напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава VI. Сливен


В Сливен влязохме из пътя, който минува покрай фабриката. Башибозуците се спряха на реката да се измият, подсукаха си мустаците, изкривиха си чалмите, наведоха си ножовете нанапред по най-последнята мода на бабаитлъка и тръгнаха в порядък двама напред и двама отзад.

Моята душа се стягаше при появяванието на Сливен, зад който имаше и Стара Загора, Пловдив, центрове на ужасите. В България или по-добре в тогавашната Дунавска област лесно можех да се отърва, даже и победих, може да се каже. Но дали същото това можех да направя и в Тракия, гдето ме познаваха повече от хиляда души, за които нямаше съмнение, че са арестувани, гдето имах да отговарям за няколко престъпления, едно от друго по-важни?

Ето въпроси, които ме заплашваха твърде сериозно.

Влязохме в града. По улиците най-много се виждаха турци, които се излежаваха по кавенетата и сенките, потънали в тютюнев дим. За тях беше настанало истинско царство. Тия имаха силни причини да вярват, че българският народ е осъден на смърт и тия са пълни господари на стоката му. Заради това тия не хващаха никаква работа и по цял ден крояха планове по кавенетата, като кое село ще се удари, кой бей или султан отишел в Стамбул да вади ферман за уничтожението на няколко български села, разбира се, и най-богатите, и пр., и пр. Някои от тях бяха достигнали до това съсипително, заключение за всеки народ и държава, щото считаха работата и труда като унижение за всеки истински мюсюлманин. „Не съм гяурин да работя; да ми е жив ятаганът и шишинето.“, казваха някои от тях, когато по-старите ги питаха защо не работят. Тоя образ на действия от страна на турците се продължи до самото им поражение. В разстояние на това време техните занаятия се състоеха: да сноват по българските села, с по няколко копоя и хрътки, а всъщност да обират кого где срещнат: даже и посред пладне в селата; ставаха пъдари, пазачи, субаши, охранители на българските села, ясакчии и гавази, от един град до други да придружават българските търговци и други занаятчии хора, които без турчин не смееха да се подадат от града или селото навън. Разбира се, че клетият българин не беше стопанин на нищо по това време. Той преживяваше такива тежки дни, каквито едва ли бяха виждали неговите праотци в завоеванията на мурадовци! Не се знае като как би се свършила тая ужасна вражда между двата народа, ако не беше прибързала нашата освободителка да ни дойде на помощ. Онова, което може да се каже, е, че турското правителство след Цариградската конференция, ако не беше се увлякло във война от Русия, щеше да бъде принудено да вземе мерки за подобрение съдбата на раята, както казахме вече по-горе. Но щеше ли българският народ да се задоволи и да остане мирен, след като имаше той вече отпреде си Батак, Перущица, Бояджик и други още паметници? Ние поне не вярваме това, няма да го повярва и всеки интелигентен, който обича да гледа напред...

Моето пъстро облекло, кирляв фес, турско елече, бели вътрешни панталони от шаяк, бели горненски калцуни, което представляваше и турчин, и българин, от една страна, а, от друга - белегчетата на ръцете ми, туряха в недоумение зрителите, които лениво си подаваха главите из прозорците на кавенетата да ме огледват. По-любопитните от тях не можаха да се стърпят от да не попитат що съм за човек. „Комита“ - отговаряха в един глас моите водачи.

След като ме представиха на сливенския юзбашия, именуем Кара юзбаши, който ми предложи няколко въпроси, отговорите на които аз знаех вече наизуст, даде се заповед да ме експедират в затвора. Той, Кара юзбаши, като се научи, че съм родом от Сливенската околия, попита ме още, ако сполучило делото на комитаджилъка, то паша ли съм щял да стана в Сливен, или други по-долен чин ми е било обещано?

Вкараха ме вътре в затвора. Докато един от заптиите се занимаваше да ми отключва ръцете, други един чакаше отстрана в едната ръка с железен чук, а в другата - с тежка пранга. Щом първият свърши, повалиха ме на земята като вол и удариха прангата на десния ми крак. После това управителят на затвора - Хюсеин аа - заповяда да ме турят в полиса, гдето обикновено затварят убийците и други за голяма вина злодейци. Полисът при турския затвор служеше още за изтезание на ония лица, които не са се признавали в данното престъпление. Той е малко помещение, колкото за един човек, не по-голямо от два аршина надлъж и един на широчина.

Покрай другите затвори в него време, в България и Тракия, сливенският затвор, може да се каже, беше най-добрият. Освен полисите всичките други отделения са удобни малко-много за живеене. Той има още добра градина, насадена с цвете, и посред двора му резервоар за вода, гдето свободно можаха да се перат затворниците. В това време, когато докараха мене, ни един бунтовник нямаше запрян. Тия били твърде много, но едни от тях освободили, а други откарали в Пловдив и Одрин, а трети избесили. Затворниците бяха повечето черкези, турци,цигани конекрадци и пет-шест души българи за разни неполитически престъпления. Един от тия последните, на име Дани, беше определен да ми слугува, като хляб и вода да носи, без да има право две думи да размени с мене. За една игла, която той беше ми дал да се кърпя и която съгледа Хюсеин аа, забодена на стената на моя полис, удари на Даня десетина тояги. Причината иатова е, че съм щял да посегна с иглата на живота си! Други никого не припущаха при мене; не ми даваха огън да не би да се запаля, нито пък смееха да оставят при мене стомната с вода, за да не се ударя с нея. Най-главна причина, загдето се вземаха тия мерки да не съм посегнал на живота си, беше тая, че в поменатия полис дървениците и бълхите, няманието с кого да размениш две думи, нощното бдение накарваха и най-малодушния човек да дойде до отчаяние. Близо до моя полис имаше един циганин, идиотин, убиец на двама души българи, който беше лежал в одринския затвор около десет години; а тука беше преместен по причина на болест и че му оставаше още малко да си изкара срока. Той излязваше само нощно време навън, когато се приберяха другите затворници. По негово желание, да не се събира с никого, сам беше си избрал полиса. Няколко пъти той дохожда да ме бие, защото съм му правил шум. Никой нищо не му казваше за това. Турците са големи обожатели на лудите.

Черкезите обаче, като всеки черкези, които правят изключение от всеки закон, дохождаха свободно до вратата на моя полис, които само нощно време се затваряха, а деня ги оставяха свободни.

И в тях имало хора със сърца, при всичко че са обявени от целия свят за хищна нация! Мнозина ми даваха тютюн и цигари, а нощно време ми спущаха кибрит скрито през една дупка. Управителят на затвора Хюсеин аа постоянно се разхождаше с тояга в ръцете из двора. Ако някой от българите случайно се е навел в двора да върши нещо, то на Хюсеин аа мъчно ставаше да го замине, без да го не удари; а отпосле се смееше. Така също, когато някой българин отидеше да се мие или пере на резервоара, управителят изпращаше някои от циганите да бутне сиромаха българин във водата. Не стига това, но му удареше и няколко тояги, че не стоял мирен и омърсявал водата. Всичко това аз наблюдавах от моя полис. Кой не се подиграваше това време с българина! Тия бяха артисали на света.

Пет деня после моето затваряние извикаха ме в конака при кадията. Той стоеше преспокойно, сам в стаята, на своя дебел миндер, облегнат до стената, с броеница в ръка. Защо именно ме донесоха при кадията, аз не знаех. След като ми зададе обикновените въпроси със същата спокойност, на които аз отговарях без никакво затруднение и се мъчех предварително от очите му да позная за какво има да ме пита, той дрънна звънеца.

- Нека дойде Осман ага, от с. * * * - каза той на заптието, което чакаше за заповед със спуснати надолу ръце.

Осман ага! Това име ходеше из памятта ми. Аз помня, че в нашето село живееше един турчин, на име дядо Осман, както го казваха българите, който беше от първенците и когото да видя сега, едва ли бих го познал. Но щом той се подаде из вратата и премина покрай, мене, без да ме погледне, аз можах да го позная, че е същият.

- И вашето село, Осман ага, според силите си, дало един комита; колкото да не остане назад от другите села, при всичко че вие ни уверявахте, че хората ви са чисти, зъбите им познавате - каза кадията.

- Протестирам, ефенди - отговори Осман ага, без да ме погледне още и може би да не беше ме съзрял, че съм отзаде му, защото го държеше кокошата слепота.

- Обърни се и го погледни - продължи кадията, като посочи на мене.

Осман ага ме измери с очите си от главата до краката и се обърна, та каза на кадията, че той ме не познава и гарантира даже, че в селото му няма подобен човек. Аз казах на Осман ага, че съм син на еди-кого си и за своята глупост, че не знаех кой път да хвана, когато излезли комитите, хванали ме на Балкана, като съм си идел на селото, и досега не можа още да се оправя. Той ме позна и ми съобщи даже, че майка ми умряла. На излязване чух, когато друго едно ефенде, което от по-напред беше влязло при кадията, да му казва, че като ме познал Осман ага, „работата е свършена вече“, на което кадията отговори, че не е достатъчно: трябва сще едно лице да ме познае.

От само себе си се разбира, че тая среща с Осман ага беше нещо вроде очна ставка: удостоверение моята личност, за което и казваше кадията, че не е достатъчно само едно лице. Така също аз разбрах на вярно, че само за това удостоверение съм докаран в Сливен. Но що значеха думите на ефендето: „Работата е свършена вече“? Дали да ме отправят за Стара Загора и Пловдив, или въжето? Ето въпрос, който ме занимаваше всецяло и който не ми даваше да си затворя очте. Неизразимо преговарях в ума си дадения изпит в Ловеч и Троян, като са трудех да вникна във всяка дума. Мъчното беше и това, че нямаше с кого да си поговоря, да взема мнението на други лица.

Подир два-три дена втори път ме извикаха да изляза навън; но наместо да ме заведат в конака при кадията, както си аз мислех, спряха ме до портите на затвора, от вътрешната страна. Насреща ми, от вънкашната страна, стоеше чорбаджията от моето село, заобиколен от няколко души заптии, треперенето на когото се увеличаваше толкова много, колкото аз се приближавах към вратата, като че не мене, а него щяха да бесят, беднийт. На зададения ми въпрос на турски язик аз отговорих по български; но той остана незадоволен и сърдит обяви, че не разбира тоя язик.

След като каза нещо скрито на заптиите, които го бяха наобиколили, той, чорбаджията, ме изпсува, че съм бил царски душманин, и си отиде; а мене повърнаха пак в полиса.

Разбира се, че поменатият чорбаджия не ме обвиняваше толкова от сърце; но така трябваше да се говори тогава, такова беше времето.

На петнадесетия ден подир докарванието ми в Сливен един ден пред обяд извадиха ме на двора и тъмничарят с чук в ръката доближи се до мене да ми извади железата. Когато се вадеше желязо, три неща имаше да се случат. Първото, най-ужасното, разбира се - бесилката; второ - карание на други град, и третьо - освобождение. Най-вярното беше второто предположение, което се и случи. Аз се радвах, при всичко че нямаше защо. Вън пред вратата на затвора чакаше един кон, за който имах смелостта да си помисля, че може би да е приготвен за мене; но скоро предположението ми изчезна, защото не се мина много време, и двама затворници българи донесоха на ръцете си един умирающ арнаутин, залян в кръв, съсирена и засъхнала по изпокъсаните му дрипи, когото качиха на приготвения кон. Той беше ударен от заптиите с куршум в коляното, което беше почти строшено, във време, когато с други още арнаути отишли да плячкосват беззащитната рая; заради това и него щяха да карат заедно с мене неизвестно още накъде.

Освен белегчетата на ръцете ми, което беше първа длъжност на заптиите, вързаха ме още с едно козеньово въже, с другия край на което беше вързан конят, който носеше ранения арнаутин. Тая мярка се взе от страна на заптиите, затова защото той, арнаутинът, едвам стоеше върху коня и не можеше да го управлява. Аз обаче трябваше да вървя пред коня и да го водя. Всеки може да си въобрази какво е било моето положение: бос по каменливото шосе, вързан на две места и да водя още кон, който ме влечеше надолу-нагоре и ме застъпваше по петите. Заптиите бързаха, а арнаутинът се крепеше полумъртъв, пъшкаше и охкаше непрестанно и в допълнение още на това кракът му издаваше отвратителна миризма.

Близо до града, още в лозята, конят ме настъпи така силно, щото аз в гнева си казах няколко неблагоприятни думи към арнаутина, в които се досягаше и неприкосновеността на мюсюлманството; но заптиите, наместо да се разсърдят, дадоха ми още право и сгълчаха арнаутина, като му забележиха да държи по-яко юздите на коня си. Въпросът се реши в моя полза именно затова, защото петите ми бяха се разкървавили.

Ние хванахме ескизаарския път, който аз познавах отнапред. Заптиите не се обаждаха ни черни, ни бели спрямо мене, а само помежду си говореха за дневни въпроси. Доколкото можах да разбера от разговора им, тия разискваха като как ще постъпи правителството с някого си хаджи Исмаил аа, богаташ, както се видеше, който бил обезчестил едно българско момиче от жетварките.

- Исмаил ага е нофузлия (влиятелен) човек и познат на големците; а гяурското момиче си е пак гяурско, за хатъра на което никой път няма да се пожертвува един добър мюсюлманин, особено в днешно време - казваше единът от тях. - Но едно има да бърка, а то е, че хора, които се занимават с прибиранието на храната, колкото и долни да бъдат, правителството ги защищава.

- И това са дребни работи - отговори другият. - Интересующите се за тая работа ще му намерят леснината.

Заптиите бяха двама души. С изключение на някои обикновени псувни тия не ми казваха друго нищо. Разстоянието от Сливен до Ени Заара е около шест часа. Ние го взехме цял ден. Нищо необикновено не се случи по пътя. Само болезнените охкания на моя арнаутин се увеличиха; от жажда устните му бяха изсъхнали дотолкова, щото две думи не можеше да каже, като че устата му бяха пълни с памук; а заптиите не му удовлетвориха тая естествена нужда, защото се боеха, че като пие вода, ще хвърли петалата. Особено той ставаше нетърпим, когато доближехме до някоя чешма, които не са рядкост по тоя път. При една от тия чешми, над която се издигаха две кичести върби и висок бряст и на която водата, бистра като сълза, хлуеше през два железни масури, той простря ръце към мене с молба да му подам водица с дървеното котелче, което приличаше на турска емения, като следваше в същото време да ме нарича „кардаш“ и „йолдаш“. Аз не смеех от заптиите да му помогна, при всичко че от сърце желаех това. Най-после работата се реши така, щото бедният арнаутин изгуби равновесие на коня и се хвърли в коритото на чешмата, при което нещастие се притуриха и две-три ритвания от страна на заптиите. Турците въобще не са разположени добре към арнаутите.

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух