чаршия, каквито се срещат в старите турски градове. Че река тече на това старо място, се познава, както казах, само от хучението на водата. На три-четири места се опитах да се доближа до реката, но нощната тъмнина и стръмнината, от друга страна, ми препятствуваха. Деня може би да не се срещнеше подобно препятствие, но не беше така и нощно време. Слушаш само, че нещо хучи като под земята, и нищо повече, следователно как можеше да си потопи човек крака в такава неизвестна пропаст, без да го не побият студени тръпки, без да се не обладае от различни предчувствия?

През цялата нощ, дордето се съмне, пъплах из гората да пътувам с намерение да се отдалеча доколкото е възможно повече от мястото на кървавото произшествие. И сега аз имах смелостта да си въображавам, че съм пребродил света, но когато се съмна, можах да позная, че всичкото пространство, което съм изминал, едва ли имаше час и половина - урвата, която е над десния бряг на реката, не бях излязъл още, както трябва. Аз осъмнах тъкмо до края на една поляна; оттук се виждаше коритото на друга една река, за която дядо Вълю казваше още, че се наричала Рибарица. Виждаха се така също и комините на няколко къщи от една махала от тетевенските колиби, на която името не можа да зная. Понеже равната тая полянка съставляваше за мене непроходима крепост, по причина, че ако я преминех, лесно можеха да ме съгледат от някоя пусия, то реших да остана на мястото си, дордето се мръкне, като си избрах за жилище едно кичесто дърво. Тоя ден нямаше мъгла и това ми даваше възможност да наблюдавам много пътища, които водеха за поменатите колиби и за бичкиите, изходящи се по коритото на Рибарица. Видях аз много банди башибозуци, които излязваха и влязваха в селото, пушките на които блещяха на слънцето като огледало. Видях и множество българи от колибите, които пречеха надолу-нагоре, повечето около потерите, да им носят едно-друго; дойдоха най-после там наблизо и две стари жени да копаят кукуруз; четох аз колко хапки туриха в устата си, когато седнаха да пладнуват, но смеех ли да им се обадя, да им поискам малко хляб, да ги попитам за пътя? Хващах само зазъбица, като ги гледах как си кривят устата. Благодетелството на баба Въля така ме беше опарило, щото предпочитах да умра отглади, нежели да се явя при подобните си.

Разбира се, че тоя ден никой не можа да ме види на дървото. Местността, отгдето ми предстоеше да пътувам през настъпающата нощ, беше една висока гориста планина към западна страна, която се захваща, щом се прегазеше р. Рибарица. Аз си въобразявах, че зад тая планина, която навярно ще можа да премина за една нощ, се намира Троян, който не се лишава от добри хора, според както ми беше разказвал Волов.

Слънцето отдавна трептеше да се затули зад горепоменатите върхове на планината и неговите лучи огряваха само високите местности, а коритата на двете ближни реки - Рибарица и Свинарица - бяха потънали вече в сянка. Всяка жива душа, уморена от дневните трудове, бързаше да се завърне на своето жилище, да си отпочине. Овчари, говедари, свинари и козари скарваха своите стада от планината около селото. Трудолюбивият работник, с брадва на ръцете или с одялано дърво на рамото, с което се е бъхтал целия ден, така също крадеше бързо-бързо, защото времената не носеха твърде много да закъснява човек. Аз просто завиждах на положението на тия сетни сиромаси, защо не влизам в тяхното число, да съм свинар или говедар поне, за да можа да вляза и аз в селото, в скромната колиба, да се преобуя и подсуша, да похапна, що дал господ, топла кукурузена пита, солчица и пиперец!...

Най-после захванаха да се виждат да пъплят към селото от разни места и башибозушки тайфи, где по четирма, где повече души, накичени с желязо от главите до петите. Тия се връщаха от своите пусии и бързаха към селото, гдето ги чакаха богати вечери, млади ягнета, хюшмери и разни сууклуци. Така също и хвърковатите гадини не отстъпваха от това общо правило. Тия подхвърчаха от клонче на клонче по опърлените от снега дървета, чучуригаха и пееха, да свикат своите другари, и отиваха да нощуват по гнездата си. Скоро всичко утихна и опустя наоколо, черната нощ настъпаше вече, радваха се разбойниците и крадците, лукавата лисица, жестокият вълк и всички въобще хищни и грабливи твари, за които нощта е ден, а денят - нощ. Радостта на тия последните трябваше да споделям и аз. Смъкнах се от дървото си, но преди да потегля на дълга работа, трябваше да се разпоредя и нещо да похапна, разбира се, коренци, киселец, ягоди, които бяха рядкост, и други различни зеленчуци, защото тая естествена потреба не зависеше от никакви птичи пения и башибозушки тайфи.

Притъмняваше вече, когато се аз кротнах по поляната да паса като говедо. Дордето беше видело, забележих си от върха на дървото някои местности, гдето имаше за мен храна. Крехкият киселец, поръсен със ситни-дребни капчици росица, беше чудо. Само понякога откъсвах и други стъркове люта и горчива трева, която ми свиваше устата, като че бях ял стипца. Като достигнах в ближната там долина и му ударих отгоре над треволигата една студена вода - мед и масло капна на сърцето ми.

После един час или повече време се скитах вече, като крокодил, по левия бряг на р. Рибарица, която хучеше и се пенеше като подножието на водоскок. Разбира се по само себе си, че дордето се доближа до брега й, който не беше горист, особено десния, аз трябваше да поклекна стотина пъти и на двеста места да се ослушвам. Малко по-надолу от това място на около 400-500 крачки, се намират една-две колиби, от които от време па време посветваше огън или свещ, и аз се слагах на земята! … Подир едно внимателно изучвание и изследвание и по двата бряга направих си кръста, както се следва, т. е. прекръстих се и натопих крака във водата заедно с дрехите. Водица, плитка като всяка балканска долчинка, но нали е бърза, буйна и луда, малко остана да ме камбичне с главата надолу.

Без да чакам да ми се оцеди даже водата от дрехите, затеках се да потъна в насрещната гора, която стои от Рибарица на 20-30 крачки разстояние, като стъпвах само на пръстите си, уж да не правя шум! Тая нова балканска стена не падаше по-долу от другите обикновени урви; но какво имаше, че като близо до колибите, имаше тук-там хайдушки пътечки. Гладът захвана да върлува по всичките линии, крака отмаляваха от минута на минута, а дъждът, който не беше валял цели 15-20 часа, пак се оправи да ръми ситно-дребно. До дебелия корен на един бук аз се посложих уж да почина и да почакам да премине дъждът, за да не ме намокри някак си. Заспал съм, без да искам. Боже мой, най-напред ми се присъни мостчето, дядо Вълю и Бенковски, как трепери и пада на земята а о. Кирил чете молитви с кръста в ръка. Страшно!... Завчас се намерих пък, че ходя по улиците в един град и навсякъде се продава хляб, топъл-топъл. Купих си една пита и когато щях да си отхапя вече, събудих се с празни ръце, с тояжката само в ръце, която носех да се подпирам. Болно въображение и разстроени нерви! Ето защо пустиняците след дълги бдения, безсъница и пости виждат насън свята Богородица и рая, както аз виждах сега топли пити!

Като скочих отведнъж, замаян и уплашен, да не би да се е съмнало, аз побърках посоката, пак забравих накъде беше запад, накъде изток. Слушах бухтението на Рибарица, но тя ми се струваше, че е минала от противоположната страна на планината. Нощта бе тъмна като рог. Въртях, суках, тук паднах, там станах, обръщах се ту на тая, ту на оная страна, докато се съмна най-после. Можете да си въобразите какво беше моето удивление, когато се видях, че съм дошел под колибите отдолу до Рибарица, т. е. върнал съм се назад. Като си познах погрешката, обърнах колата пак напред и уж се затекох да вървя бързо, но напусто; краката се отказва.ха. Тоя ден, 14 май, аз се скитах по тия места и едва ли можах да извървя един час разстояние. Равната гора, която ми се струваше като тавичка, когато я разглеждах от върха на дървото, и която мислех да премина за един ден, не беше такава всъщност. Когато се изправих успоредно с нейните колосални дървета, познах заблуждението си.

Ужасяющите следствия на глада се чувствуваха от минута на минута. В тая част на планината не можеше да се намери и благословеният киселец (той се ражда само по припеците и по поляните), който малко-много залъгваше човека. За честта ми, тук-там по корените на дърветата се срещаха лигавите охлюви( плужеци). Ако да имах при себе си огън и сол, то от мене нямаше по-честит човек, защото тяхна милост, опечени - бая кеф можеше да се направи. Но и без поменатите средства аз се не отказах от щастливия случай, като изядох няколко сурови и живи още охлюви. Синя блудкава пяна изпущаха тия, когато ги късах със зъбите си. После ги смазвах между два камъка, уж за по-вкусни, но все същото.

Подир два часа време горчивият резултат дойде на своето място. Както ни болеше сърце, когато изядохме коня, така и сега аз бях принуден да се тръшна на земята от сърцебол. Тогава по-скоро ни премина, че имаше поне и малко ракийца да пийнеме, а сега нищо подобно, Цели три часа лежах на това място, а дъждът следваше да вали, но не толкова силен, както през нощта. Не беше ми преминала още болест, но аз станах да пътувам. Трябваше да се търси хлебец, а, от друга страна, необходимо бе да се отдалеча час по-скоро от тая окървавена местност. Тежко и горко на моето пътувание! На всеки десят крачки място трябваше да си почивам. Най-после можах да изляза на върха на планината в разстояние на една нощ и един ден! Пред очите ми се представи такава непроходима пустиня, пресечена с много долини и хълмове, щото космите ми на главата настръхнаха, като си помислих как ще да преплувам през това море от гора гладен и болен! Планове различни, глава се пука, а следствия никакви.

От лява страна на планината, долу на ниското, гдето течеше реката, между върховете на дърветата се виждаха няколко колиби. Аз реших да изляза на тия колиби да се нахраня, па става вече, каквото ще. Другояче не бе възможно да постъпя. Ако си вземех очите из планинското море и ако паднеше гъста мъгла, нещо от възможно повече, то волею и неволею трябваше да се умира от глад. Три пъти един подир други слязвах до тия колиби, толкова наблизо, щото разстоянието между мене и тях оставаше само реката (разбира се, че мястото откъм моя страна беше гористо до самия бряг на реката). От това място свободно можех да виждам какво правят хората; пред колибата, която беше най-близо до реката, стояха две жени, които се пощеха преспокойно, а едно малко дете викаше наоколо: „Хляб ми дай, мамо...!“ Думата „хляб“ произвеждаше в мене цяла революция. Три пъти си потапях крака в реката да премина насреща; но пак се повръщах назад, като че реката да беше вряла на огъня. Гладът ми изчезваше като дим, па и сърцеболът ми преминаваше. Трябва да ви кажа, че гората се свършваше откъм моя бряг и чак до селото беше почти гола поляна. Най-после страхът надви на глада и аз си потънах изново в гората. Нямаше никакво съмнение, че ако се покажех в това село, на един час разстояние най-много от кървавото мостче, то на минутата още щях да бъда хванат или убит.

 

II

Два деня вече от кървавата сцена на р. Свинарица, а аз още гладен, с никого не можа да се срещна, от час на час положението ми става по-лошаво и критическо. Три часа може да се изминуваха вече от нощта, когато следвах още да се скитам по долини и усои, без да зная и сам накъде отивам. Ни звезди, които аз познавах доволно добре коя накъде върви и где засяда, ни небе, ни познат някой връх имаше да се види, по които да можа да се ръководя. Навсякъде мрак и пълнейша неизвестност. Посред нощ достигнах до един куп бели като крем трески, гдето работници някои бяха дялали дъски. Върху тия трески устроих аз своето нощно легло и клюмнах глава до близкия бук, за да не капе дъждът право на врата ми. Преди да заспя, наредих на дължина няколко трески по земята за да ми показват пътя, накъдето щях да вървя. Страх ме беше да не би да сбъркам пусулата, както миналата нощ.

Но заспива ли се? Стомах играе, като че се върше беглишки харман, а на гърдите ми сякаш че дращеха котки. Дойдох аз до убеждение малко по малко, че никакво спасение не можех да намеря по майка Стара планина, че трябваше или да се предам на турците, или пък да си видя сам сметките. От грозните уста на револвера се бях уплаших още по-миналата нощ при бука, когато исках да се убия. Сега прибягнах до друго средство. Имах при себе си страшна отрова няколко дози. Разгърнах от нея една книжка, помирисах я няколко пъти в тъмнината, поднесох я до устата си, но ръка слабодушна - пак я повръщаше наназад... Животец! Какво да го правиш? Мил. Ако това да не беше така, то от Априлското въстание не щяха да се убият само няколко души: Каблешков, Кочо Чистеменски, Спас Гинев и други двама-трима души.

Пренесе ме сън, но това не беше сън, а цяло безсъзнателно бълнувание; ту турци те гонят, ту бесилки напреде ти, ту топъл хляб виждаш. Присъни ми се, че нещо ме дърпа за краката, и неволно се събудих. Можете ли да си въобразите, че това нещо съществуваше в действителност? Щом се изправих, съгледах, че едно страшно чудовище, главата на което приличаше в тъмнината на бъклица, избягна из шумата. Пусти страх - граници нямаше! Не стига да се пазиш от башибозуци, но и от неизвестни зверове.

Съмна се по едно време и аз си събрах чуковете да потегля на дълга пътя. Тоя ден - четвъртият, откакто не бях хапвал човешка храна. Освен това побиха ме студени тръпки и скрита треска ме нападна. Кой знае, може би да ме е чалнал нейде вятърът, та се простудих!... Тоя ден почти никакво разстояние не можах да извървя; на всеки десятина крачки място трябваше да почивам, защото треската ми усилваше. После пладне съгледах на оттатъшна страна на реката, върху един гол баир, сюрия кози, които се наваляха надолу към гората. Това спасително явление ми привлече твърде много вниманието и аз се спрях на едно място да наблюдавам тяхното движение, т. е. дали няма башибозуци да вървят наоколо, както това биваше обикновено.

Половин час след залязванието на слънцето, на което светлите шипове се подаваха още зад тъмния на запад облак, който се беше изпречил като морски бряг, аз си поемах душата в една гъста габърчина, гдето чаках пристигането на козаря. Аз се колебаех още да му се явя, но дяволитите кози решиха въпроса. Две от тях, черни като гарвани, които се бяха доближили до моята габърчина да си откъснат от крехките листовце, отведнъж ме подушиха, вирнаха глави като арабски атове и отстъпиха наназад от нечистото място. Примерът им се последва и от други техни посестрими, които така също се подплашиха и почнаха да пръхтят, повод твърде добър за наблюдателния овчар да обърне сериозно внимание на околността. Тоя последният, млад черноок момък, около на 30-годишна възраст, с черни лъскави мустаци, но увиснали нанадолу като на 60-годишен старец, стоеше вече напредя ми и с подозрение гледаше в моята габърчина, като си държеше голямата тояга изотзад, готова да се стовари гдето и да било. Аз не смеех още да му се покажа. Неговата горска абичка отведнъж ми напомни бачо Въля Мечката, защото той беше първият човек, с когото се срещах после сцената на мостенцето. За да не последва някое недоразумение, като например: извиквание, стоварвание дряновата тояга по сухите ми плещи и пр., аз скочих на крака и тръгнах към непознатия. Тръгнах, но не така, както му е редът. Не. За да го трогна, да възбудя в душата му онова, което е свято за всеки българин, или по-добре християнин, аз прибягнах до фарисейско лицемерие. Захванах да се кръстя като пред икона, направих напредя му няколко метани, а най-после поисках да целуна скута на абичката му, на тая абичка, която е счупила безбройно число тояги от турска и заптийска ръка!

Горското пиле, което по всяка вероятност не било честито през живота си да излязва пред владици, знатни чорбаджии и паши, което, макар и роб родено, нямаше никакви понятия от раболепието - замръзна на мястото си не от страх, но от кривлението на моята несимпатична фигура.

- Ох, братко, кажи ми, християнин човек ли си? Аз дойдох при тебе да ти се изповядам като на духовник; ако щеш - убий ме, ако щеш - помогни ми! Може да си чувал за чутното село Панагюрище, за неговите добри хора.

Отговорът бе утвърдителен и аз продължих със същата унизителна мина:

- Аз съм от това село. Имах си там къщица, стопанка и дребни дечица, от които само аз останах, а тях изклаха душмани, изклаха цялото село! Ходя като луд по гората, пет деня не съм турял троха хляб в устата си. Ти майка, ти баща!

Това казах аз и поисках да му целуна попуканата ръка, понеже съгледах, че стрелата ми удари на място, разбрах, че тук ще да се яде хляб. Той се трогна от моите думи не на шега, въздъхна от дълбочините на сърцето си, престана да държи вече тоягата си готова за удряне, погледа наоколо си, да не да участвува в срещата ни чуждо око, и каза:

- Ей, аратлик! Като на теб човек кой няма да помогне, но какво да направя, когато и моите ръце са свързани. Всяка вечер дохождат да спят на колибата по 10-12 души кучета, на всеки час се готвят да ме колят, че съм знаял уж комитите где се крият. Освен това имам едно копиле при себе си, от което не можа да се почеша: каквото види, казва го на турците.

Още няколко обяснения, и младият овчар склони да ми даде нещо за ядене с условие, ако му прилегне. Моите рабски маниери бяха го турили в честолюбие. Наговорихме се, че аз ще да го чакам на това място, именно до един дебел бук, дордето той закара козите на кошарата, а после ще дойде да ме намери.

- Ако не хляб, то ще ти издоя едно котелче сурово мляко - прибави той на тръгване.

После това той извика на козите да се прибират, които почнаха да прескачат шумките, задрънчаха звънците им и скоро се изкриха от очите ми заедно със своя пастир. Като имах пресен урок от мостенцето, наместо да остана на същото място, гдето ни беше думата да се намерим, аз се отдалечих на стотина крачки разстояние и легнал по очите си в една шумка, наблюдавах страната, откъм където щеше да се подаде новият благодетел. Тая страна беше висок баир, така щото лесно ми беше да видя дали благодетелят ще да се появи сам, или с други приятели, от пасмината на хаджи Люзгяра. Нощта настъпи вече окончателно. След двадесят минути моят ангел-хранител се подаде сам-самниничък. В допълнение на последното това обстоятелство можах да видя и малко котелче в едната му ръка, пълно по всяка вероятност с прясно мляко.

- За честта ти, намерих и малко корички в чантата на момчето, което излъгах, че ги вземам, за да ги дам на кучетата - каза той, когато се срещнахме и когато ми подаде котелчето.

Както му е редът и както го изисква българският обичай, дордето аз хапна, приятелят, който седна на едно коляно на тревата близо до мене, се заинтересува да узнае нещо по-подробно и по-обстоятелствено за моето положение в планината, за да знае кой му е ял хляба ни в туй, ни в онуй време.

- Как ти е името, братко? - попитах аз предварително.

- Иванчо - отговори той.

- В такъв случай аз не съм ял хляба на чужд човек: и моето име е Иванчо - бе моят ласкателен отговор.

- Да не си и ти от другарите на попа? - попита Иванчо.

Аз настръхнах от думата поп и отговорих на запитвача нещо двусмислено, от което той нищо не можа да разбере, та затова продължи разказа си с овчарска невинност:

- Преди два-три деня прекараха оттука башибозуците един поп, с много дълга брада и с вързани крака под коня отдолу. Неговото лице беше обляно с кръв, а снагата му, приказваха нашите чорбаджии, които го видели, била надупчена като решето с куршуми и сачми. Той вървеше най-напред, с един хубав кръст в ръце, който държеше отпреде си, като кога минува пренос в черкова. Подиря му вървеше един турчин, който носеше на ножа си една човешка глава, с руси подсукани мустаци, с червен калпак и с алено сукно, отгоре, а отстрана имаше забодена една китка от паунови пера. Турците изкараха селяните да излязат и ги посрещнат.2 Ние помислихме, че тая глава е на някой войвода, но турците казали в селото; „Пезевенклер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал.“ Тая глава и попа откараха ги за Орхание. Казват, че тия били четирма души, от които единият избягал, а другия го хванаха тая заран, ей тука долу в реката...

Няма нужда да ви обяснявам наподробно разказа на добрия Иванча относително главата с русите мустаци и попа с голямата брада, защото и така се сещате, че главата принадлежи на Бенковски, а дългобрадият е отец Кирил. Сега чак аз узнах на вярно за тяхната горчива съдба. Немалко се почудих, като чух, че о. Кирил останал жив; само с рани, а Стефо далматинецът се отървал здраво и читаво, и той като мен, а отпосле бил хванат.3 Разбира се, че аз не можех да се изповядам на Иванча, че съм от другарите на попа с дългата брада, което имаше своите лоши следствия. Така също не му обадих накъде отивам, а като ми бе нужно да зная посоката и разстоянието на Троян, закачих да го питам най-напред за Тетевен, Златица и други местности, па тогава за Троян, уж от просто любопитство.

- До Троян има пет часа - отговори той. - Ще минеш там през оная гора, която се казва Дебел дял, тя се чете нашенско (Тетевенско) и принадлежи на хаджи Станя, когото може да познаваш, защото и той е комита, заточен в Диарбекир. Зад гората е селото Шипково, българско, но на хората му не са чисти твърде триците, та затова не го наближавай.

В това време кучетата от кошарата излаха на човек и Иванчо рипна на крака, като попарен. „Дойдоха!“ - свари да каже само той и отиде да се не видя из гъсталака. Под думата „дойдоха“ той разбираше башибозуците. Аз от своя страна набих към друга посока из шумата, хлътнах в един дълбок дол като гробница, отгдето гласовете на кучетата се слушаха като под земята. Тук на това място ме свари утринната зора, която не дочаках на леглото си. А добрият Иванча подир няколко деня заклали турците! Сиромахът!

Не останаха и цървули вече на краката ми, които и от желязо да бяха, пак не можеха противостоя на балканските урви и острите камъци. В житието на св. Димитрий Басарабовски е казано, че той станал святец и божи угодник само затова, че като пасял говеда, ненадейно стъпил в гнездото на една птичка, на която убил пилетата. За да се оправдае богу, той си наложил сам наказание - да не туря обуща на грешния си крак, с който убил невинните животинки. За тая му похвална постъпка небесното управление му дало титлата святец. Колко блажени са били тогавашните времена! Който ценял живота на две-три птиченца, ставал святец, а в днешните развратни времена, който е излязъл уж за доброто на милиони не птичи, но човешки същества, бият го като пъдарска улия...

По течението на една река тръгнах да търся щастлива среща, каквато бе оная с незабравимия Иванча. Да не искат читателите да им обаждам как се казва тая река, отгде тя тече, где се влива и пр. Подробности от тоя род може да запомни само оня щастливец, който пътува за променение на климата и целта на пътешествието комуто обещава авторитетно бъдеще. За мен бе важно да не изгубвам троянската линия, която въпреки всичкото си напрегнато наблюдение пак я побърках. По пладне зярнах от дясна страна на реката малка овчарска кошара, пред която стрижеха овци двама души, мъж и жена. За да се уверя, че няма в тая скромна колибка дълги ятагани и дебели шишинета, качих се на едно клонесто дърво, отгдето наблюдавах цели часове.

- Скоро, дядо, хляб, сиренце или друго нещо, що дал господ, ми дайте! - казах аз с първо явявание пред кошарата, когато се уверих вече, че околността е чиста.

- По който мост са минали другите хора, по него ще да минеме и ние - отговори дядото, без да се мръдне от мястото си, понеже в полата му лежеше наполовин остригана овца.

Аз изтръпнах, когато чух, че ще да се минува по мост, та затова повторих и потретих да викам „хляб“. Най-после бабата, която до това време ходеше из кошарата между овцете, завърна се при нас и ни разясни. Причината на нашето, недоумение беше тая. Дядото, старец на 60-65 години, бил глух! Той ме припознал за търговец на вълна, та затова ми казваше „по който мост са минали и другите хора“, т. е. че на каквато цена се е купила вълната у другите хора, по нея ще да се съгласиме и ние. Бабата, която се виждаше, че е стопаница на дядото, нямаше никакъв кедер в ушите си, но в замяна на това едното й око, на което положението приличаше на мастилница, не съществуваше.

- Няма, няма, баба (т. е. няма хляб), душмани остават ли? По три пъти дохождат на ден - бе отговорът на мастилницата.

Нямаше време за дълги и широки обяснения. Аз се вмъкнах в колибата на двете същества и почнах да тарашувам. Копанки, менчета, захлупци, торбички, абички и пр. хвърчаха в безпорядък на четирите страни, а стопаните изгубиха и ума и дума, въобразиха си не безосновно, че скромността ни е разбойник. Между всичките тия парцалаци аз бях честит да намеря само два кучана суров и сух кукуруз, които грабнах радостно като дар безценен, и хукнах пак към шумата, не откъдето ми беше пътят, но на противната страна, което беше един вид стратегема.

- Да не сте си отворили устата да обадите на агите, че е дохождал човек при вас, защото ви изколвам!- казах аз наместо сбогом.

Петдесят крачки не бях изминал още от дядовата кошара, когато се спрях в шумата, да разгледам по-изтънко своето богатство - двата кукуруза. Тия заключаваха в себе си повече от 400 зърна, които, разделени на 50 или 60, гарантираха ми едно съществуване от 4-5 деня. Още по-радостно стиснах аз своето богатство и живо почнах да прескачам шумките, като че да бях спечелил бог знае какво.

 

III

Забележително бе, че тоя ден не попръска никак дъждец, нямаше и мрачни облаци, отсъствуваше и прозрачната мъгла от тамошните непроходими върхове. Преминах реката и казах „боже поможи“ на една полустръмна и полуравна урва, за която на десятте вярвах шест пъти, че е рътът Дебел дял, за който ми разправяше Иванчо. Надвечер имах среща с една чарда плашливи балкански говеда, на които много по-напред чух звънците, преди да видя тях самите. Не без известно предпазвание пристъпих аз до тяхната линия, първо, да ме не съзрат и да хукнат през букака с вирнати опашки, а, второ - да изуча по-отдалеч местността: не е ли лишена от чалми? Местността, по която скубеха трева говедата, беше планински рът или било. След половин час уж внимателно изследвание аз пристъпих с поеманието на душата си към оная точка, откъдето се чуваше гласът на говедаря да вика пущини и хо! На едно място се затулях зад буковете, на друго покляквах, на трето пълзях като четвороножно, а колко пъти поглеждах наоколо си - чет няма. Двайсет крачки имаше още, дордето се покажа на върха на рътлината, когато измежду тревата на една полянка се подигна вита гъжва с пушка в ръката, която ме видя, когато се затулих зад едно дърво! Тук на това място свидетели са допотопните букове само и гордите планински върхове - следователно, ако кажа, че ми е кипнала кръвта, че съм теглил оръжие и съм се приготвил да се бия с чалмите, то от сто души повече от половината ще ми повярват, а които се усъмнят, няма с що да докажат противното. Онова, което направихме ние, беше в полза на душицата. Тая душица, като знаеше, че който се хване с оръжие в ръка, непременно ще да посети бесилката, извади си револвера, който тикна под буковата шума, и се приготви да целува скута на първия приближающи се башибозук. Можете ли да си представите, че тая скромна и малодушна постъпка се претълкувала недобросъвестно от страна на неприятелите, че й се предало съвсем противен смисъл? Когато аз си скрих револвера и си подигнах главата втори път, хем да разпаша камата си, хем да погледна какво направление държат гъжвите, видях, че на полянката израснаха още 10-15 башибозушки глави, които удариха такъв бяг към противоположната страна, щото лъскавите табани на цървулите им достигаха чалмите и блещяха на слънцето като огледала. Тия превалиха рътлината да се скрият в другата гора, тия бягаха, тия се подплашиха от мене, като си помислиха може би, че не съм сам, но че сме мнозина, дошли тях да нападнеме.

Не така скоро, не изведнъж можах да се договедя що значи всичко това. Но щом ми хрумна на ума, че е възможно и подплашвание, на минутата още скутите на окъсаното ми палто станаха на орлови крила. Бяг, дявол да го вземе, но какъв? Дребната там букова горица (между високите дървета) ми се виждаше равно поле. В едно много гъсто краище, през което и малкият орешко би се стрелнал, лежи колосален бук, паднал вреди половин век, кух отвътре като панагюрските топове. В тоя бук наша скромност си натъпка най-напред главата и попълзя навътре. Мисля, че на калпака ми имаше още левчето, на което бе написано: „Свобода или смърт!“... Нощта се притече на помощ, па и дъждец почна да ръми, който разхлади околността. Посред нощ се изтеглих от жилището си с цел да мръдна по-настрана от тая местност, която навярно щеше да бъде заобиколена на другия ден от потеря. Но върви ли се? Нощ черна и страшна, небе и земя, пространство и гора - братски си подали ръка, а трябва да се върви за хатъра на душицата. И какъв вървеж, боже мой! Три пъти пристъпи - пет пъти падни, десят пъти се обърни - двайсе се ослушай. А дали право пътуваш, т. е. дали именно към Троян вървиш, това е второстепенен въпрос. Работата е да се отдалечиш от омърсената почва, па каквото ще, да става.

На сутринта даде бог, та осъмнах в такава една долина, която бе за мен втора Америка. Дълго време стоях с наведена глава, да мисля и планирам, не съм ли се върнал назад, на коя страна ми е правият път? Второ чудо бе за мен, като си погледнах дрехите, вапцани с черна краска, когато навярно знаех, че от вечерта те бяха сиви. Причината на това беше кухото дърво, което, напълнено с дъждовна вода, смесена с червояденина и други гниющи материи, образувал се бояджийски кюп. Всичко наоколо представляваше глухо царство, отникъде нямаше да се чуе ако не пеението на някоя балканска птица, то поне дивото гракание на бухала, най-верният барометър по планинските усои. Само сива мъглица пъплеше лениво по върховете на високите буки, която бе като авангарда на дъжда. Стотина крачки място оставаше най-много, дордето се изкача на друг един връх. Горях от любопитство да стигна по-скоро, защото имах слабостта да си въобразявам, че от тоя връх непременно ще да се види ако не Троян, то поне селото Шипково. Пристъпям аз спокойно, но камък който се впусна отгоре, откъм върха, и който в търкалянето си премина покрай мен, пак ми развали плановете. Дали от човешка ръка бе търкулен тоя камък, или от преминуванието на някое животно, най-повече от мечка, за мен бе тъмно и необяснимо, защото нищо се не виждаше. „Мъки, труд, студ, падане и ставане по баирите, това е нашата награда“ - чух напредя си глас, който изговори тия думи на чисто български язик.

От една страна, аз се уплаших да не би това да е потерята, а, от друга - думите: „мъки“, „студ“ и пр., които са прилични повечето в устата на един бунтовник, възкресиха за минута в мене богати надежди: „Да не би да минуват наши другари?“ - казах аз в себе си. Въпросът обаче се разясни твърде скоро, като съгледах през шумата две-три вити чалми, които прекосваха да вървят по върха на планината. Тия бяха потеря, същояща от турци: по всяка вероятност оная потеря, която бях подплашил вечерта. Тия си преминаха благополучно, останах и аз дваж по-благополучно, легнал по очите си в тревата. Тръгнах и стигнах до мястото, отгдето премина потерята, дирите на която личаха по росната трева. По-нататък се простираше полянка, широка около 150-200 крачки, но дълга много повече, простряна по всичкото почти било. Цели часове седях и мислех пак на края на тая полянка, до десятина пъти се опитвах да я премина; но липсуваше ми затова кураж и пак се отдръпвах в краището на гората. Причината на тая нерешителност беше, че като излезех на открито място, възможно бе да ме съгледат от някой връх караулите на балканските потери, а в такъв случай спасението ставаше въпрос. Прочее чаках, докато се стъмни, па тогава стъпих в опасната полянка.

На другия ден се въртях около селото Шипково, отгоре на един баир. Подир пладне появи се там наоколо един овчар, който ми привлече вниманието. Цели часове следих аз неговите движения от краищата на гората, да се уверя дали е сам, няма ли наоколо му башибозушка позиция. Чаках да наближи да се мръква, па тогава да изляза при него, защото, ако и да ме предадеше, нощната тъмнина оставаше в моя полза. С убийствено предпазвание и с големи забикалки се приближих до него; той бе човек с такъв исполински ръст, каквито само Балканът може да отхрани и неговата студена вода. Със същите церемонии се явих аз пред него, с каквито излязох и пред Иванча преди три деня, т. е. с поклон и с кръстение. Но дълбоко съм се лъжел. Грубата натура на тоя брат-овчар ни най-малко се не трогна. Той погледна на мен много по-сурово, отколкото на своето овчарско куче.

- Да ти дам хляб, но хайде по-напред да те заведа в село (Шипково), да те види агата, па тогава. Ние имаме от него емир, така да постъпяме като с теб хора - каза той.

Трябваше да се обърне другият край. Ръката, която се кръстеше пред малко, стисна дръжката на своята пловдивска кама и й показа острието на аговия човек. Куп месо затрепера напредя ми и без повече съпротивления хвърли настрана своята торбичка с хляб, на която аз станах господар. Напусто; в нея намерих само две-три корички кукурузен хляб и някоя и друга глава лук. Разбира се, че после половин час това верноподано същество правеше ниски теманета пред агата в Шипково, за което отпосле напълно се уверих, а ние от своя страна почивахме спокойно между две каменни скали.

 

IV

Денят бе 19 май, седем деня се бяха изминали от сцената на мостенцето, а аз не бях извървял още седем часа място, не бях достигнал до Троян, който е далеч на шест часа разстояние от това местенце. Между две големи скали бях кацнал вечерта, гдето се занимавах с твърде важен въпрос: дали кукурузови зърна да ям, или взетите от овчаря корички. Тия последните скрих в пояса си и оттам следвах да си чупя по една троха с цел да не гледам уж тяхното довършане, а тия, напротив, по-скоро се свършаха. За минута моето внимание бе отвлечено от необикновен шум, който идеше от твърде далечно място. Тоя шум не бе друго нищо освен топовни гърмежи, които бухтяха един подир други. Стотина предположения напълниха моята глава за причината на тия топовни гърмежи. Дали сърбите не са взели София, която бяха заобиколили от по-напред, според както уверяваше дядо Вълю? Дали нашите братя от Велико Търново не са погнали турците със своята конница, според както уверяваха в писмата си още през месец априли? С такива сладки бълнувания прекарах аз влажната и студена нощ.

Когато се съмна на другия ден, бях щастлив да видя, че съм извървял вече страшната Стара планина, че съм достигнал нейните северни краища. От стотина души другари, всичките заклети под един байряк, всичките едномисленици, всичките ламтящи да видят Северна България и великотърновския отряд - само аз можах да оцелея, да дойда дотука. На един не твърде висок баир, в подножието на който тече реката Осъм, бях се покачил да разгледам околността. От лява страна оставаше селото Шипково, от което се виждаха само няколко къщи през гората; малко по-надолу, между два голи баира, се намира турското село Бормалъ; направо през реката се виждат ниски колиби, които почти се губят измежду дърветата, но все пак можат да се различат, че носят името на някое село или колиби, както се наричат тъдява. Това последното село бе най-близо до мене. Зад него оттатък се простира дълго и широко пространство, състоящо от ниви, черни угари и тук-там малки пространства от гора. Към възточна страна, покрай полите на планината, отгдето тече реката, се виждат малки хълмове и долини, нашарени с червени брегове и сипеи, които се пресичаха от една доволно широка пътека. По-нататък, над един голям трап, който можеше да има около два часа разстояние от мястото, гдето се бях спрял, издигаше се над хоризонта голям облак дим, който постепенно се смесваше с мъглата, която още през нощта беше се вдигнала от ниските места. Нямаше никакво съмнение, че в тоя плитък трап под гъстия дим се намираше многоожидаемият Троян, който не излизаше из устата ни, дордето бяхме заедно, и който стана причина да не усетим примката на мостенцето. Планината до едно място се зеленееше, но най-горните й върхове се белееха като патка, така щото, ако гледаше човек само наоколо си, в ниските места, вярваше, че е месец май, но щом метнеше поглед по-нагоре - дохождаше му на ума и за Никулден.

Измежду другите овчари и говедари, които излязоха със стадата си от ближното село и възпънаха по планината, в която се намираше наша скромност, само един от тях ми привлече доверието, само нему реших аз да се покажа. Неговата четиридесятгодишна възраст, строгото му измъчено лице, което отвсякъде граничеше с рабски петна, най-после късата му луличка, която той стискаше между зъбите си, и ароматическият тютюнев дим, който се виеше над главата му във вид на венец, послужиха най-много за изравнение на взаимността. Инак аз бях на такова място, щото за всяко наблюдателно око ставах недостъпен. А пък десятина нужди имаше, които ме теглеха да търся свиждание с местен човек. По-рано аз имах възможност да узная, че името на непознатия е Дочо, чух, когато го викаха на ме околните малки овчарчета, та затова, щом му се представих, наименувах го „бае Дочо“, казах му, че го познавам.

- Кой беше милостта ти? - попита Дочо хладнокръвно, но недоверчиво, като си подаваше в същото време и късата чибучка, на която аз турих най-напред ръка не твърде учтиво.

Аз излъгах Дочо сполучливо, че съм го виждал там и там, казах му, че сме адаши, т. е. че и моето име е Дочо; но Дочо ме гледа под дебели вежди и само главата си клюмва, което значеше: „Може би.“ Дордето кривях уста да уверявам Доча, че съм от изгорелите и пострадалите панагюрци, че търся царската войска да й се предам на ръцете, той изучаваше подозрително моите тесни беневреци от панагюрски шаяк и влашкия ми калпак, а на думите малко внимание обръщаше.

- Демек ти си от ония аратлици, от комиците - забележи Дочо уверено и метна поглед наоколо.

Дочо пасеше само два бивола; той беше кираджия, родом от Грънчарските колиби. Много неща се научих аз от него, които бяха се извършили в разстояние на 15-20 деня и за които не знаех нищо положително. Първо, той ми разказа, че „комиците“ от Търново се затворили в един манастир (Дряновския), гдето турската войска ги нападнала и избила, а манастирът - изгорял. Второ, че ближните планински села Ново село и Гъбене заедно с женския манастир, които така също били станали комити, съвършено били разбити и изгорени от бозукбашиите (наместо башибозуци), а останалите живи се пръснали по гората. Подобни клания били станали на много места, но нищо не се знаело още навярно, защото турците не пущали никой българин да се подаде от селото навън. Третьо, че в Троян имало турска войска под началството на някого си Кекеве бинбашиси, който бил много проклет, наместил войската в българското училище и искал да удари Троян. Четвърто, че околните български колиби били пълни с бозукбашии, които въртели сиромашта на ръжен и които постоянно обикаляли из планинските усои. Пето, че преди 4 - 5 деня около тия места башибозуците намерили в гората четирма души „като мен даскали“4, от които на двама отсекли главите, а другите двама закарали вързани къде Ловеч. В едного от тях намерили една ока алтъни, което дало повод на башибозуците деня и нощя да ходят да търсят комити из Балкана.

- Хе-е! Там в оная трапчинка им оставиха лешовете, а главите им ги натовариха на двама наши българи, които ги занесоха в Троян - прибави Дочо хладнокръвно, като сочеше с тоягата си към една ближна долина. - Лошо, лошо! Дете в майка ще да заплаче тая година. Да се провали гробът на ония, които станаха себап да стане тоя карашмалък, който изяде главата и на царя!

- За какъв цар говориш ти, адаш? - попитах аз събеседника си.

- Че нали заклаха стария цар в Стамбул и на мястото му туриха нов! Не чу ли вчера топовете, които гърмяха на Ловеч за тая работа? - отговори моят адаш. - Завчера един ага приказваше в село, че старият султан бил убит, защото станал глава на комиците.

Това каза Дочо биволарят и потегли да си върви, като дръпна и чибучето из ръцете ми.

- Чакай, бае Дочо, да си поприказваме, не ще ли можеш малко хляб да ми дадеш? - говоря аз поди ря му.

- Не можа да чакам, че една къща деца имам, не съм излязъл като тебе да умирам - отговаря Дочо без запъвание - А ако искаш да ядеш хляб, в село вадят всеки ден по две-три пещи, казани с месо врат на огъня (за башибозуците) - ако се боиш, аз ще си направя труда да те заведа. На нас ни се поръча всеки ден, щом видим такива като вас хора, да обаждаме на агите, което аз ще да извърша, за да ми бъде мирна главата!

- Чакай, бае Дочо, моля ти се - повторих аз, но на Доча само калпакът се виждаше вече измежду зелените шумки. Той се изгуби от очите ми, а селото - Грънчарските колиби, - да повикаш, ще да се чуе.

Верноподаническите думи на Доча окончателно поразиха моите планове и останалия ми кураж. Нямаше никакво съмнение, че той щеше да ме предаде на турците, за което има смелостта и да ми каже. Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок. Десят пъти още повече бях поразен аз от новините, които има добрината да ми съобщи Дочо, във верността на които се заключаваше известна част правдоподобие. Той опроверга по начин категорически и съществуванието на търновската конница, и целта на топовните гърмежи, и всички други сладки бълнувания за въстаническа сполука, с които се хранеше нашето болно въображение. В Троян-войска, по селата-башибозуци, Ново село изгоряло, на даскалите режели главите, султанът убит и пр., и пр. - бяха такива новини за мен, от които въпросът влизаше в следующите две фази: или куршум в челото, или пък доброволно предавание на турците. Другояче бе невъзможно. В Тракия - огън и кръв, в Балкана - кучешки глад и мостенце, в обетования Троян - войска, във всяко село - башибозуци, в Търновско горят манастирите - е добре - орел не бях, да прехвръкна над всички тия ужаси и да вляза в християнските земи: Румъния и Сърбия.

И така, жицата на всяка по-нататъшна надежда беше прекъсана, радостта, че съм преплавал старопланинския океан, бе минутна. В това разбито състояние аз мръднах от точката, гдето се разговаряхме с Доча, и безсъзнателно потънах в ближния лонгозлук. Тук моята глава се пука няколко часа да крои и решава нови планове, които се въртяха все около душицата. Да гоня сръбската граница по върха на планината едва ли беше мислимо, защото, ако употребих да премина едно разстояние от 6 часа (Тетевен-Троян) цели 7 деня, то до сръбската граница ми трябваха най-малко 70 деня. Да сляза в полето и да се впусна към Дунава, беше двойна глупост. Освен това в тия разбъркани времена - така ли лесно се минуваше тихият бял Дунав? Заради това аз реших да се върна пак назад, в Тракия, но не покрай мостенцето. Там наблизо около на 2-3 часа разстояние се намира така наречената Троянска пътека, за която аз се лъжех да мисля, че е лесно да се достигне по върха на планината. Като сляза по тая пътека около Карлово или Сопот, ще се мъча през нивята да отида до Пловдив и оттам - на железницата, с помощта на познайници да отида пак при благодетеля си Р. Иванов в Харманли. Разбира се, че всичко това беше осъществимо само на въображението.

Но преди да се впусна към въображаемата Троянска пътека, преди да потъна в мъгливите върхове на Мара Гидия, намерих за необходимо да се нахраня поне един път с обикновена човешка храна. Инак краката не държаха вече, от двата кукуруза само няколко зърна бяха останали, а и треска ме посгърчваше от време на време. Разбира се, че пак на някоя овчарска врата трябваше да похлопам за храна, но това трябваше да стане на мръквание, нощта трябваше да бъде близо, така щото, когато ме нагъне потерята - да можа да се скрия. Макар че тоя ден слънцето да беше блокирано от мрачни облаци, макар да нямах и часовник, но от рева па говедата, от задимяванието на селските комини в колибите Грънчари ставаше явно, че икиндия е минало вече. По тая причина аз се приготвих да поискам ауденция при някой овчар, дебнех като хищно животно из Краищата на гората. Местността, в която се намирах, не беше вече планински край, нямаше ония гъсталаци и непроходими долини, през всеки десятина крачки имаше тесни пътечки, проправени от селския добитък. Покрай другите много овчари, които преминаха около ми, повечето малки момчета, едно от тях ми привлече вниманието, което пееше и играеше подир овчиците си, а устата му не млъкваха да си говори само на себе си.

- Пасахте, пасахте цял ден, още не можете да се наядете. Аз съм ял само един път през всичкия ден, и пак не ми е гладно - говореше то на своето стадо и подскачаше ту на един, ту на други крак. - Утре не е петък като днес, благо се яде... Мама ще стане рано, ще издои двете кози, чипишчето и с кривите рогове, на които вълкът изяде еренцата, и ще да ни направи попара - продължаваше то.

Станах от мястото си и тръгнах към това овчарче бързо-бързо, за да покажа, че отдалеч ида уж. То се вцепени на мястото си от моето появявание, най-повече, разбира се, от гражданските ми дрехи, които са рядкост по тия страни, а особено в гората. И пред това дете аз бях принуден да лъжа, не собствено за него, но за общественото мнение в селото, което навярно щеше да се научи още вечерта, че такъв човек се явил. Казах му аз, че съм царски човек, че имам другари в Балкана, дошли сме да избираме дървета за мост, който ще правим в Троян, на река Осем. А исканието хляб беше като второстепенна нужда. Понеже съм бързал да достигна другарите си, които отивали в Троян, то искам малко хляб да си закъсам. Две-три глави лучец, малко солчица и една кора хляб, да я глътнеш на два пъти, се намериха в торбичката на младото овчарче. Па и другояче и не можеше да бъде; хлябът е в изобилие у овчарите само заран, а не и вечер.

- Допреди един час имах повече хляб, но го дадох на палетата - говореше за извинение овчарчето и туряше в моите разтреперени ръце едно-друго.

После това то развърза своята кърпица със солта, която не искаше да ми даде, държеше я в ръце под ямурлука си да не я мокри дъждът, а аз си топях и гълтах. Никакви по-нататъшни обяснения не последваха помежду ни, от които нямаше нужда.

- Ей, Иване! Какъв е човекът, комуто даваш хляб? - изрева в това време непознат човек близо около нас, от гласа на който аз се вкамених, а овчарчето трепна.

И двамата дигнахме глави. Непознатият, който викаше, беше се спрял край един гъсталак, горе на баира, на 300-400 крачки разстояние. Той беше българин, с голям калпак на главата и с брадва, турена на лявата му ръка. Забит като кол, той чакаше на едно място да му се отговори на първия въпрос, сякаш че нарочно да бе дошел за това. Аз замръзнах още повече от неговата взискателна позиция, а овчарчето, стеснено от моето присъствие в качеството си на „царски човек“, гледаше ме въпросително и нищо не отговаряше на запитвача, който бил негов съселянин и когото той назова Петко в отговор на запитванието ми.

- Защо мълчиш бре, кучи сине? Какъв човек стои при тебе? - попита втори път Петко, десят пъти още по-дръзостно.

Наместо овчарчето аз отговорих, че съм човек... ходя по работата си и пр. Отговорих аз, но така неудовлетворително, така малодушно и заплетено, щото на Петка повече и не му трябваше. Възможно ли е в подобни минути да си преправиш гласа, да държиш високо своето чело и да направиш да се не познае, че гърлото ти е сухо като бурен? Наместо отговор непознатият Петко, който се виждаше, че отива към планината, връща се като вихрушка за към селото. Аз от своя страна, като грабнах солчицата от ръцете на зачуденото момче, в качеството си на „царски човек“, такъв бяг му ударих към ближната долина, щото шумата ми се виждаше, като че да беше писана на картина. Петко бяга към село, аз бягам към долината, а овчарчето, което остана посред, помисли, погледа, па като му удари и то един бяг, късата му фереджичка взе изотзад хоризонтално положение, като че нарочно да я опипаше някой. Овчиците му вирнаха глави, забляха в един глас, па търтиха подире му, кучетата лавнаха, дигна се цяла олелия...

Извих си врата да погледна към Петка, но где Петка? Той дошел наполовина на пътя към селото Грънчарските колиби, само калпакът му се примерджава от време на време през гората, като че хвърка доганче. Нямаше вече никакво съмнение, че Петко отива да ме предаде в селото. Моите опънати дрехи и белите ми навуща бяха в състояние да уверят всекиго, макар и отдалеч, че не съм чист човек, не съм тръгнал по свой гечинмечк. Още по-силно припнах аз из гората да си търся прибежище, да се крия от приближающата се вече опасност! Но напусто! Голямата планина и гъстата гора бяха много далеч от това място, както казах вече. Околната гора се състоеше от малки габерови дървенца и храстови шумки, в които сивият заец можеше само да бъде безопасен, а не и човек с черно палто и със сиви гащи и бели навои. Под десятина шумки лягах и ставах, навсякъде ми се струваше, че ще да бъда виден, ни едно място не ми се харесваше, а студеният пот капе ли, капе от юнашко чело!... Дордето се скитах от шумка на шумка да си търся място, ехото на две пушки, които изгърмяха в селото една подир друга, отражи се в околността заедно с кучешкия лай, който ги последва. Гласът на тия две пушки имаше много общо с моята съдба. Той известяваше на потерята да стане на крак, да се събира, че работата е сериозна. Моите крака се преплетоха окончателно, принуден бях да се сложа на едно място, легнал по очите си.

Десят минути не се изминаха, откак изгърмяха пушките, когато всичко, което беше досега предположение, стана на дело. Откъм селото се подаде черен облак от хора, заптии, башибозуци и наши братя българи. Заптиите и башибозуците стискаха в ръцете си своите шишинета, а братята селяни бяха въоръжени само с брадви, които носеха на раменете си. Първите вървяха по краището на гората с обърнати към нея пушки, а вторите навлязоха вътре в шумата, след като получиха от своите господари нужните наставления. Тия наставления аз можах да ги чуя, защото се даваха на висок глас. Потерята посрещна най-напред младото овчарче, което обсипа с хиляди въпроси заради мене, а после хукна като вихрушка нагоре въз планината.

- Тамам, щом той нямал оръжие5, аз ще да го разсека с брадвата си, с първо виждание още - говореше един калпаклия с цел, види се, да препоръча себе си.

- Ти докато подигнеш своята брадва, моето шишине, в което има два куршума, ще се залепят в гърдите му - отговори един помак, думите на когото ме накараха да потреперя.

Аз и тука няма да кажа, че ,,ми кипна кръвта“, че се залових за оръжие да отмъстявам..Най-напред се разпоредих да си скрия дългата пловдивска кама под падналите листи, от която нямах нужда и с която, наместо да се защитя, вреда щях да си нанеса. Вярвах, че башибозуците в присъствието на заптии и българи няма да ме убият, а като не се намереше отгоре ми оръжие, имаше надежда за спасение от бесилката. На същото място зарових писмата си с неблагонадеждно съдържание и всичко бунтовническо, каквото имах отгоре си. Атестатът, който имах от железницата, тескерето на приятеля си Н. Табакова, което ме спаси в Пловдив и от което мислех, че ще да имам пак полза, и едно родителско писмо - оставих при себе си. С тия последните документи щях да уверявам правителството, че аз съм бил някога верен царски поданик. Викове, крясъци, псувни с турско благозвучие, заканвание за жестоки отмъстявания се слушаха от страна на махмурлиите аги, че моето появявание станало причина да ги обезпокои, защото, когато им известили, току-що били седнали да вечерят.

- Тоя денсизин не е сам! Той има и другари, но сам се е явил при копилето - говореше един.

- Прехвърли той вече към големия Балкан - възрази други безнадеждно.

Между това стъпките на някои от потерята и слихтението им вследствие на бяганието захванаха да се чуват по-наблизо. Аз се свивах под шумката с лицето към земята и си стисках очите безсъзнателно, уж за по-скрито. Мисля, че „Богородице дево“ и „Верую“ бяха прочетени по няколко пъти, така също безсъзнателно. Шумката, или по-добре гъсталакът, в който се бях прикомандировал, се намираше между две тесни пътечки, колкото една стъпка, преработени от овцете. Из тия пътечки, до които бях наблизо около 7-8 крачки, може да преминаха до десятина души от потерята, българи и турци, на връщане и отиване. За невярвание е даже, че никой не можа да ме зярне от тях, ни едно от двайсетте тия наблюдателни очи не ме съгледа. На два-три пъти аз се наканвах да подигна заклетата си бунтовническа глава с цел да предваря куршума и да кажа: „Тук съм, алар!“ Най-главното условие, което ме спаси от очите на потерята в тая крастава горичка, беше нощната тъмнина. Часът 12 по турски може да беше, когато се показа потерята. Дордето тя ходи при овчарчето, дордето ме достигна, захвана да притъмнява. И така, аз бях спасен и сега, нещо, което и сам не можах да повярвам за няколко часа.

 

V

Мрачната балканска нощ се захлупи вече с всичкото свое величие на ужас и страхотия. Потерята захвана да се връща вече към селото Грънчарските колиби, думите: „Язък, отървахме комитата“, се произнасяха от мнозина. Скоро утихна всичката околност, гробна тишина настана, която се нарушаваше само от хучението на стария Балкан и от лаението на селските кучета, които показваха по-вярно от барометър, че в селото има движение. Нощта бе тъмна като в рог, ситен дъждец почна да вали, черните мрачни облаци, които висяха като полюлеи на въздуха твърде на ниска степен, вървяха машинално към северна страна. Ужас и страшна страхотия дишаше всичко наоколо, слаба се усещаше човешката натура да се бори с тия природни явления. От една страна, стоят: ятаган и куршум, а, от друга - глад, среща с вълци, долини и урви - пълна неизвестност. Планината, към която предполагах пак да се върна, ревеше диво и глухо, студени тръпки ме побиваха само като дигнех очи да я погледна. Страшно навсякъде, няма изход и от четирите страни! А трябваше да се върви, потерята на другия ден пет пъти щеше да бъде по-многобройна. Два часа бяха минали, откак се върна потерята, откакто мръкна, а аз не смеех още да се побутна от мястото си, боях се да не са оставени хора по пътечките да пазят. След като се уморих вече да се ослушвам, изправих се полекичка на крака и потеглих на път въз планината. Но върви ли се? Краката и другите органи, които в седем деня разстояние не бяха си доядвали и доспивали - отказват се да служат. Вървях към планината, но едно обстоятелство забравих да взема пред вид, а именно: какво щях да ям, дордето изпъпля на върха и дордето сляза в Тракийското поле? Докато се борех с тая страшна необходимост, ето че напредя ми свети огън, блеят овце, джавка едно пале лениво и безцелно. Това бе овчарска колиба; тя се намираше на половин час разстояние от мястото, гдето ме видя потерята; тя принадлежеше на някого си Стойко, родом от селото, който от няколко години насам по причина, че бил скаран с жена си, не отивал на къщата си, а живеел в планината при овцете си, там спял и ял. Тия подробности аз научих от младото овчарче. Разбира се, че не без предварителни изпитвания отидох на тая колиба. Овце блеят, кучета лаят, но кой ги слуша? Имах случай да чуя и видя аз подобни овце и кучета на Етрополската планина, но не по-малко имах злочестината да видя и чуя и куршумите, които писнаха из устата на тия овце!

- Хю! Какво сте се разлали още от вечер? Ха на ятак! - чух аз гласа на овчаря, който излезе край кошарата, гдето лаеха псетата (овчарските кучета се познават, кога лаят на човек), да види що е, повечето от страх може би да не са някои башибозуци, на които ще да опита юмруците, че не ги е отбранил от кучета.

После няколко минути стоях вече лице срещу лице около големия огън с човек от средна възраст, със сухо продълговато лице, с малки сиви очи, хлътнали в главата му. Той беше бачо Стойко, за когото загатнах по-горе. Господ да дава живот и здраве на бача Стойка, който ме прие под своята скромна стряха не като бунтовник, но като сиромах, изпаднал човек. Забележително бе това, че той не ме попита даже с първо виждание отгде ида и как съм попаднал по това време на неговото огнище, като че да не знаеше нищо за съществуванието на комитаджилъка. Понеже нямаше готов хляб, той подпретна скути да замеси тънка питка, а аз се греях около огъня и побутвах главните да стане по-скоро.

- А бе ти ли подплаши нашите аги тая вечер? - попита той най-после, съвсем незаинтересуван в това дело. - Пай че тичаха, господ да ги убие, сякаш че гонеха заец.

Питката се беше вече опекла от едната страна, малко оставаше още да се допече, черното котелче с бялото мляко зееше вече напредя ми, в което аз от време на време си потапях едина пръст - когато плетът на кошарата преплющя. Подплашените овце търтиха да бягат и малко остана да влязат в колибата, кучетата, които се занимаваха още с мене, изново лавнаха и се преядоха, шум и тропот от човешки стъпки се чуха!... Аз замръзнах на мястото си, забравих себе си - и язик, и ум онемяха... Бачо Стойко от своя страна скочи на крака и без да ме погледне даже, насочи си главата из колибата.

- На мястото си, пезевенк; ей сега ще те катурна! Басън, чоджуклар! Пушките на титик! Забикаляйте! Давранма!.. - изреваха отвън няколко гласа на турски язик, които ме пронизаха като с куршум.

Бачо Стойко се върна заднишком в колибата и се сви до вратата полумъртъв. Помня само, че ченето му започна да трака, като кога коват воденица. Аз очаквах от минута на минута да си приема наградата, състояща от няколко куршума.

- Предай се, душманино! - извика втори път вънкашната команда, строго и грубо, без да се види някой в тъмнината. - Всичко се свърши вече...

Отговорих, че не съм опасен човек, нямам върху си никакво оръжие6, готов съм да се предам, за което помолих и бача Стойка да засвидетелствува от своя страна. Вместо отговор командата заповяда на бача Стойка да излезе навън при тях, а аз останах сам при големия огън, обърнат с гърдите срещу вратата. Сега си помислих вече, че ще ме гърмят, стиснах си очите, уж да не гледам, когато светнат пушките.

- Клекни на колене! - извикаха непознатите. Аз се покорих.

- Съблечи си горнята дреха! - повториха тия. Аз направих същото.

- Дигни си нагоре ръцете! - потретиха тия. Аз заприличах на разпятие Христово - най-сгодна позиция за куршуми.

- Да не си мръднал! - извикаха за последен път непознатите и четирма души като вихрушка наскачаха в колибата, прескочиха огъня и се налепиха около ми!

Който е следил дотука разказа ми, уверен е, че нападателите не са други никои освен кръвопийци башибозуци. Не. Така мислех и аз, но като се подадоха из вратата поменатите четирма души, наместо вити гьжви, наместо белочиренни ятагани и изтрити шишинета аз видях рунтави калпаци, брадви с широки острила и една дебела дряновина. Тия бяха наши православни братя, българи, християни, селяни, родом от Грънчарските колиби! Чак когато стиснаха тия моите недъгави членове със своите костеливи панчи, проговориха на отечествения ми език. „Бягаш, а! Куче краставо!“ - каза един от тях и като ми хвана двете ръце, които изви и събра на гърба ми, стъпа с желязното си коляно отгоре ми. Аз се прегънах като празен чувал.

- Развързвай му пояса, да му вържем ръцете - обади се втори.

Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах „братя“.

- Брат ли? Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме - отговориха двамината, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал.

В разстояние на две минути аз бях вързан, но така ревностно, щото гърдите ми бяха изпъкнали напред. Радост и тържество блещеше по лицата на победителите.

- Бей, комшу, ти си бил пророк наистина - каза един от тях на другаря си.

- Щом аз чух от момчето, че той ял лук наместо хляб, отведнъж се усетих, че дордето не се нахрани, няма да поеме големия балкан - отговори пророкът.

Аз можах да разбера от техните думи, че тия били с потерята от вечерта; но когато тя се върнала в селото, тия по собствено свое желание, от ревност, останали да пообиколят още наоколо, а най-повече ближните овчарски колиби. Когато лавнали кучетата на бачо Стойковата колиба, тия се усъмнили и дошли да видят що е.

- Скоро един от нас да се затече в село, да извести каква е работата, защото аскерът прие заповед да излезе тая нощ в планината. Трябва да направим това добро, за да не се мъчат хората напусто (редовната войска, която се намираше по онова време в с. Шипково и която щяла да излезе подир моето появяване в планината).

Един от четирмата души замина. Не си направих труда даже да моля за освобождение, защото виждах с какви хора имам работа. Независимо обаче от това, когато захванах да говоря, тримата приятели малко по малко захванаха да вземат по-човечески образ. Особено един от тях, който до това време повечето мълчеше и все мен гледаше, въздъхна и каза: „ С тоя сиромах ние си запалихме такава свещ, която ще да гори и на синове, и на унуци.“ После това всичките захванаха да съжаляват за младините ми, но главната им цел била повечето користолюбива. Когато излязохме навън в тъмнината и тръгнахме за към селото, тия си събраха главите накуп и си казаха нещо тайно, от което аз можах да чуя само тая фраза: „Все не е празен той.“ После ме спряха на пътя и ме попитаха нямам ли отгоре си пари.

- По-добре дай ги на нас да те споменаваме, отколкото да ги вземат кучетата - казаха тия с братско съчувствие.

Аз имах при себе си десятина лири, останали в джоба ми случайно от времето на царуванието ни, но не им ги дадох; по-благодарен бях да ги дам на кучетата, които щяха да ми дадат срещу тях поне по малко тютюн.

Наближаваше среднощ, когато оставихме колибата на уплашения бачо Стойко и тръгнахме за селото. Заклех се няколко пъти пред тримата верни раи, че бачо Стойко е невинен, че той ме прие в колибата си с условие, че ще да извести отпосле в селото, че аз съм го заплашил, за което ги молех да кажат, гдето трябва. Един от тримата вървеше напред, а двамата ме държаха за ръцете с по едната си ръка, а с другата носеха своите брадви. Нощта бе тъмна като бивол, а дъждът валеше като през сито. Едно само се молех аз на своите господари: да не ме завождат при башибозуците, които ще ме смажат с бой, но да ме теслимят на чорбаджиите.

- Това ние не направяме; всинца сме християни, гдето се е казало - отговориха тия. - Ще те оставим на чорбаджията, той ще те пази, той ще те заведе утре в Троян.

Подир половин час вървене стигнахме до реката (Бели Осем), покрай която е селото Грънчарски колиби. То беше обиколено от стража, състояща изключително от българи, така също въоръжени със сопи и с брадви. Тия питаха отдалеч: „Кой иде?“

- Приближете се и го вижте кой е - отговаряха моите приятели на своите съселяни горделиво и надменно и след малко тия последните се трупаха наоколо ни да ме гледат в тъмнината.

Влязохме в селото. Вътре царуваше такава гробна тишина, като че черната чума да беше шетала из него. Ни глас човешки, ни светлинна през някой разтрог, ни огън пък имаше да свети някъде. Само на едно място чухме, като изрева едно малко дете, като че да беше закопано в земята. Колкото за кучетата, то тия не спяха. Из улиците бе такъв голям кал, като че да тъпчехме пращини. Доближихме се до една ниска, но доволно голяма къща, притежателят на която трябва да е бил или селски капзамалин, или няколко години наред - чорбаджия. До стълбите на тая къща пазеше стражарин, но не вече калпаклия, въоръжен с брадва и дряновина, а башибозук с оръжие. Тоя последният, според както му е редът, обади се, та попита що сме за хора, на което питание българите отговориха „ваши“.

- Водим ви твърде скъп гост - прибавиха тия с рабско-унизителен глас.

- Бре! Как смееш! - изрева стражаринът, щом се увери що съм за човек, и ме хласна в гърдите с дръжката на пушката си. - Дръжте го да му отрежа главата ей сега като на пиле - прибави той и скръцна със зъби.

Слязахме по стълбите в долния кат на зданието, а стражаринът си остана до вратата. В стаята, в която влязахме, блещукаше такава слаба светлина от накладения огън, щото нищо определено не можеше да се види от находящите се вътре предмети. Освен това облак мъгла от тютюнев дим, произведен още от вечерта, пълнеше горните слоеве на стаичката и висеше хоризонтално, като тънка прозрачна завеса. Тоя дим показваше най-нагледно, че посетителите са били многобройни. Българите притвориха вратата полекичка и се спряха изправени до стената наред, като ме взеха помежду си. Тия мълчаха, мълчах аз, мълчеше всичко наоколо, а тишината се нарушаваше само от хъркание на заспали хора. И действително, не след много маение картинката се нарисува напредя ни само по себе си. Аз видях, че стаята бе пълна със заспали башибозуци, от които повечето бяха си припекли босите табани на огъня, турени един до други, което е страст у турците. Тия спяха всичките, спокойни и защитени от многобройните вънкашни стражи, в които бяха употребени всичките българи от селото. По тая причина именно нашето влизание стана съвсем незабележено. Ножовете и пищовите на заспалите, които тия не бяха извадили от кръстовете си, стърчаха нагоре като гробища. Техните подкривени и развалени чалми покриваха лицата им до половина.

Сега аз разбрах напълно, че моите трима българи са ме лъжели, като ми обещаваха из пътя, че ще да ме отведат в дома на селския чорбаджия. Тия, макар и победители до някоя степен, но пак нямаха смелостта да разбудят заспалите аги, страх ги беше да не опитат по верноподаническите си плещи голите ятагани, та затова не смееха да си подемат диханието. Случайно обаче пробуди се един от спящите, който изново пак щеше да заспи, ако да не се обадиха тримата верни твърде деликатно и предпазливо:

- Ефендим, ставайте! Комита се хвана - казаха тия.

На минутата още няколко големи чалми се подигнаха и почнаха да разтриват полуотворените си очи.

- Обади се още един път, да те разберат - прошепна един от тримата българи на своите другари на твърде нисък глас.

- Алар, ние додохме вам да теслимим хванатия комита - повтори същият българин.

Чалмите се сбутаха един други. Един от тях се доближи до огъня, грабна една разпалена главня, раздуха я и като се приближи до мен, опря я в лицето ми, да ме разгледа добре. После това той ми удари такава една плесница, от която бунтовническият ми калпак дълго време хвърча из стаята във вид на захвърлен обръч. От произнесените псувни и други стълкновения всичките заспали се пробудиха и запалиха малкото кандилце.

- А бе още гледате ли го! Настрана всички, да му строша гръдната кост - възрази друг един, разчепканите мустаки на когото приличаха на изгоряла козина, като си похвана в същото време и пищова.

- Скоро отрежи му главата бе, аратлик, и утре рано, дордето командир-паша не си е запалил още чибука, да я побиеме пред чадъра му! - обади се трети.

А тримата „верни“ плаваха в областта на победата. Тия се надпреваряха един през други да разправят по кой начин ме хванали, при всичко че никой нямаше да ги пита. Бедните, тия не получиха и по едно аферим даже! До това време аз не бях се обадил още да кажа ни черно, ни бяло, понеже не се знаех още по кое небе се намирам, мислех, че всичко е излишно, па и няма кой да ме запита за нещо, да му отговоря, защото шамарите не бяха престанали още. Но, от друга страна, като знаех, че колкото повече мълчи човек пред турците и им се представлява за сериозен, толкова по-много ги е гняв, че уж от злоба и ненавист правиш това, реших да им се обадя. Нарекох ги алар и бейлер, казах им, че познавам тяхното благородство, че се боях, дордето бях в гората, а не и сега, когато се намирам теслим на бабаитските им ръце; изявих съмнение, че техните ножове никой път няма се омацат в кръвта като на мен ничтожен човек, и най-после припаднах на техния османлийски мерхамет, да ми дадат цигара тютюн и кора хляб, защото от петнадесят деня трева паса. Тая върволица думи за милост аз изказах на такъв прост турски език, о такива акценти, щото само едно мерхаба ми липсуваше. Произведеното впечатление бе на моя страна, вършил-несвършил, четири-пет тютюневи кесии нападаха в краката ми и думата буюр (заповядай) се произнесе даже от едного с половин уста. А башибозукът, който ми плесна най-напред плесница, сам ми направи една цигара, която ми подаде в ръката.

- Скоро едно парче хляб да намерите из село - казаха тия на българите.

- Чудно нещо! Вчера да бях умрял, не щях да зная, че и комитите говорят нашия язик - каза един от башибозуците. - Аз мислех, че тия освен московски друг язик не знаят.7

- Има два вида комити: едните са ерлии (местни), а другите са хора на московския кяфирин - отговори друг един башибозук с такава самоувереност, щото никой от другарите му не счете за нужно да възразява.

Малко по малко ние бяхме захванали вече да стъпваме на комшийска почва, когато вратата, из която влязахме, се блъсна бързо и сърдитите физиономии на двама души с пушки на рамо се осветлиха от слабата светлина на кандилцето. Единът от тях беше заптийски чаушин - червените ширити на ръкава му го показваха, а другият - прост ага, с бяла брада, върху чалмата на когото свободно можеше да седне един абаджийски калфа. Тия почетоха своите другари с по едно небрежно селям алеким и застанаха напредя ми, като че да им бях познайник. Виждаше се работата, че тия ме знаеха вече, а мокрите им дрехи показваха, че от работа идат.

- Хей, душман-гяур, хей! Честит си бил, че не те намерихме ние в гората; а то твоята глава отдавна щеше да се мъдри на някой кол - каза старецът башибозук.

- Хляб не ни остави да ядем тоя вечер, пезевенгиноолу - прибави заптийският чаушин и два черни зъба се показаха измежду устните му.

- Ние нямаме вече тука работа - повтори старецът. - Да отидеме горе, па там ще да те науча аз тебе как се прави комитаджилък - каза той, като се обръщаше към мене.

Виждаше се работата, че тия двама души, чаушиньт и старецът, бяха нещо като глави на по-първите башибозуци. Българите, които до това време ме държаха още, чаушинът ги разблъска и взе от ръцете им пояса. И българите, и башибозуците останаха на местата си, а само ние трима излязохме навън. Аз треперех от тая тайнствена постъпка на чаушина и стареца; усещах се, че тяхната цел не е добра, че богат бой ще да се търпи тая нощ и други още мъки. Спряхме се до една ближна къща и се покачихме по тесните й стълби. Стаята, в която влязахме най-напред, беше пълна с топъл хляб и други башибозушки провизии, приятната миризма на които не можеше да произведе оня апетит по причина на неизвестността за моята съдба. Тя се осветляваше само от малко газениче, но щом домовладиката прие гостите, разпореди се да донесе още една лоена свещ.

- Видя ли как лесно измамихме тия кучета да вземем от ръцете им комитата? - каза башибозушкият главатар на чаушина.

- Добре, че сварихме да дойдем с време, а в противен случай тия още посред нощ щяха да го закарат в Троян, да вземат бакшиша без наше знание.

„Кучета“ тия наричаха своите другари-башибозуци, при които бях заведен най-напред, което ме зачуди и удиви немалко.

- А ти, чоджум, бъди рахат; недей се сакълдисва от никого! Царят е милостив; кажи си само онова, за което ще да те питаме, па гледай си кефа - каза чаушинът, като ме тупкаше по гърба.

Аз не можах да повярвам от един път, че слушам тия отечески наставления в действителност от устата на едно заптие, което говори с комита, заклет свой враг. Аз очаквах да чуя и видя съвсем противното: псувни, плесници, жестоки изпити, изтезания и други подобен род напълно заслужени мерки.

- Името ти, отечеството ти, занаята ти, с кой комитаджийски байряк беше, какъв чин занимаваше в тия последните, колко плата получаваше от чича си коджа Ивана (Росия), колко турци си заклал и пр. - трябва да ни го разкажеш изтънко - каза старецът башибозук. - Пред нас лъжата не минува. Я погледни! (Тук той си сочеше краищата на бялата брада, което значи у турците, че белобрадат човек е невъзможно да се излъже.)

- Харижи го (бана башла) на мен за половин час - възрази чаушинът. - Нека го оставим да направи една кавалтия (закуска), па тогава той ще да ни разкаже право, ако иска да се спаси. Ти, айол, искай, каквото ти се яде - прибави той, като се обърна към мене. - Аз не приемам да кажеш отпосле, Мустан чауш (името му) ме остави гладен и жеден...

Аз си.мислех още, че се подиграва с мене всесилният чаушин, или пък желае да ме предразположи да казвам и издавам, щото зная по комитетските работи. Независимо от това благодарях му на всяка дума. Освен храна, вино, ракия и пр. те заповядаха още на българите, които не се забавиха да дойдат в стаята, повечето мене да видят, като се наричаха уж, че имат работа - да ми направят цървули.

- Той, лошав или добър, ваш брат се счита - говореше Мустан чауш. - Заблуден и излъган, но за вашето добро е излязъл да се труди, та затова трябва да го прегледате.

- Не го струваме кабул, ефенди - възрази домовладиката на къщата, - да считате един царски душманин за наш брат и приятел! Ние мразиме комитите десят пъти повече, отколкото вие, турците.

А наша скромност плуваше в масло между тия препирни. Присъствието на българите, каквито и да бяха те, беше за мене още една гаранция, че няма да има сериозен бой тая нощ. Мнозина от тях, които нямаха достъп при агите, следваха да подават своите рунтави калпаци из вратата, мен да гледат. Всяка моя дума, която казвах на турците, живо ги интересуваше. В това време при нас влезе друг един българин, твърде висок на ръст, с червено кръвено лице, човек на 35-40-годишна възраст. Той влезе смело и дързостно без никакво позволение от страна на агите. Другите българи, които от по-напред влязваха, повечето слугуваха или за други работи дохождаха, без да седнат, когато новодошлият с първо влизание завзе място близо при турците. От най-напред аз го помислих, че е селският чорбаджия, но охлузеният му калпак противоречеше на това предположение. Работата скоро се осветли и аз узнах, че напреди ми не стои друг никой освен моят предател, който ме видя надвечер при малкото момче и който се затече да извести в селото.

- Как си, аратлик? Защо не ме почака при момчето, когато тръгнах да ида към тебе, но избяга в гората? Ти мислеше, че ще да се отървеш? - каза предателят така спокойно и хладнокръвно, като да правехме пазарлък за някоя продажба.

Той се гордееше със своя подвиг. Седна близо до мен, като ядях хляб, и почна да ме безпокои и закача с разни думи. Най-напред ме нападна, че съм бил човек без вяра и без съвест, защото съм ял мръсно (блажно) в петък; че светът щял да пропадне като от нас хора, и други такива.

- Малко остана, ефендим, да изтървем от ръцете си тоя комита, ако да не бях го видял случайно. Макар и отдалеч, но щом му зярнах дрехите, от един път ме преяде на сърцето, сетих се, че тоя човек не е от чистите - говореше той на турците, които малко внимание обръщаха на нашия разговор, защото си шепнеха нещо тайно.

- Ей, пезевенк, всичките българи да бяха като тебе верни, то комитите ни един ден не можеха да живеят в Балкана; но какво да се прави, че мнозина ги поддържат - каза старият турчин, който неволно, се виждаше работата, да отърва думата пезевенк, но и предателят нема дързостта да го поправи.

- Но оттук нататък не само че няма да ви предавам вече комитите, а и аз сам съм намислил да стана такъв - каза предателят.

- Защо бе, Петко (името на предателя)? - попитаха зачудено и двамата турци.

- Защо? Вие знаете - отговори Петко сърдито. - Тоя мръсник (т. е. наша скромност) комита ли е, или е някой бей? Защо сте го оставили да се разполага с вас заедно, да прави кеф с вино и ракия, а не го вържете за врата о прозореца като мечка или да му ударите едни букаи на краката?

- Холам, Петко, остави го на мира. След толкова мъки и гладувание по Балкана нека си почине тая нощ, а утре ние ще ти направим кефа. Нали го виждаш, че от мъки и неволи душа не е останало в него? Колкото за букаи, което е в реда си да ги туриш на краката на един хапус, не можахме да намериме - отговориха турците.

- Земете ги от мене, ей сега - отговори Петко и изскочи из вратата навън.

След десетина минути той се завърна ухилен, че сполучил да намери едни конски букаи, които удари на краката ми с влизанието си още. Наближи полунощ вече и турците не се посвениха да покажат вратата на верния Петка. Тия останаха сами и като се наситиха вече на черните кафета и на цигарите, които палеха една подир друга, почнаха тънкия изпит.

Най-много ме тия питаха дали съм имал оръжие и пари и где съм ги скрил. Преди да почна да отговарям, съставих си програма от лъжи и измислици, от които трябваше да се придържам и за в бъдеще, когато достигна до голямото „добрутро“. А да изповядам истината, както си е била, да кажа пред двама най-долни агенти на правителството, че съм бил бунтовник, ползата щеше да бъде от най-напред дърво, а после бесилка. Следователно реших да лъжа.

- Аз съм, ефендим, човек от долня ръка, син на сиромашки родители, та по тая причина ходя от град на град за прехраната си - почнах изповедта си пред любопитните аги. Най-мъчно ми беше да разпределя времето от Заарското въстание до Панагюрското, всичко 8 месеца, в разстояние на които не можех да засвидетелствувам где именно съм живял из Турция. Второ, трябваше да скрия пребиваванието си на търново-сейменската станция, гдето ме знаеха всички. А ако кажех, че съм бил вън от Турция, трябваше да покажа отгде съм си взел пътно тескере. Заради това казах, че в разстояние на тия 8 месеца съм живял по станциите от Одрин до Цариград, така щото излязваше, че на всяка станция съм се бавил най-много по две недели; а в такъв случай дирята ми не можеше да се хване. Казвах, че съм търсел работа. А как се е случило да дойда в Троянската планина, съчиних следующето обстоятелство:

- Като наближи Гергьовден, научих се, че имало работа на беловската станция. Качих се на един празен трен от железницата и тръгнах за поменатата станция. Когато дойдохме на Т. Пазарджик, пръснаха слухове, че към беловския балкан се явили някакви си комити, които изгорили станцията. Началникът на трена не взе във внимание тези новини и пусна трена нанапред. Преминахме станцията Сарамбей, наближихме Белово, но изведнъж машината се зарови в пръстта и вагоните попадаха. Аз не чаках да се поправи тренът, защото всичките железа на линията бяха извадени и разхвърляни. Помислих, че това е сторено от работниците, както става обикновено. Стигнах в Белово, но що да видиш? Станцията, от която мислех да искам работа, беше потънала в червени пламъци. Хора, уплашени, тичаха надолу-на-горе; гьрмение на пушки се чуваше към селото, страх и ужас представляваше всичко. Сполучих да изпитам тамошни жители, че пред малко били нападнали комити, които разбили селото, изклали заптиите, задигнали със себе си по-младите хора и се отправили към Т. Пазарджик да сторят и там същото. Човекът, който ми разказа това, беше също така работник като мене, наскоро дошел в Белово да търси работа. Той беше родом от Македония, на име Митре. С него ние се съгласихме да бягаме от тия опасни места, накъдето ни видят очите. Най-напред тръгнахме към Пловдив, като голям и безопасен град; но на пътя срещнахме няколко кола бежанци, турци и българи, които ни казаха, че Пловдив е изгорен от комитите, а Т. Пазарджик е заобиколен от някого си Бенковски, баш на комитите. Мръкна се и всичките околни села пламнаха в огън. Ние двама с другаря си останахме на къра уплашени, не знаехме по кой път да хванем, па и хляб няма. На другия ден се срещнахме с други бежанци българи, които ни казаха, че имало прибежище в с. Панагюрище, за където отиваха и тия. В това последното село се събирали и турци, и българи. След два деня8 стигнахме в това село, но що да видим? То гореше от четирите страни и жителите му, мъже, жени и деца, бяха избягали в ближната гора. Убити и ранени нямаха чет, черкези и башибозуци пречеха на всяка стъпка. А храна нямаше даже и за дребните деца, които с очите си видяхме как умираха напредя ни от глад. Никой не ни поглеждаше от местните жители, никой не се обади да ни попита що сме за хора, отгде идеме и имаме ли да ядем, защото всеки беше се отчаял, всеки се грижеше за себе си. Тогава ние с другаря си Митре оставихме Панагюрище и тръгнахме да бягаме, накъдето ни видят очите. До никое село не можехме да наближим, отвсякъде башибозуци и черкези, които не ни оставяха да ги наближиме; а убити и заклани хора - на всяка стъпка. Ние захванахме да подивяваме малко по малко, гладни и жедни набихме гората. До едно село убиха другаря ми и аз останах сам. Оттогава аз тръгнах по гората като див. Скитах се надолу, бягах нагоре, търсих царска войска да стана теслим, но навсякъде черкези и башибозуци, от които се боях, защото тия убиха другаря ми. Най-сетне, ефендим, щастлив бях да изпадна на вашите ръце - сключих аз изповедта си.

- Лъжеш - отговориха двамата забити, които мълчаха до това време, и злобно поклатиха глава.

Тия нямаха доказателства да опровергаят моя разказ, но мъчно им се видеше да приемат за чиста пара казаното от мен. За да им отвлека вниманието на друга страна, аз се впуснах в друга подробности, които за тях именно съставляваха интересно забавление. Казах им, че в Тракия, когато се подали черкезите и башибозуците, до 2 милиона момичета се нахвърляли в Марица. Агите изпуснаха едно язък из дълбините на сърцето си.

- Хич младо гяурско момиче, червено като ягода, струва ли се зян? - питаха тия един другиго. - Аз да бях там например - прибави старецът башибозук, - щях да взема 5-6 от тях, като им ушия по едни червени гащи и метна по една ферджа на главите им - животът ми щеше да се продължи още 50 години.

- Доколко може да има един милион? - попита предателят Петко, който изново беше се завърнал при турците, да ги пита уж кога ще вървят за Троян, и който се заинтересува, вижда се работата, от 2-та милиона издавени момичета.

- На 25 места като туриш по 500, правят един милион - отговори чаушинът, без да си дигне главата, като че да гледаше в някоя аритметика.

Разказах им още моето двадесятдневно пътувание из планината, украсено и наредено с множества опашки. Представих им един факт, на който съм бил уж очевидец, че в планината съм намерил пет трупа на убити хора, всичките млади момичета, все попски дъщери (турците имат голяма слабост към тия последните). Тия били убити от башибозуците наместо мьже-комити, но като отишли да ги разтърсят, що да видят? И петте били млади момичета, които, като тръгнали от селото си да бягат, облекли се в мъжки дрехи, за да избягнат опасността.9

- Възможно ли е да не бяга човек толкова време по гората, когато и за жените нямало милост - прибавих аз.

 

VI

Първите петли отдавна бяха вече пели, а двамата радостни ага не заспиваха още. Два пъти тия ме събличаха да търсят уж писма с комитаджийско съдържание, а всъщност целта им бе за пари. Богатството на Георги Търнев, състоящо от 800 турски лири, които намериха башибозуците отгоре му, както казах, след като го убиха, зле беше препоръчало и останалите бунтовници. Разбира се, че тия взеха от мене не само колкото пари намериха, но и всяко друго ничтожно парцалче, което имаше каква-годе цена. Бях легнал вече, когато на чаушина дойде на ума, че съм имал добър пояс. Той ме разбуди да отпаша тоя пояс, който той опаса на себе си. Прибраха още от мен, колкото писма имах, два-три портрета и половин кукуруз, който беше останал в джеба ми и който тия щяха да представят на правителството като веществено доказателство. Но всичко това се извърши по комшийски, без бой и псувни. Взетите от мене неща тия разделиха още вечерта помежду си, а предателят Петко напразно се облизваше.

Решиха най-после помежду си да не спят тая нощ, от една страна - да пазят мен, а, от друга, да не би, като заспят, да станат късно, а в такъв случай трябваше да ме делят помежду си с другите си другари кой да ме закара в Троян. На мене позволиха да си легна, защото съм бил уморен. Но заспива ли се? Мисълта само, че пред кого ще имам честта да изляза на другия ден ме безпокоеше. Тескерето на приятеля си Н. Табаков, с което се избавих в Пловдив, на хана, още от вечерта го стисках в ръката си, защото не се представяше случай да го уничтожа. Никой не забележи това. Двамата другари турци почнаха да разискват помежду си съвсем частни и невинни работи, като например няма ли да им се отпусне някоя награда, като са ме хванали, а най-много планираха по кой начин и през коя улица да ме преведат в Троян на другия ден, как да ме вързат и пр.

- Колкото за връзванието, ти не се грижи, аркадаш - говореше старият башибозук на чаушина. - Аз съм майстор на тия работи. Ръцете му ще вържа на две места, горе и долу, а едно въже ще да бъде прекарано на врата му като гем, краищата на което ще държа аз, а ти ще вървиш напред. Мустаките и на двама ни ще бъдат подсукани на кръв, разбира се.

- Аз съм на мнение да го прекараме покрай кафенето на Спас чорбаджи, гдето всяка заран се събират да пият кафе най-богатите българи - каза чаушинът. - Ние ще да им влеземе в очите и ще ги принудиме да им преседне кафето.

- Аз мисля да ударим през абаджиите - възрази, старецът. - Там има да давам на един пезевенгин от няколко години, който искаше пред един месец да ме заръча даже, но сега, като ме види, че карам вързан комита, ще си прехапе язика и не ще да смее вече да си търси дълга.

- Като караме жив комита, защо нямаме със себе си и една комитаджийска глава? - каза чаушинът не без съжаление.

- Е, късмет! - отговори старецът. - В такъв случай и ти, и аз щяхме да прекрачим кърсердарския чин.

Така сладко се разговаряха двамата другари, когато пътната врата се бутна ненадейно и едно тежко селям алеким се изтърси от непознато лице. С първото хош гелдин още, казано от страна на моите благородни аги, аз можах да науча, че непознатият се казва Хасан Пехливан, тоже башибозук. Хасан Пехливан не беше човек от долня ръка, защото турците му станаха на крака, с благи думи го посрещнаха. Страшна страхотия беше тоя Хасан Пехливан! Аз уж спях, но крадешком можах да го видя в лицето. Действително той представляваше пехливанин. Мустаките му бяха дотолкова дълги, щото отдалеч като го гледаше човек, сякаш че държеше в устата си козинява къделя. Аккап-залията10 му нож, който допираше до гърдите му, такива широки колаци имаше, върху които свободно можеше да се закрепят три кафеджийски чаши от времето на султан Махмуда. Всичко у Хасан Пехливана беше бабаитско. Бабаитски той говореше, бабаитски си пиеше кафето, бабаитски се даже оригваше. Той беше родом от едно турско село, близо до Търновско, отгдето нарочно бе дошел след разбиванието на Дряновския манастир да лови комити.

- Аз не мога да разбера вие ли сте агите, или негова милост (т. е. ние)? - каза Хасан Пехливан, след като получи обикновеното мерхаба от двамата турци.

Хасан Пехливан искаше с това да забележи на своите двама другари, че тия стоят да чакат, а аз спя спокойно под техния надзор. А тия последните се застъпиха за мене. Тия разказаха на Пехливанина, че аз съм претеглил такива нечути мъки в Балкана, щото и той сам, ако ги чуял, трябвало да се смили над моето човешко същество. От тия съображения именно тия се показали така снизходително към мене.

- Хак му е - отговори Пехливанинът. - Кой го е карал да става комита? Аз не зная кога вие ще да се научите на ум и разум? - прибави той. - Що ви е трябвало вас да го хващате жив, да му правите изпит, да го водите на конака и други такива безбройни масрафи? На кого ще принесете полза с всичко това? Не знаете ли, че има вече заповед от командир-паша за тия комити, които, гдето,и да се появат, да им се взема главата и нищо повече?

Чаушинът и старият башибозук се извиняваха пред взискателния Пехливанин, че тия, като отдавна излезли по Балкана, не знаели тая заповед, а освен това тия не смеели да постъпят с мене другояче, щом ме видели българите от селото. А аз, дордето трая тоя разговор, преструвах се, че спя спокойно! После това тримата герои единомисленици минаха на друг разговор от политическо съдържание. Никак се те не смущаваха, че зад гърба им стои човек от друга вяра и народност, техен заклет противник. Подобна предпазливост не съществува у турците, били те дипломати, военни или прости граждани. Много пъти, когато се решава съдбата на милиони хора, те излагат своето мнение в присъствие на своя чубукчия и слуга. В тоя случай те са най-невинните хора.

- Е, сега вече нашата държава влезе в истинския път на своето отоманско величие - каза Хасан Пехливан. - Имаме нов султан, султан Мурад, на дните на когото всеки верен мусулманин ще да постигне своя идеал.11 Щом се качил на славния си престол, първата висока заповед е била „да се махнат от широкото ми царство (юлке) всичките каракалпаклии петковци12, а богатството им ще бъде разпределено между бабаитската среда“, т. е. между нас.

- Дай боже така да бъде, но мен ми се не вярва в действителността на такава една патриотическа заповед - забележи съмнително Мустан чауш. - Как ще да се реши султанът да изколи своята рая, когато тя му е като сагмал крави? Кой ще да поддържа тогава сто и толкова милиони аскер? Кой ще да храни и облича нас? Тук се трябва по-тънък ум, Пехливанъм - свърши чаушинът.

- Царският диван е издирил и се е уверил, че българите не можат да му бъдат вече рая - възрази Пехливанинът. - Тефтерът на комитите, за който казват очевидци, че бил голям като вратата и имал тежина 400 оки, е в ръцете на правителството. В тоя тефтер били записани всичките попове, даскали и чорбаджии, за които е издаден вече илямът да се бесят. Освен това правителството се е уверило още, че каракалпаклиите петковци се мъчели и по друг път да нанесат удар на османското царство. Колкото пари било отпуснало правителството за доброто на населението, българите малко по малко събрали тия пари, турили ги в газови тенекии и ги заровили вдън земе. Търсим ние пари, усуква се Баба-Алието за купувание на пушки и други царски потребици, а нашите петковци си кривят калпаците. Сега е излязло вече боюрултия (заповед) да се търсят тия пари. На трима търновски беювци е възложена тая работа. Мене ме поканиха вече да взема участие.

- Вината е пак в нас - обади се да каже своето мнение и старият турчин, който мълчеше до това време. - Ние сами презряхме най-напред нашите бабаити и нофузлии (влиятелни) хора. Кой ни управлява сега войската? Не вчерашни ли чапкъни и пущове с лачени кондурки, с тънки пръсти и с панталони, които две крачки да пристъпят, ще извадят да гледат гяурската книга. А где останаха нашите бабаити и пехливани, които се наблягаха само на своите ятагани? Ходят по Балкана, презрени от всекиго, да гонят комитите. Твоя милост например, наместо да бъдеш някой паша, дошел си да гониш комити. Нашето царство беше тогава силно, когато войските ни се управляваха от бабаити с подсукани мустаци и с дълги ятагани на кръста!

- Разказват, че измежду толкова българи само един се намери истински верен рая на царщината - каза Пехливанинът. - Тоя българин бил поп, родом откъде Елена. Когато комитите в селото получили писмо от московския цар да въстанат, попът им предложил едно условие, което се състояло в следующото: преди да нарамят пушките, да излязат вън от селото при едно голямо дърво и да направят един моабет. Всички приели с радост това предложение. Когато се напили вече всичките, умният поп казал. „Е, любезни комшии! Хайдете сега да -сграбчим с ръце това старо дърво и да го катурнем на земята, както ще да се катурне и турското царство.“ Пияните комити се налепили около стария дънер, пъшкали, псували, ритали, а дърво се не поклаща. „Де момчета, дръжте!“ - викал попът. „Не може, дядо попе, дървото е много старо“ - отговорили запъхтените комити. „А бе, чоджум, ами вие, когато не можете да съборите едно дърво, то с какъв ум сте се изготвили да събаряте турското царство, което е десят пъти по-старо от дървото?“ Комитите си затулили очите от срам и всеки отишел да си гледа булката. От Цариград е тръгнал вече един бомбаширин, който отива да търси тоя поп да му закачи рудбе и да го обсипе с други още царски подарки.

С подобни въпроси се занимаваха тримата другари, които съставляваха тяхното политическо верую и в които тия вярваха безусловно. По желанието на Пехливанина да ме изпита и тоя потънко бях събуден от чаушина. Аз чаках вече готов да отговарям, но страшният Пехливанин не дигаше още очи да ме погледне. Той опинаше с едната си ръка своя дълъг мустак, а другата бе турил върху своя широк нож. Разбира се, че тая негова манера съвпадаше с бабаитския кодекс. Неговото тънко питание беше такова, щото аз скоро можах да разбера, че Пехливан ага е продавал дълго време сушени дренки и киселици на търновския Баждарлък. От най-напред груб и строг, отпосле мек и милостив се показа той.

Рано сутринта на другия ден, 20 май, около къщата, в която пренощувахме, беше се стекло цялото село, старо и младо, жени и деца, да гледат, когато ще да ме покарат турците за Троян. Въпреки големите приготовления, които тия последните правеха от вечерта, че ще да потеглят рано и че ще да ме вържат като кон, виждаше се работата, че бяха изстинали значително. Ръцете ми бяха вързани само с едно тънко въженце, твърде слабо, колкото за адет, както се виражаваха те. С дигнати на рамо пушки, с подсукани мустаци и със запалени чибуци потеглиха тия от селото Грънчарските колиби за Троян, който е на 2 часа разстояние от това село. Освен Мустан чауш, старият башибозук, конвоят се украсяваше още от дългите мустаци на Хасан Пехливана и от охлузения калпак на предателя Петка. Тоя последният, с дебела тояга в ръката и с преметната през рамото аба, гордо и надменно се оглеждаше наоколо си да види дали го гледат другите му съселяни, че се е удостоил да бъде спътник на агите.

- Ще да го обесят в касабата! - викаха малките деца, когато преминувахме през селото.

- Днес имаме събота, а утре е свята неделя; довечера ще да запаля две-три свещи и ще се моля богу, дано да вразуми агите да те обесят по-скоро - каза един от православните братя, който по мазната си физиономия приличаше да е от чорбаджийска пасмина.

По пътя за Троян преминахме през няколко български колиби. На всяко селско дюгенче се спирахме на почивка. Турците заставляваха насилствено дюгенджията да ми даде безплатно вино и ракия. Тяхната цел беше да ме напият, за да изказвам. В тоя случай предателят Петко се приближаваше до мене и започваше да ме кани да му ударим по една бистра или по един „червен вятър“. Малко по малко благодарение на сладкия язик ние станахме тесни приятели с турците. Хасан Пехливан, който искаше да ме коли от вечерта, сам със своята бабаитска ръка ми правеше цигари.

- Хич от такъв човек става ли комита? - говореше той. - Ако всички комити бяха като него, то аз съм първият, който ще да се побратимя с тях; добре, че не стана някой сакатлък в Балкана.

Влязохме в троянските лозя, които, са на пътя. Научен на свирепия балкански климат, аз се почудих, като видях, че черешите са узрели вече. В което лозе имаше най-добри червени череши, там се отбиваха моите добри водачи, като в свое бащино притежание, а Петко предателят, който подражаваше на душевното разположение на агите, въздрасваше по дървото на черешата като дива котка, за да навежда клоните. Българското имущество по това време беше в разположение на всяка краста, която носеше на главата си гъжва. Скоро захванахме да срещаме по пътя троянски жители, мъже и жени, с кошници, които отиваха за череши. Ако тия сполучеха да ни съгледат отдалеч, отделяха се из друг път или тръгваха направо из лозята, само да не се срещнат с ненавистния за тях конвой, състоящ от тържествующи „поганци“ и вързан християнин. Ако срещата станеше ненадейно в някой завой, то срещнатите преминуваха покрай нас с наведени глави, като че тия самите да бяха виновни. Случваше се да срещнем и такива дързостнн мъже, които отдалеч още се отбиваха настрана от пътя с увиснатл надолу ръце и след като даваха ниско темане чак до земята, казваха:

- Хайде на добър час, алар! Машалла, хванали сте комитата. 

- Виждаш ли, пезевенк? Ако ти отърва, и ти стани комита - отговаряха агите на разтреперания рая.

Вижда се работата, че агите са възхитиха и окуражиха от благоговението на троянските жители, които срещахме почти на всяка стъпка. По тая причина тия ме накараха да запея песен комитаджийска, от най-баша. Аз се покорих след ничтожно съпротивление. Когато викнах да запея, два пищова от страна на агите изгърмяха на въздуха и едно гел кефим гел се изтръгна от косматите гърди на Пехливана. Находящите се из лозята и така уплашени троянчени вирнаха глави. Тия не можаха да си обяснят турска сватба ли върви из лозята, или комита се кара.

- Язък! Защо не взехме от селото някой гайдарджия или тъпанарин - каза Мустан чауш, който така също тържествуваше.13

По собствено желание на агите аз трябваше да туря на главата си една китка от всякакви горски цветя, които тия набраха покрай пътя. Пробиха ми бунтовническия калпак с нож и там втикнаха китката, която стърчеше на главата ми като метла.

- Това го правим, за да те харесат троянските хубави моми - говореха тия.

С тая китка аз влязох в Троян и отидох чак до конака. Троянчани и до днес говорят, като се заприказват за комитаджийските времена, за оня комита, който влязъл в селото им с китка цвете на главата в ония тежки времена, когато съдбата на тяхното село висеше на конец, и когото тия наричат китката. Така или инак, но аз повтарям да кажа втори път, че в продължение на това време не чух от устата на турците ни една груба дума, като че тия да не бяха башибозуци, но мои приятели. Наближихме вече до Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.

- Хич на такова село, посред тоя балканлък, прилича ли да има такова здание, високо като пашовски конаци? - каза старият башибозук.

- Целта, за която то е било построено, излязва малко по малко наяве - отговори Мустан чауш. - То е било направено с московски пари, цели 50 торбички карабони (рубли), изпратени от руския цар до чорбаджиите. Под вида на училище за децата тия приготвили казарма за комитите.

- Казват, че имало вътре два топа и около три хиляди оки барут - възрази башибозукът. - Макар от Троян да не излезе нито един комита - прибави той, - но това училище ще бъде в състояние да изяде главите на троянчени. Днес-утре щяло да пристигне ферман на Хасан ага на ръцете да удари цялото село.

Няколко крачки още, и ние бяхме на края на селото. Конвоят се спря за минута и всеки от турците тури на себе си ръка, да се накичи и нагизди за пред хората, да изгледва колкото е възможно по-страшно и по-бабаитски. Подкривиха си шаловете на една страна, които затуляваха едното, им око, изтриха си пушките и ги преметнаха горделиво на рамо. Колкото за мустаките, които са огледало и мерило на всяка бабаитска душа, не иска и дума. Тия се сучеха и въртяха най-много. Хасан Пехливан извади из пояса си една малка кутийка, колкото биволско око, с огледалце от едната страна, а вътре пълна с някаква си черна мас (буюк я), която миришеше на дервишки броеници и с която си измазаха мустаките. Той, Хасан Пехливан, такава форма даде на своите дълги мустачуни, щото повечето заприлича в лицето на бурмалия-овен, отколкото на човек. После това тия се обърнаха към мене и ми забележиха, че не сме вече в лозята, ще бъдем предмет на големи хора, та затова трябвало да съм вървял чинно, да не съм се обръщал да говоря с тях и други още наставления. Действително агите, според както се гласяха още от вечерта, преведоха ме през най-многолюдната улица в Троян. Хасан Пехливан вървеше напред и така си дигаше рамената, като че да искаше да хвърчи с четири крила; защото освен ръцете му и двата спуснати ръкави на гайтанлията му чепкен се махаха още. Колкото хора се случваше да идат насреща ни из улицата, щом ни съглеждаха, от един път се отклоняваха настрана и потъваха в някой дюген, отгдето си подаваха само главите. Няма съмнение, вече мнозина от тях се бояха да не би да изляза някому познайник, та да му се обадя или да го поздравя, което беше достатъчно да го направя мой другар. А аз от своя страна, макар и да бях уверен напълно в непорочността на мисията си, макар и да знаех, че всеки един беше в състояние да оцени тава, все пак ми стана грозно, като се видях вързан всред града. Подир малко ние наближихме да влезем вече в едни големи порти, около които бяха наклякали десятина души башибозуци и двама-трима заптии. Нямаше никакво съмнение, че това беше троянският конак, в стените на който щеше да се решава съдба, за живот или смърт. От башибозуците се разстанаха няколко души, които се затекоха навътре, като викаха нависоко, радостно и весело: „Нов комита иде!“ А широкият двор на конака така също беше изпълнен с почернели и оголели башибозуци, от които едни лежаха, други си чистеха оръжието, а трети се пощеха. С шум и ужас заявиха тия своето негодувание, щом ме видяха помежду си с чер калпак на главата; с тесни беневреци, с бели навуща и с вързани ръце, което беше достатъчно да ме препоръча. Като орли налетяха тия отгоре ми, скърцаха със зъби, туряха безсъзнателно дясна ръка върху дръжките на своите ножове, сипеха ред остри псувни, пресягаха един през други да ме удрят, дърпаха ме за косата и наричаха Хасан Пехливан и другарите му предатели, защото не ми донесли само главата, но ме карат цял. Тия последните със сила бяха принудени най-после да си отворят път към стълбите на правителствения дом. Тоя последният едва ли би заслужил името конак, защото с нищо се не отличаваше от една обикновена къща. Като се изкачихме на горния кат, който така също беше наводнен от башибозуци, които бяха дошли да си вземат месечните заплати, посрещна ме един брадат турчин, със запушен чибук в ръката, със синьо сукнено джубе и с бел копринен тарабулуз на главата.

- В Троян ли щеше да станеш мюдюрин, или в Ловеч каймакамин бе, куче? - попита ме турчинът със синьото джубе и така силно опъна дима из чибука си, щото лулата му заприлича на вулканическо извержение.

После това той си тури устата на Мустанчаушовото ухо, комуто каза нещо тайно, и пак се повърна наназад. Виждаше се работата, че агите бяха заняти с по-сериозна работа. Аз бях предаден в ръцете на друго едно заптие, като онбашия, който ме сведе из стълбите, заключи ми ръцете в белекчета (халки), ударя на врата ми едно ръждясало лале (тоже халка), блъсна ми две-три мущри в разстояние на това време с прехапан язик и след като отвори една врата от дясна страна на стълбите, такова текме ми удари изотзад, щото достигнах чак до насрещната стена в отворената стая.

- Удряй, Хасан ага! - казаха няколко гласа от башибозуците по двора.

Двама души от тия последните на часа бяха поставени пред вратата за караул с пушки в ръце.

 


1 Писано  в 1885 г.горе

2 Въобще хващанието на Бенковски е било тържество за турците. Около стотина души носели главата за Орхание и София. През селата по пътя им: Осиковци, Правец, Извор, Гложене и пр., отивал по-напред човек, който изкарвал селяните да излязат край селото и посрещнат конвоя. В с. Осиковци конвоят изгърмял около 500 пушки. Главата я носел един българин, побита на дълъг прът.горе

3 Стефо далматинецът живей и до днешен ден. В турско време той къртеше камъци в беловските гори, а сега върши същата работа на татарпазарджикската станция. Той бил закаран в София, казал си всичкото по права бога, но бил освободен окончателно благодарение на австрийското консулато. Върнал се пак около Белово да си търси тежкия чук, но турците го затворили отново, тайно от консулатото, в пловдивския затвор. Знайно е, че когато влязоха руските войски в Пловдив, Сюлейман паша се разпореди да изведе християнските затворници отвън града, които изклаха солдатите при село Остромила. В числото на тия затворници влизаше и Стефо. Когато видял той да падат отсечените глави, легнал между закланите, като се престорил на убит, и благодарение на нощния мрак спасил се. Три години живях н Пловдив, три пъти ходих да го търся, десятина пъти му пращах „много здраве“, да дойде да се видим, може би ще да му спомогна нещо. Търсех аз още Стефа и по други причини. Първо, да ми каже нещо за мостенцето, и, второ, че пловдивските политически шарлатани, хората на Кръстевича, бяха почнали да хвърлят кал върху събитието на това мостенце, събитие, за което аз само знаех, аз им разказах като на хора българи и честни. Ни дума, ни ума от Стефа. Един път казал, че се подигравали с него, втори път рекъл, че го е срам да се яви пред големи хора, защото няма потури, а трети и четвърти път бил в балкана да реже дъски.

Най-после, на 20 май 1886 г. по пътя ни от Пловдив за Самоков казаха ни на Белово, че Стефо се намира в с. Момина клисура, слуга при инженерина. „Сега го хванах“ - казах на другарите си Д. Ризов и Спиро Костов, като им разправих в същото време кой е Стефо. „В кръчмата, която е до фурната, ще го намерите - ни казаха от къщата на инженерина. - Стефо играе на скамбил.“ Познах го с първо влизание, същият Стефо, като че да не бе със същите палто и потури, с които беше преди десят години. Аз мълча, другарите ми го питат за мостенцето, за Бенковски, за о. Кирила, за мене и пр. „Зная“ - каза само той, без да си вдигне очите от масата, гдето играеше скамбил. „А где е живият ти другар?“ - попита го втори път Ризов. „В Пловдив“ - отговори Стефо и тури точка. „Да го видиш, ще го познаеш ли?“ - попитаха пак другарите ми. „Па зная ли?“ - се обади Стефо и пак забурми въпроса. „Аз съм, Стефо, не ме ли познаваш?“ - казах най-после аз. ,,Да живееш!“ - се обади Стефо и малко-малко си изкриви долнята устна, което показваше, че иска да се засмее. Той пак поиска да тури точка на разговора ни, но многобройните посетители от кръчмата, които стояха около му и които десят пътя повече се бяха заинтересували от нашето посещение, сбутаха го да стане и той хвърли книгите. Забележете, че ние и тримата стоехме прави над главата му. Стана Стефо и си подаде жилавата ръка, но защо ми е? Пак трябваше с керпиден да му вадим думите не една по една, но по слогове. „Помниш ли колко души бяхме на моста?“ - попитах аз. „Па зная ли? Години са се минали. Беше капитан Бенковски, поп, що е бил с дълга брада, име му не зная, ваша милост, я, па други не помня“ - отговори той с такава охота, като че го изповядаха на бесилница. „Ами биха ли те турците?“ - попитах чак аз. „Майке!“ „Т. е. биха те“ - повториха другарите ми. „Па то се знае“ - допълни той. Повече нищо. На другите въпроси, като защо не дойде да му намерим някое място или да отиде при Кръстя и Ивана Шутича, той отговаряше само с рамене. Нищо повече не можах да узная от онова, което сам знаех за местенцето. Научих само, че като се отървал от пусията, ходил, ходил и пак изпаднал на колибата при предателя Въля, който го издал втори път. „Че как да го не познаеш?“ - попитах аз. „Па не съм му рязал от ухото“ - каза той. Научих още, че на баща му било името Митро, родом от Далмация, село Голубовци, Каторско. Казват, че това убийствено хладнокръвие било чърта у далматинците.горе

4 Четирмата тия „комици“ не са други никои освен Каблешков, Найден П. Стоянов, Георги Търнев и даскал Стефан из Казанлък. Първите двама са живите, за които разказва Дочо, а на последните отсекли главите. Едната ока алтъни намериха в Търнева, които били около 800 турски лири. Но за това по-после.горе

5 От оръжието само една кама беше останала, която висеше под дрехата ми.горе

6 Единственото си оръжие - камата - аз оставих още вечерта в шумата, защото в тъмнината не можах да я намеря.горе

7 Освен Каблешкова аз бях първият комита, хванат от правителството по тия места, та затова башибозуците не знаеха още навярно що за хора са тия комити.горе

8 Ако у турците съществуваше по-точно изчисление на дати и на часове, то непременно щяха да ме объркат, но тия не се мразят с подобни тънкости.горе

9 По онова време, дордето не бяха убили още Бенковски, овчарите по Балкана ни разказваха, че уж имало убити две-три жени в планината, облечени в мъжки дрехи. Тия били родом от Клисура или Коприщица. Доколко това е истина, аз не зная.горе

10 Ножовете са ак- и каракапзалии (с бели и черни дръжки), но аккапзалиите се най-много славят, те са възпети в бабаитските песни.горе

11 Турското изречение „Султан Мурадън гюиюнде, хердез мурадънъ ереджек.“горе

12 Както ние наричаме турците с едно общо име, като османовци, хаановци и пр., същото това правят и тия последните. В Троянско, в Ловчанско казват тия на българите петколар; в Търновско и по целия Тузлук и Герлово - колилер; в Шуменско и Варненско - устоянлар; в Западна Тракия и в Сливенско - юванлар; към Одрин и кърджалъка - тонколар и пр. Прочее, под думите „каракалпаклии петковци“ Хасан Пехливан разбираше българите.горе

13 Всяко хващание на един комита съставляваше тържество за късогледите турци. Когато хванаха малко по-после четирма другари от Ботевата чета: Сава Пенев, Н. Обретенов, Димитрото и Стоян, сам троянският каймакамин се беше разпоредил да се нареди конвоят по следующия ред, като тръгне за града: най-напред да вървят цигуларите цигани и два тъпана, после тях Н. Б. каймакаминът, вьзседнал на кон заедно със сина на башибозушкия бинбашия Хасанаа, 14-15 годишно читаче, с ятаган на кръста, два пъти по-голям от боя му, и със син сукнен чепкен, когото баща му от малки години още беше взел да възпитава как се хващат и колят комити. Подир тях идеха заптиите с кривнати към очите мустаки; сетне главата на Стояна, натъкната на кол и носена от един българин; тримата другари, вързани наопак ръцете; башибозуците, а най-подир вече различни любители, повечето цигани, които решават съдбата на хванатите. Тържеството минува през главната улица, а българите от дюгените стават на крака и вземат темане от земята. Азите от конака са длъжни още с турена на гърдите ръка да казват усмихнато: „Честито, ефендим!“ Със същото тържество влезе в Троян и Каблешков с другарите си.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух