напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава V. Елена


Късно вечерта, часът около два по турски, стигнахме в Елена. Няма да се разпространявам надълго да описвам трудностите на пътуванието, само с едни калцуни на краката, защото това ми е дотегнало вече, дотегнало е навярно и на читателите, тъй като на много места сме говорили досега по тоя същия предмет.

Ако в последно време турското правителство имаше пълнейше доверие на някои градове или села в Балканския полуостров, то, без съмнение, тия градове са Елена и Котел, в които никакви народни движения не са ставали. Като изключим Раковски, който не може да се каже, че е котленец, така също редки примери има да е излязъл и някой бунтовник от поменатите два градовце. Разбира се, че всичко това може да си има своите причини.

Според нас първата и най-главна причина е, че от тия места са излезли няколко авторитетни личности, които отпосле са занимавали чиновнически постове при турското правителство и завинаги са били против всяко движение, което е имало за цел разтурянето на турската държава. Като такива тия са имали силно влияние на своите съотечественици. По-развитите от тия последните са се стремили да завземат турски служби; а останалите не са имали нищо определено и вървели безсъзнателно, подир силните на деня. Руските солдати най-много бяха наежени против жителите на тия два градовце, тъй щото, когато турците съсипаха Елена, гдето от по-напред сланината се продаваше по 15 гроша оката на руския солдатин, никому не стана жално от тия последните. „При турците ние бяхме много по-добре“, казваха еленчени във време на войната. Същото ставаше и в Котел. Когато жителите на другите градове в България и Тракия посрещнаха за пръв път своите освободители и им принасяха в дар мило и драго, котленци предпочитаха да нападнат турските хамбари с храна и ориз, отколкото да посрещат, които продукти отпосле продаваха с двойна и тройна цена на избавителите си.

Втора причина за предаността на горепоменатите два града към полумесеца може да бъде според нас и това, че чрез съсредоточаванието капиталите в ръцете на известни богаташи съдбините на много хора са зависели от тия последните. А човек фиазчия, който притежава няколко къшли в Добруджа и е можал да завладее цели села икономически благодарение само на робството, естествено е, че той ще употреби всичките сили за непокътнованието на това робство.1

Достатъчно е било да заподозре той някого от своите полуубити раи или заемодавци във волнодумство и негодувание против робството, и тоя последният е пропадал.

Богатите хора по целия свят са врагове на свободата, при всичко че мнозина се стараят да докажат, че те са благодетели на человечеството и без тях се не може. Ние, българите, поне не можем да покажем на такова лице, с някои изключения, което да е принесло добро на народния ни жертвеник.

Така също няма пример в последните наши движения да е посетил някой от апостолите Елена или Котел. Четата, която в 1876 год. излезе от Сливен под предводителството на Стоил войвода, ако не беше я заварил снегът на 8 май в с. Жеравна, от който трябваше да се измени направлението към с. Нейково, решението й беше да изгори Котел. Наистина, капитан Георги Мамарчев, който е искал да приготви въстание в Търново, тоже е бил котленец; и в Капиновския манастир обесиха няколко еленски първенци, предадени от хаджи Юрданча, които са искали да дигат въстание; но това са ред частности, които не можат да се вземат за общо правило.

И така, в Елена, като чужд град на общото българско движение, в това време докарванието на вързан комита никому не правеше впечатление. Даже и конашките заптии не ме наричаха с общоупотребителното име - комита, - но просто хапуз (затворник). Мене ме запряха в местния затвор през нощта, в който нямаше никое друго лице затворено, като че тая местност беше от Небесната империя, гдето всичко върви по мед и масло.

Вързаха ме за врата с един ръждясал синджир ог прозореца, неупотребляван бог знае откога, и ме оставиха в тъмнината на голите дъски. Точно описание на еленския затвор не можа направи сега по причина, че не ми остана време да го разгледам. Помня само, че в него дотолкова бълхи, дървеници и мишки имаше, щото цялата нощ нямаше заспивание. Мишките преминуваха отгоре ми като айгъри и заптиите бяха принудени няколко пъти през нощта да се залавят за пушките си, по причина, че дрънках синджира да се браня, а тия мислеха, че се опитвам да бягам.

Рано сутринта потеглихме да вървим, като хванахме пътя за Беброво. Нямаше вече никакво съмнение, че мене ме карат за Сливен, а оттам в Пловдив, гдето, според изпита ми, че там съм бил в най-голямата сила на въстанието, възможно беше да се открият комитаджийските ми работи. През всяко българско село, отгдето минувахме, заптиите трябваше да правят уж кафалтия (закуска), която се състоеше от няколко престъргани пити и около една ока сирене, в случай че нямаше време за друга гостба. В с. Марин, чисто българско селце, по пътя между Беброво и Елена, не бяхме се още спрели, когато стана разпореждание да се приготви една топла турта и малко сирене с две-три глави лук за кафалтия после кафето. Спряхме се на мегдана сред селото, под сянката на едно дръвце, гдето не закъсня да дойде селският чорбаджия, дядо поп и няколко по-любопитни младежи. Моите водители никак не обръщаха внимание с кого и за какво говоря, което може би да не намираха за вредно или пък не им беше поръчано от надлежното място. Тия водеха разговор с чорбаждиите около кафалтията, на една страна; а аз, на друга - с младежите, които, възползувани от нечистите ми дрипели, съвсем свободно ме запитваха за едно, за друго. Няколко мои отговори обаче ги направиха да погледнат на мене по-сериозно и по-съчувствено, като ми съобщиха и някои новини от вънкашния свят, които аз не знаех, както и някои подробности за участта на сливенската чета.

Дядо поп не можеше да премине с мълчание относително мене. Той трябваше да каже поне две думи в присъствието на турците, защото и мълчанието понякога се взема за вина.

- А бе, синко, ами вие дотолкова ли глупави бяхте да се подигнете против милостивия ни цар-баща? - каза той официално, които думи отдавна можеше да дъвче из устата си, защото ги каза съвсем набързо.

- Заблудени хора сте вие! Който ви е увел в тоя път, да ви тегли греха.

- Това не е ваша работа - отговорих аз на дядо попа.

Тръгнахме и после два часа бяхме вече в цветущето него време българско селце Беброво, гдето се спряхме на конака. И тук заптиите проводиха да им приготовляват ядение, при всичко че големите им тъгарчуци бяха пълни с хляб и сирене още от с. Марин. След един час почивка в Беброво потеглихме през Тузлука за българското село Стара река. От Беброво тръгнаха с нас още двама души башибозуци. От това последньото село до Стара река няма друго българско село; по тая причина водачите ми бързаха за стигание вечерта, защото в турско село не им се оставаше да огъват сухия кукурузов хляб. По пътя, близо до едно турско село, много кадъни женеха по нивята. За да им обърнат вниманието, водачите ме принудиха да запея някоя комитаджийска песен, която тия поздравиха с гръмванието на няколко пищова. Селото Стара река е в самите поли на Балкана, откъм северна страна на сливенския проход Демиркапия. И тука същите приготовления за ядение от страна на турците, както в с. Бълван. Кехаята на селото, куц и без ръка, който беше даскал в същото време, до вечерта два пъти се сподоби да яде бой, по причина че не можеше да изпълнява скоро заповедите на агите.

Аз стоях още вързан отпред сундурмата на къщата, в която бяхме кондисали. Стопанинът на къщата, млад черноок българин, на тридесетгодишна възраст, по причина че нямаше още жените от нива, сам разпореждаше да кладе огъня, защото турците и в най-голямата жега не стоят без огън. Имах тютюн, турен в кесия, подпъхната на пояса ми, но не можах сам да си направя цигара, по причина, както казах, че ръцете ми бяха вързани, за което предложих на стопанина с молба той да ми направи една цигара.

- Да ти направя цигара ли? Не те е срам! Като на вас чапкъни, които разбъркаха света, зехир не давам беля - отговори сърдито той, като викаше още нависоко да го чуят и турците, с което искаше да се препоръча.

Но турците не са твърде горещи любители на подлото лицемерие; от това правило се изключава тяхното правителство и изнежените ефендета.

- Ще ти изсъхнат ръцете ли бе, п... - каза един от башибозуците на стопанина. - Той се чете наш душманин, излязъл е да коли турци, но ние, два деня стана, от нашия тютюн му правим цигари. Тук пред нас го псуваш, но да го намериш в Балкана, в устата ще го целунеш.

Стопанинът ми изпълни просбата; без да се обади нищо.

Вечерта ме туриха в отделна стая, като ми отвързаха и ръцете, докато ям хляб; а после донесоха едни конски букаи и доведоха един българин, с когото ни заключиха в тях, само по едина крак и по едната ръка в белегчетата. Българинът само сумтеше, докато ни връзваха, което беше знак, че той негодува; но нищо не смееше да се обади, защото знаеше какво ще да го последва, и само клюмаше с главата си на заповедите от страна на турците, които му поръчваха да не заспива тежко.

- Ако го отървеш да избяга, тебе ще покачим на бесилката в Сливен - казваха тия.

Турците ни оставиха сами. Малко след тяхното заминувание моят другар българин започна да псува, каквото му дойдеше до устата, загдето го свързали при мене. Той дотолкова ме имаше за долен и отритнат от света човек, щото една думица не приемаше да отправи към мене, а сам на себе си говореше:

- Бе хей, луда главо, защо не отидеш в Кипилово (ближно българско село), като ти се молеха хората? Ама нямало ниви, нямал си къщи, гладен ли щеше да умреш? Малка ли е гората, да сечеш дърва, да белиш киселичови кори (за боя)? Ха, хак ти е сега! Остави къща и деца и се търкаляй заедно с въшкавите цигани-хърсъзи!...

- Мълчи, байно, защото мене ми се спи - казах аз.

- Да се опустее и селото му, и главата му, и наредбите му! На тоя свят няма управа, бей, няма! Сиромах ли си, тежко ти и горко! Всеки иска да те направи мост, всеки те тъпчи в тинята.

- Казах ти, приятелю, не съм разположен да слушам твоите молитви.

Приятеля ми продължаваше без никакво стеснение:

- Пък много сган били тия кучета, господ да ги убие! В касабата (в Сливен) бесят, в Търново бесят, по други места бесят - няма свършвание.

Най-после нашите отношения с приятеля дойдоха дотам, щото той ме напсува, аз го плеснах през устата, той скочи да ме бие, аз го хванах за космите и букаите дрънкаха, като че бягаше с тях някой кон. На часа заптиите наобиколиха стаята и няколко щика се подадоха из прозореца. Когато запалиха свещта, ние бяхме накуп един въз други. Разбира се, че аз можах да се оправдая по-добре и да изложа по-ясно причините за скарванието ни. Заради това само приятелят се удостои да получи четири-пет тояги, а аз останах ненаказан.

На другия ден ние чакахме до самите поли на Балкана, под високите букови дървета, гдето наблизо тече реката, която минува през Стара река. Чакахме няколко часа. Това не беше почивка, защото половин час още път не бяхме изминали от селото. Заптиите си говореха полека, а аз се наслаждавах на прекрасните букове, които в разстояние на един месец не бях виждал и които ми напомняха глад, мъки, бягание и смъртта на моите другари... Него ден имаше пазар в Сливен, на който ходеха хора чак от Тузлука. Скоро захванаха тия да пристигат, всичките, разбира се, турци, които водачите ми спираха при себе си, и като се набраха около десетина души, тогава скупом тръгнаха да вървят. Сега си обясних аз ча-канието на заптиите; тия ги било страх да нагазят в Балкана, може би да не нападнат комитите, да ме освободят, които в това време бяха поразени навсякъде.

Пътят през Балкана - само името му беше път, а всъщност то бе тясна хайдушка пътечка, изкопана на трапища от конете, които бяха пълни с вода. Всеки може да си представи доколко лесно е да пътува из нея човек с вързани ръце. Всинца вървяхме един по един. Башибозукът, който вървеше подиря ми, започна по едно време да вика с глас: „Излязва,ха, излязва!“ Аз се обърнах наназад и видях, че ножът му беше излязъл почти всичкият от капията, което той, разбира се, нарочно правеше. „Не съм аз крив - отговори той, когато се обърнах да го погледна. - Подушва, че комита върви напреде му, когото иска да заколи (ножът).“ Това се повтаря няколко пъти и аз на всяка стъпка трябваше да се обръщам наназад, при всичко че това ставаше уж на шега; но можеше да се вземе и наистина, защото, ако ме заколеха в това пущине, доволно беше да засвидетелствуват няколко души, че съм искал да бягам. Най-много ме стряскаха тия думи, които други един старец от башибозуците, който така също вървеше отзад, захващаше да вика: „Османе, моля ти се, харижи го на мене! Не го погубвай! Той е невинен.“ Аз се обръщах не твърде хладнокръвно и виждах, че ножът на Османа висеше над главата ми като змия. Разбира се, че всичко това тия захванаха да правят, когато изминахме лошите места и наближихме върха на планината. От по-напред гласът им не се чуваше твърде.

Минахме покрай онова място, гдето башибозушката потера на 10 или 11 май 1876 г. изби останалите момчета от сливенската чета. Техните кокали и много части от дрехите им се търкаляха още покрай пътя, от долня страна. Отгоре над пътя има една баирчина, като шанс, зад която се били заложили башибозуците. Тия били предизвестени от по-напред, че на това място ще мине четата. Тая чета, която била разбита, без главатар и в безпорядък после снегът на 8 май бягала по Балкана към Велико Търново, гдето мислела, че работата е по-сериозна, както направихме и ние в Панагюрище. Върху един скелет, който беше най-близо до пътя и който си стоеше цял-целниничък, освен главата, башибозуците ме накараха да плюя отгоре му, което аз трябваше да изпълня.

В това време именно, докато турците се маеха да разгледват скелетите и позицията, откъм Сливен достигнаха 30-40 душя голи арнаути, волентири, които отиваха за Сърбия. Щом тия доближиха до нас и видяха кокалите на падналите за свобода юнаци, няколко души ме заобиколиха с извадени ножове и нападнаха да ме съсекат, като псуваха по синьо небе. Главатарят на моите водачи се доближи до тях и им обясни, че ако тия са царски хора, то и той е такъв и че той за кеф не е тръгнал да кара комитата, но заповедта на царя изпълнява. Арнаутите си тръгнаха в пътя, след като подариха по един пищов на двама-трима селяни турци, които вървяха с нас, като им казваха, че в днешно време е срамота за един мюсюлманин да ходи без оръжие.

Като прехвърлихме вече върха на планината и се навалихме към Сливен, седнахме да ядем хляб на една дълга поляна, називаема Вратник, до едно изворче сред поляната, водата на което извира из пукнатината на една канара. Тук аз изядох една плесница от един башибозук за една моя неосторожност, която се състоеше в това, че му прекрачих пушката, както беше сложена на земята. Това се счита у бабаитите за злополучие, т. е. че като се прекрачи една пушка, тя не чини вече нищо. В Сливенския балкан има много мандри, на които майстори евреи, повечето от Ямбол и Карнобат, дохождат да правят кашкавал. На една такава мандра се отбиха турците, като се надумаха по-напред да задигнат няколко пити кашкавал. Евреинът, като всеки евреин, който и други път, се вижда работата, че е имал честта да приема и изпраща подобни неканени гости, беше се разпоредил да намери място на кашкавала. Като знаеше, че от тая негова благоразумна мярка няма да стане твърде добре на агите, той ги посрещна още отдалеч, направи им темане до земята, нарече ги бейове и ефендета, поздрави ги, че хванали лов, т. е. комита, и пр. За да отмъстят на лукавия евреин, турците задигнаха от мандрата цялото цедило с безсолната отвара, която можеше да има около 10-15 оки. На три места се спираха тия по пътя да ядат и най-после викнаха турците от един керван да им помогнат. Следствието на безсолната отвара беше това, че всичките ги заболя сърце, тъй щото едвам можаха да се завлекат до Сливен. През това време зрееха зарзалите, които изобилствуват из сливенските лозя. Турците удариха направо из лозята заедно с мене и гдето им харесваше, там се спираха да берат, без да ги е грижа ни най-малко, че на някои лозя притежателите бяха там.

 


1 Ето как се е изразил нашият патриот-спасител Раковски в своя „Горски пътник“ (стр. 83 и 84) за състоянието на еленската рая:

Нямамы тамо Турци жители,

        Българи наши управляват,

Горши са'те от'тях мъчители,

        Тiй народ тяшк'угнетяват!

 

Имя яничерско те носят,

        Окрестни села са разделиле,

С' гордост чорбаджй са зоват,

        Народ зароблен са'освоили!

 

Тамо мы двойно робувамы

        Турчину же неверну и тем,

Даванье тежко бедни плащаме,

        Подданни техни сме щем не щем!

 

Тiй прибират нашы данноци,

        Никой да попита не смее,

Страшни злобливи са изедници,

        Всяки по воля над нас владее!

 

Плащамы лихва и върху лихва,

        Наша са главна длъжност н'изплаща,

Всяки задлъжен горко издъхва,

        Син и унука стар дълг посреща!горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух