напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава IV. Търново


Късно на другия ден потегли нашият синджир по шосето за Търново. Печеше ужасно, а вода по пътя, чак до чешмата, която е срещу с. Леденик, няма. По тая причина ние бяхме каталясали за вода. Заптиите, които виждаха нашето положение, който овчар, косач или жетвар зърваха по пътя, викваха го да питат за вода. До търновските лозя прекарахме благополучно. Ни бой, ни псувни, ни пък горчиви приказки чухме, блаженството от Бълванската махала държеше още влага. Но щом нагазихме лозята, техният фанатизъм трябваше изново да пламне, който майсторски разпалваха някои турци, които ни срещаха и дочакваха из лозята.

- Хайде на добър час, момчета! - казваше един от тях на заитиите. - Ние отдалеч ви гледахме, гледахме, но не можехме да разберем навярно: комитите ли караха вас вързани, или вие тях? Срамота е бе! Османлии се четем днес за днес...

- Къде карате тия кучета бе, бабаитлар? - подкачаше други. - Защо и за какво са те на царя? Не затова ли да ги храни и утре, в други ден да ги освободят гяурските елчии (консули)? От осмината само двама трябваше да останат дотука, а вие ги мъдрите като писани яйца.

- А бе, пехливанлар, ако стана и аз един комита, и мене така ли ще ме галите и мажете, както правите с българските комити? - питаше иронически от талигата един стар турчин.

Бабаитлъкът и патриотизмът на нашите заптии беше закачен на твърде чувствително място. Те не знаеха какво да отговарят на горните въпроси. Някъде преминуваха с мълчание, а на друго място, гдето трябваше да се каже нещо, отговаряха с наведени глави, че законът им вързал ръцете. Най-после един пъдарин от лозята, турчин, разбира се, когото Сава Пенев бил няколко пъти, даде подтик на неопределеното положение. Той можал да познае своя противник чак когато сме отминали, защото извика изотзаде ни и тичешком ни достигна.

- Как е името на тоя комита, когото карате? - попита той заптиите, като сочеше Савата.

- Яли му кучета главата - комита и туйто! Нима съм му рязал от ухото? - отговори един заптия.

- Тогава вие нищо не знаете - продължи пъдаринът. - Той е оня Сава Пенев, баш комита, който миналата година избягна от ръцете на Селим чауша и отиде при московеца.

Тия обяснения бяха доволно, по-нататък се знаеше останалото от биографията на Савата. На часа още Сулейман циганинът се отстъпи и ритна клетника в гърба, колкото му сила стигаше.

- Мълчиш, а? Мълчиш! Не се обаждаш кой си, хабер си нямал от нищо, мръсно куче - викаха заптиите.

- Е, комита съм най-после, джанъм! Туй съм то. От бесилката по-нататък има ли друго село? - отговори цял-целниничък развълнуван.

Всичките заптии се разкайваха, че не знаели от по-рано с какви хора имали работа.

А лозята търновски и техните дебели сенки бяха пълни с публика, но публика само с бели ашмаци, т. е. кадъни. Где тогава наша българка да се осмели и седне на сянка в лозята? Това би значело все едно да развива байрак по Стара планина. Отдалеч още тия покрити дами захванаха да не крият своята ненавист и злоба срещу нас, синджирлиите. Тяхното присъствие и участието им в конвоя естествено е, че трябваше да повдигне повече злъчката на заптиите, които, дявол ги взел, повечето бяха млади, повече крехки на изкушение. Ако защитниците на женската еманципация доказват четвероъгълно, че присъствието на прекрасния пол на человеческия род е разбивало крепости и ръководило гении в много смели предприятия, то това правило трябваше да бъде общо както в благородните стремления, така и в грубите. Нима да се налагат по голите плещи народните душмани не беше дело от висока добродетел? За да се удостоят с по едно нежно машалла, мнозина от нашите водители се намятаха на синджира, други ни удряха с дръжките на пушките си, трети псуваха, каквото им дойде до устата, и пр. Нашата синджирна линия изгуби равновесие и ред, а ханъмите се кикотеха под своите бели яшмаци и обсипваха с любезности героите.

Оттук нататък нашият Сава беше героят в лозята. И от двете страни на пътя се произнасяше неговото име с някаква си важност. Избягал преди година тъй тържествено, а сега го карат със синджир неизвестно откъде, естествено беше любопитството и смайването на хората.

- Тя втаса, тя: само сеир струвайте оттук нататък какъв маскарлък има да става с мене - говореше той на нас с нисък глас. - Тия всичките, които викат отстрана, все съм ги бил по няколко пъти.

Наближихме до една фабрика за коприна, близо вече до града, мисля, на някого си Сарафиди, в която се слушаха песни и смехове на момичета, работници в това заведение. Една само дума: „Водят Савата вързан!“ - беше в състояние да онемее всичко и да се възцари гробна тишина. За минута-две прозорците на фабриката се задръстиха с черни очи, всичките устремени вър.ху Савата. Само той е в състояние да даде отчет като как е чувствувал себе си в това време, опетлан в синджири и увиснал в парцали, като пеперуда, измежду които се виждаха месата му на много места... Заптиите, които разбираха неговото положение, за да го опозорят още повече - един от тях му залепи една плесница.

Минахме Марно поле и наближихме да влезем в града. Водителите ни имаха добрината да ни покажат отдалеч на кое място са бесилниците, под които имаше наредени катранени бъчовки, на които да стъпват жертвите. Разбира се, че техният грозен изглед трябваше да ни порази окончателно; а още повече разговорът на заптиите.

- Колко души се набират досега обесени? - питаше едно заптие с убийствено хладнокръвие.

- На вярно не можа да зная - отговаряше друго едно, - но миналата неделя, като дохождах тука, бяха станали около 150 души.

Родителите на Сава Пенев, както и мнозина други из града знаеха за нашето пристигание. Пътят ни беше покрай къщата на Сава Пенев, от прозорците на която навярно гледаха неговите роднини, потънали в сълзи. Докато бяхме навън, заптиите ни принуждаваха да вървим скоро; вътре в града, напротив, тия желаеха полека да вървим, за да може да ги види всеки как тия карат комитите. Чаршията беше отворена, всеки си гледаше работата, както му е редът, като че нищо не беше ставало. Велико Търново, центърът на българското въстание, първият бунтовнически окръг, жителите на който щяха да образуват огнения кон, състоящ от две хиляди души, както ни пишеха, когато бяхме в Панагюрище - преспокойно стояха отпреде дюгените си по чехли и наместо пушки и сабли в ръцете им храбро размерваха американ с железните аршини. О, где беше сега Бенковски да види с очите си!

Страх и трепет облада ония, които са били известни на Савата като съучастници в комитета. От най-напред, като не знаеха още кого карат, тия си подаваха само главите от дюгенските врата; но щом съзираха Савата, отведнъж вземаха отбранително положение под масата или пък захващаха да четат читовете по дюгенските рафтове. Тия се боеха да не би, като ги съгледа, Сава Пенев да не се обади нещо, което него време достатъчно беше да компрометира и най-невинен човек.

Известието, че от Ботевата чета докарали комити, беше събрало всичките ефендета отпред конака. Сам Селим чауш посрещна Сава Пенев с ироническо „добре дошел“; а после го извади от синджира и го отведе от нас неизвестно накъде, като му казваше, че „наособно желаел да се поразговори с него“. Двамата троянчени пуснаха в общите кауши, а нас четирма ни затвориха в една подземница отдолу под затвора, на която имаше само две малки отверстия, колкото да се пъхне краят на една пушка.

Цели три дни и три нощи стояхме ние в тая дупка, без да ни попитат за нещо. Само два пъти ни извеждаха навън - сутрина и вечер, - когато се прибират другите затворници. Бълхи и други немирни животинки дотолкова много имаше в това помещение, щото ние един час не можехме да заспим спокойно. На стената бяха написани имената на тримата герои, с които се видяхме в севлиевския затвор, т. е. Кирков, Пешев и Карагьозов. За другаря си Сава Пенев нищо не знаехме и мислехме, че той е отдавна вече обесен. Пред вид че и на нашия живот може да се четат вече часовете, ние викнахме да пеем в един глас нашите любими песни, които не бяха, разбира се, от сърце. Ние пеехме на себе си, за свое утешение, защото в дупката, гдето бяхме, нищо нямаше наоколо, което да ни занимае. Но имало хора от нас по-отчаяни, по-много уплашени, макар и не като нас виновати, които слушали нашите песни с напрегнато внимание. Тия бяха бунтовниците от Ново село, Батушево, Габрово и Трявна, които се помещаваха в горния етаж, над дупката. Своето възхищение и братски съчувствия тия заявиха най-напред чрез спущанието няколко цванчета отгоре през една дупка. Ние не обърнахме никакво внимание, като мислехме, че това може да бъде някаква турска измама. Но като престанахме да пеем, чу се глас отгоре през една непозната за нас дупка, който казваше:

- Пейте, братя, пейте! Ние ви слушаме с възхищение и вярвайте, че откакто сте дошли, нашите сърца се поразпуснаха малко нещо - и пр.

И тук, както и в Севлиево, бунтовниците гледаха на нас с уважение по причина на момчетата, които бяха от Ботевата чета, която имаше предпочитание от всичките други. Надвечер същият глас отгоре ни попита за имената, за да ни спомене и свещеникът бунтовник в молитвите си, които четеше всяка вечер.

На четвъртий ден по пладне ненадейно чухме гласа на Сава Пенев, който викаше всинца ни по име от същата оная дупка, през която ни спущаха парите. Той ни спусна писано билетче, в което се казваше, че в разстояние на трите изтекли деня той преминал много добре, Селим чауш се отнесъл по-човешки, отколкото трябвало, и сега е докаран в общия кауш, при другите бунтовници.

Същия тоя ден извадиха и нас в поменатия кауш. Той се състоеше от две отделения едно срещу друго. В сравнение с ловченския „парцал“ търновският затвор, може да се каже, че беше доволно удобен. В тия кауши всичките, затворници с изключение на двама-трима хайдути бяха българи бунтовници, на брой около стотина души, между които имаше и много свещеници, в числото на които беше и игуменът от Троянския манастир и злощастният поп Ради от Ново село.

Ние, което време пристигнахме в Търново, по-важните събития в тоя град, като обесванието на Дюзтабанова, поп Иванча, даскал Киро, Панова, бяха дело свършено вече. Не беше заминал още от Търново извънредният комисар Али Шефик бей, който нарочно да съди бунтовниците беше дошел от Цариград заедно с двамата си синове. Значи, имаше още хора за бесение. Бяха освободени и габровските учители; оставаше само Саранов. Както затворът, така също и положението иа търновските бунтовници не беше дотолкова лошаво. Тук аз не видях никого да ударят.

Щом ние излязохме в горните кауши, гдето Сапа Пенев, обръснат, с колосана риза и нови дрехи, беше се вече разположил, по-главните от бунтовниците ни наобиколиха, като се надпреварваха в същото време кой по-напред да ни послужи с кафе, тютюн, ястия и пр. Тук беше и известният Стойко Качеуната из Тревненско, затворен за грабеж, с още няколко души другари, който не можеше да ни се нарадва, като казваше, че сега за пръв път вижда юнаци хора в истинска смисъл на думата. Въобще бунтовниците от търновския затвор бяха възхитени от нашето свободно отнасяние и съжденията ни по някои работи, за които тия по-напред не смеели да се обадят.

Първи кандидат за бесилката в това време между българите беше Сава Пенев; а измежду турцпте - някой си Юмер, който се обвиняваше в тоза, че със собствената си ръка заклал жена си и двете си дечица, по бабаитски. Той не закъсня да дойде да се видят със Савата, с когото се разговориха надьлго и широко в какво да употребят останалите дни на живота си.

- Аз мисля, че ние двамата с теб, като баш бабаити, трябва да обявим себе си за главатари над затворниците, аз на българите, а ти на турците - каза най-после Савата.

- Това мислех да ти кажа и аз - отговори бабаитинът самодоволно, като погледна на прангите си, които висяха и на двата му крака.

После тоя важен разговор Сава Пенев зае вече първото място в затвора. Той се разпореждаше да държат чисто в затвора, да носят прясна вода, да бият дървениците, караше поповете да четат заран и вечер молитви, учеше ония, които се намираха под следствие, какво да говорят и пр. Разбира се, че всичко това той го правеше само за разпилявание на грижи и тъги.

На втория ден още счупи един ибрик от главата на един селянин от габровските колиби, на име Богдан, който издаваше едно учителче, че било с четата на Дюзтабанова - някой си Никола, родом от Шипка.

Всичките ми другари от Ботевата чета се викаха на изпит при пашата; а мене никак не ме потърсиха. Това ми даваше надежда да предполагам, че моята работа малко по малко ще вземе добър край.

Казах по-горе, че тук се намираше затворен и свещеник Ради, младо и пъргаво момче, родом от Ново село, който се обвиняваше, че взел лично участие с оръжие във въстанието. Той заедно със сина на някого си Филю войвода, от с. Кравеник, често ходеха на изпит. Един ден тях ги задържаха повече, отколкото трябваше, в конака, гдето бяха ги повикали на изпит. Всеки се безпокоеше за тях, защото работата им не беше твърде чиста. По едно време обаче отвориха вратата на кауша и синът на Филип войвода слезе със сълзи на очите, заедно с още един непознат селянин, който така също плачеше и когото всеки помисли, че сега наскоро е докаран. Можете да си въобразите доколко голямо беше зачудванието в затвора между бунтовниците, когато в лицето на непознатия селенин всеки можа да узнае младото попче - свещеник Ради от Ново село! С поток сълзи на очите той и другарят му, синът на Филю войвода (мисля, че името му беше Христо), разказаха, че ги осъдили на смърт чрез обесвание!

Всинца замръзнахме на местата си; останалите свещеници започнаха да се кръстят и да четат молитви.

Когато се прочела резолюцията, чрез която са осъждани на смърт двамата, поп Ради сам разказа следующето:

- Наместникът на търновския митрополит, архимандрит Стефан, ме отведе в една пуста стая в конака и след като ми обяви, че човек, който е дигал пушка срещу царя си, не заслужва да умре със свещеническата си одежда, извади едни ножички, с които ми острига брадата и косите, а после ме накара да си хвърля свещеническите дрехи и ми даде да облека тия парцали...

И как безобразно беше остриган злочестият! От едната страна брадата му стоеше почти цялата, а от другата страна беше станала равна с кожата. По тоя начин ,беше изрязана и косата му. На главата му наместо калимавката бяха турили един охлузен калпак, от върха на който му се подаваха космите. Позор!

По само себе си се разбира, че отец архимандрит Стефан е бил принуден против волята си може би да изпълни тая заповед на турското правителство. Тъй или инак, но целият затвор осъди неговата постъпка: особено свещениците страшно се бяха наежили против тая постъпка на архимандрита, като мъмреха още, че поп Ради не е знаел да обяви себе си от друго православно ведомство.

Случвало ли ти се е, читателю, да стоиш лице срещу лице с осъден човек на смърт, който да знае, че после няколко минути ще умре, а ти да го утешаваш, че няма нищо и че добър е господ? От това по-мъчно положение няма! След няколко минути осъдените престанаха да плачат. Когато подадоха на свещеника Ради малко огледалце да се види, той, бедният, не можа да се стърпи от да не се засмее, като видя себе си на каква карикатура е заприличал.

Същия ден тях ги извадиха навън да ги бесят заедно с Никола от Ново село. Саранов и още един габровченин осъдиха ги на заточение. Първият от тях плачеше, че ще загине млад-зелен, а вторият, щом прочели присъдата, нагълтал голяма доза афион с цел да се отрови, но биде спасен от доктора. Работите на бунтовниците въобще се разглеждаха с голяма бързина; ден се не минуваше да не освобождават по-няколко души от селяните. Оставаше да се реши само нашата участ. Заптиите и някои от затворниците често ни шепнеха, че „влашките комити“ (от Ботевата чета) ще бъдат обесени; а решенията на турските съдилища навсякъде най-напред се узнават от заптиите - и в затвора; значи, техните думи имаха донякъде правдоподобие.

Един петъчен ден - бесенията ставаха в петък, после джамията, пред пладне - сестрите на Сава Пенев дойдоха с плач на затвора да се простят с брата си за „всеки случай“. Едно малко движение се забележваше навън, от което невъзможно беше още нищо положително да се определи. После пладне обаче работата стана по-сериозна. Заптиите се развикаха със свойствения тя м тревожен „тон“ всеки да върви на мястото си, касатурите им дрънкаха по стълбите, вратата на всичките кауши загърмяха и извиванието на ключовете в дебелите железни брави се отражаваше за последен път из тесните коридори. Всичко предшествуваше грозна бесилка...

Савата и другите ни другари, макар и да се мъчеха да удържат присъствие духа, вънкашността на устните им и говорението им, като че устата им бяха посипани с брашно, показваха, че пулсът им е в ненормално състояние. Даже и аз, при всичко че бях осигурен донейде, чувствувах някакви си тръпки, които ми запалиха язика. Всичките бунтовници бяха се събрали около ни, да ни погледат за последен път, като се мъчеха с някои изтъркани фрази да ни утешават. Тук беше и Стойко Качеуната, който като стар затворник и не комита трябваше да знае повече правителствените разпореждания.

- Сава, ти не си дете, братко, да не виждаш какво се върши около ти!... - каза Качеуната без някакво посвенявание, като че искаше една цигара тютюн. - Днес тебе ще те обесят... Това го зная от вярно място... Всинца ще умреме. Заптиите са се разпоредили даже кой какво ще вземе от умрелите. Заради това, докато си още жив, дай ги кундурите на мене да те споменавам... Инак ще паднат в кучешки ръце...

Всичките присъствующи опулиха очи върху Качеуната, който далеч беше да се сети, че неговите думи падаха като сол върху рана. Савата, макар и в предсмъртните си часове, даде удовлетворителен отговор на грубия просител, който отговор не може да ви се преде, драги читатели, дума по дума, защото е казан по хапушки.

Един час се измина и каушите стояха още затворени. Най-напред моето сърце се преобърна, като си чух името да се произнася отвън на висок глас. Как съм отишел до вратата, отгдето викаше заптието, и кога съм се върнал на мястото си, това аз не помня... Не можах да разбера и какво ми каза заптието. Отпосле ми разправиха другите бунтовници, че то казало да се „приготовлявам за път“. Със сълзи на очите се простих с другарите си. Игуменът на Троянския манастир, хаджи Арсений, истински Христов служител, даде ми своите калцуни, като ме благославяше да ме запази Спасителят, където и да ме карат. Другарите ми дойдоха до вратата да гледат какво ще стане с мене, а най-повече да видят по кой начин ще ми заключат ръцете в белегчетата, от което може да се познае ще има ли бесилка, т. е. ако белегчетата са турени отпред, това значи пътувание; а ако са отзад - бесилка. Около половина час стоях в пустия коридор на затвора, гдето нямаше жива душа освен каведжията, стар турчин. Така също и от другите кауши турците се бяха натрупали да гледат по прозорците, защото и тия знаела, че имаше да стане нещо тоя ден. Изведоха ме навън пред заптийската одая, до чешмата, гдето ми удариха белегчетата; но не отзад, а отпред, което другарите ми не можаха да видят, за да се успокоят. Тук беше и севлиевският юзбашия, който постоянно ни ругаеше, защото новоселските бунтовници във време на въстанието бяха му взели саблята, за което и се отчисли. Той можа да познае каква мисъл се въртеше това време из главата ми, за което ме уверяваше да не съм се боел.

- Аз ти казвам мусулмански (самата правда), че ти ще отидеш на мемлекета си - продължи той доволно учтиво.

След това аз вървях вече пред едно заптие и двама души башибозуци към турския мост в град Търново. Нито аз знаех що стана с другарите ми тоя ден, нито пък тия знаеха какво стана с мене.1

После три часа ние бяхме в манастира „Св. Никола“, който е на пътя между Търново и Елена. Тук водачите ми ядоха хляб, при всичко че не бяха гладни, невъзможно беше да не побезпокоят манастирските служители в това мътно за тях време. Тия, водачите ми, се случиха добри хора, макар и двамата да бяха башибозуци; още като излязохме от Търново, аз можах да се споразумея с тях. След ядение в манастира игуменът стъпи с мене в разговор. Той ме разпита за едно, за друго, а най-после пожела да ми научи името, за да се спомена в светата литургия. Той показваше да е добър човек. В негово отсъствие обаче по подбуждение на водачите си аз бях принуден да му заплатя с непризнателност. Работата се състоеше в това: за да се подиграят със скромния старец, тия ме накараха да му кажа пред тях, че и той е бил комита и много пъти ми давал прибежище в манастиря. Нямаше какво да се прави; за да се отърва от бой, аз трябваше да им вървя по волята. Дядо игумен най-напред не искаше да обърне внимание на моите думи; но отпосле, като видя, че не се смея и турците захванаха да го подплашват, уплаши се и започна да се оправдава, че той през целия си живот не е помислил за подобни работи. Турците се кикотеха и тържествуваха над беззащитния. На излязване обаче аз намерих случай да разясня во късо на стареца в що се състоеше работата.

 


1 После Н. Обретенов ми разказа, че тоя ден били осъдени на смърт не само момчетата от Ботевата чета, но и други мнозина още бунтовници, всички на брой единадесет души. Решенето, като всяко турско решение, било отменено вследствие една телеграма от Русчук и чстирмата другари били отведени в последния тоя град, гдето ги присъдили отново на вечно заточение в Акия. Малко подир моето заминувание тичешком влязло едно заптие в затвора, което съобщило на Савата, горнето радостно известие, като викало отдалеч: „Дай бакшиша.“ Сявата му спуснал в ръката три бели меджидиета, които него време струваха повече от три пола.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух