Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Романът на Тодор Благоев "Гара за рая"² като че ли се е постарал да не бъде четен. И то, подозирам, не поради гордост, морална позиция или липса на по-добра възможност, а по инерция. Отпечатан е на бързо жълтееща вестникарска хартия, кориците му са като на ученически скицник от 70-те години и в добавка са нашарени с наивистки рисунки в стил преходен между Николай Райнов и Борис Димовски. Художникът фигурира в карето като "х. Бойчо Бочев" и ни оставя да гадаем дали съкращението означава "художник" или "хаджия". Заглавието пък "Гара за рая" явно репликира "Гара за двама", един нелош руски филм с аналогична трактовка на темата за гаровата чакалня, но едновременно с това носи ехо и от мотива "Пътят към храма", който в най-новата ни култура си е прокопал шлагерна магистрала - като се започне с финала на Тенгиз Абуладзевия филм "Покаяние", мине се през инерциите на църковното слово и песните на Стенли, и се завърши със саморекламите на банките по телевизията.

Тези външни белези правят книгата почти невидима за разсеяното око. Ако все пак човек я забележи и пожелае да посегне към нея (от някакво неясно любопитство към темата за гарата или темата за рая), той трябва първо да надмогне неудобството, че ще е сам пред сергията, както и подозрението, че ще прелиства страниците най-вероятно под втренчения поглед на автора или някой негов близък познат. Ето затова аз например не обичам да се спирам там. Поради същата причина рядко ходя и по изложби - точно заради риска да чувам грохота на стъпките си в пустия салон и някой брадат и бузест тип, седнал до разпоредителката, да следи с поглед цялата кардиограма на изражението ми. Като клиент държа да съм невидим: иначе се чувствам като че ли аз съм произведението и играта някак осезаемо изтъпява.

Споменавам всичко това само за да подчертая колко бариери има понякога между автор и потребител. И колко космически малка е понякога вероятността те двамата да се срещнат, че и да си обърнат внимание. Дизайнът на "Гара за рая" и мястото, откъдето човек може да си я купи, автоматично я поставят в категорията на книжките тип "низово народно четиво", каквито у нас винаги е имало, но някак без официална регистрация на присъствието: в края на миналия век тези на х. (хаджи - В. Т.) Михаил Гребенаров, през първата половина на нашия тези на Иван Бунарджиев, през соцвреме - инцидентните панаирджийски песнопойки. В синхрон стои и предговорът на бай Делчо Чапразов, основният автор и меценат на литературата от тоя тип в рамките на площад "Славейков". Вътре Тодор Благоев е представен гръмогласно като коньовичар (т.е. истински човек от народа) с македонска жилка (т.е. истински българин), с келнерско-хамалска трудова практика (т.е. истински работник) и без висше образование (т.е. истински знаещ човек, учил в университетите на живота с главно "ж"). Достойнствата на книгата, според трактовката на бай Делчо, произлизат автоматично от изредените фактори: това е "ЕДИН РОМАН ОТ ЖИВОТА НИ", който описва "НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА" в съответствие с "УРОЦИТЕ НА ЖИВОТА". Дефиниция "що е живот" липсва, за да разберем дали си съответства с параметрите, които предлагат личността и творбата на Тодор Благоев, но пък има достатъчен брой намеци в подкрепа на свободния тип професия ("РЕАЛНИТЕ хора на РЕАЛНАТА, ПАРАЛЕЛНАТА България") и срещу 8-часовия работен ден ("омразните чиновници").

Бай Делчо е роден боец на своя фронт. Като стар уличен котарак с калени нокти и изпощърбени уши, той воюва за каузата на своя бит - за точно тоя тип книжна паракултура, която поради традиционната си анонимност винаги се самоизживява като контракултура. А не е. В нея не виждаме бунт срещу традиционните стойности на обществото и държавата. Напротив, виждаме само едно мегафонно усилване на част от тях. Работникът е с главно "Р", животът е с главно "Ж", българинът е с главно "Б". Литературата почти отсъства, освен като функция от "живота". Няма и следа от осъзнаване, че литературата, добрата литература, е част от живота, а не негова непълноценна алтернатива. И че самият живот в крайна сметка постоянно се влияе от литературата.

Това последното не го казвам в смисъла на Оскар Уайлдовия парадокс за природата, която по негово време започнала подозрително често да докарва залезите си в точно съответствие с тези от картините на Търнър. Казвам само, че без добрите си книги светът щеше да изглежда другояче и далеч не по-добре. Без тях опитът е абсурд. На времето имаше един писател, Кънчо Атанасов, който разправял на мои познати, че не четял, за да не се влияе. Не знам дали е вярно, не съм го чувал пряко от източника, но тъй или иначе дивотии от този род се срещат сред гилдията на пишещите и могат с основание да се причислят към жанра "диагнози на самите себе си". Защото ако не четеш (и особено ако не си чел), тогава за какво пишеш и мислиш? Неопосредстваното наблюдение дава само фасади и обозначения едно към едно. Докато част от играта на опосредстването и оттам на цивилизацията се дължи именно на литературата. Нейният опит е всъщност форма на житейски опит³.

Но ако подобни идеи наистина са виреели и виреят в системата на литературната ни конюнктура, тогава гневът на бай Делчо Чапразов добива силно основание. С какво сте нещо повече от мен, перефразирано пита той. Нали и аз се залъгвам със същите митове, с които и вие! И аз съм с живота, и аз съм с работника, и аз съм с българина. Защо тогава вие сте под покрив около площада, а аз вися на площада? Защо книгите ви са лъскави и за тях пишат по вестниците и списанията, а пък за мойте смачкани брошури - ни дума? Значи разликата между високото и ниското в литературата не идва от стойността, а се назначава предварително, задава се като форма, през която каквото и да пуснеш, то по-нататък ще бъде съответно на формата - я елитарно, я низово. Бе я се разкарайте оттук тогава! Горе-долу това са, струва ми се, думите на гнева му и не мога да кажа, че няма основание.

Ако преодолеем все пак снизхождението си включително и към предговора на "Гара за рая" и зачетем самия роман, ще видим, че разликите между високото и ниското в системата на традицията още повече се размиват. Книгата никак не е лоша - не че е нещо изключително, но не е лоша. Тодор Благоев умее да разказва интересно и най-важното естествено. И с това рязко се издига над нивото на средния български белетрист, който демонстрира хронично неумение да разкаже увлекателна история - и то само защото през пет минути се сеща, че е писател, и започва да насища с вертикални структури повествованието си. Тук-таме, вярно, фразата се спира в плахо недоумение как точно да се формулира и тогава обикновено поема по най-дългия път (напр. "експреса, пътуващ до Бургас и обратно" вм. направо "експреса за Бургас"), но като цяло хватката е уверена, сюжетът е актуален и доста разнообразен. И въпреки че се третира наболяла тема - падането на героя до дъното на днешния ни свят и несполучливия му опит да се измъкне оттам, - историята върви дори с чувство за хумор, а патетика и поуки почти няма.

С две силни изключения. Интимната връзка на главния герой с немкинята Гудрун е рязък срив в сюжетната реторика - самата тема като че ли е хипнотизирала автора и е изтръгнала повече сантиментализъм от допустимото. Освен това, особено към края, Благоев като че ли прекалява с амбицията си да направи своя сюжет по-мащабен и да го превърне в макроалегория на днешната българска ситуация. Така произведението, вместо да надрасне размерите си, ги е стеснило. Защото аз от конструираната си позиция на обикновен читател не обичам когато авторът ме смята за идиот и на всяка страница ми напомня, че тази или онази случка не е единична, а общовалидна. Искам от него просто историята - сам мога да си направя обобщенията, без да го чакам да ми сдъвче храната.

Тъй или иначе, както вече споменах, романът не е лишен от достойнства. Той просто зле се саморекламира - качествата му трябва да ги изтръгваш едва ли не насила измежду ненужните параметри на началния контекст, който, вместо да му дава добър старт, с многобройни невидими кукички го дърпа ревниво към себе си и не го пуска, опитвайки се всъщност да се легитимира чрез него. Така например от предговора на бай Делчо не научаваме нищо за Благоев като литератор, но пък разбираме, че е продавал кифли и баници на гарата, и че бай Делчо даже го е сменял за малко, докато онзи отиде до двете нули. От послеслова на Николай Светлев към друга, иначе рязко по-слаба, крайно сиромахомилска книга на Благоев - "Кънчо от Камерун" - основното, което научаваме за автора е, че "има вид на касапин и ръце, способни да извият вратлето на борец". И не че тия неща са в състояние да го опозорят. Нищо подобно. Те просто не изпълняват функцията, с която са натоварени в конкретния литературен контекст, където не идват просто да илюстрират или допълнят, а да заместят по-важните факти, да удостоверят текстова, а не само битова принадлежност.

Докато с цялостния си вид "Гара за рая" на Т. Благоев някак лъже, че е нещо по-малко от това, което е, стихосбирката на Йордан Ефтимов "Единадесет индиански приказки"⁴ лъже, че е нещо повече от това, което е. Благоев щурмува канона на литературата сизифовски, пъплейки отдолу нагоре, докато Ефтимов ефектно се спуска, като Зевс при Леда, отгоре надолу. Той има самочувствието на човек с натрупана биография в актуалния литературен печат и експеримент и това обуславя формалните хрумвания, които явно имат за цел да ударят в земята досегашната традиция: корици от груб картон, овързани със съвсем истинско въженце, наивистки шрифт върху корицата и титула, по средата - прищипани страници май от "Литературен вестник" (с преднамерено замацан текст), отвътре на задната корица - амбициозен сноп картографски знаци и символи, между които изпъква портрет на автора в нещо средно между старинна рамка и компас.

Художественият дизайн - извън фукливата, автоеротична естетика, която създава - е безукорен в еклектичната си споеност и бих го отчел дори за успех, ако ставаше дума за албум с инцидентни поетични илюстрации, а не за стихосбирка. Яна Левиева е направила максималното за книжното тяло, но стихотворенията губят от съчетанието. Оформлението че ги засенчва, засенчва ги. Но отгоре на това доста нелепо ги буквализира. Така например, за да загрея на индианска тема, в синхрон със заглавието, на мен не ми е нужно четивото да ми се поднася в битова опаковка, защото за тази цел си имам въображение. Получавам усещане по-скоро за абсурд. Същото бих го изпитал и ако се натъкнех, примерно в Борисовата градина, на скулпторна композиция, изобразяваща "Хвърковатата чета на Бенковски", която, за да имитира полет, е проектирана да виси от стрелата на кулокран. Че нали всеки по-силен порив на вятъра би превърнал величавия замисъл в имитация на коледна играчка. Както аналогично-символно рискува и Й. Ефтимов.

Проблемът не е само в това. Стихотворенията капризно отказват да се сглобят помежду си и всяко вътре в себе си, разпадат се на отделни похвати и думи, почти без дълбочина. Хомогенни са само планът на ерудитския дискурс и този на физиологичната антропоморфия. Но те също не пораждат дълбочина, а по-скоро внушават идеята, че се цели впечатляване на читателя чрез демонстрация на знания и трансгресиране на поетичното слово - доколкото, разбира се, самоцелната употреба от една страна на "парономазия", "Нов органон" и "конюнктивит", а от друга - на "сфинктер", "сперма", "пилор" или "задник" може в днешно време да се тълкува като трансгресия, а не като тривия.

Точно в плана на тази тривия, между другото, е единственото малко по-свежо парче в книжката: миниатюрата за пушката на Веспучи, дето гръмнала като задник. Реторичният жест е някак простодушен, смешен и самоцелен, също като на дете, което скрито слага лимонтозу в чая на баба си или пък след като съсредоточено е редило кубчета смисъл, внезапно губи интерес към играта и ги перва с ръка. Но само толкова. Няма нищо повече в стихотворението - перифразата ми всъщност е почти цитат. И ако на това ми се възрази, че разсъждавам в синхрон точно със замисъла на книжката, бих отговорил само, че замисълът традиционно няма нищо общо със стойността. А в случая говоря именно за нея. Защото резултантното впечатление е за една страшно жадна за внимание книга, която по детски амбициозно се прави на страшно жадна за невнимание.

Смехът (и несправедливостта) в общата за двете разгледани книги ситуация е, че вследствие на предварителното си назначение книгата на Йордан Ефтимов принадлежи към високата литература, макар да е слаба, докато книгата на Тодор Благоев е низова и следователно невидима, макар да е що-годе добра. Сравнението им дава представа за това колко са условни критериите на остойностяването в нашата литература и колко следва да си отваряме очите за способните неща наоколо. Ако Яна Левиева беше илюстрирала "Гара за рая", може би сега щяха да са ни писнали самохвалните стойки на Тодор Благоев и рецензентските възхвали в печата. Кой знае, може би със самата публикация всеки от двамата автори всъщност си е получил желаното. Желаното обаче и в двата случая не е в унисон със заслуженото.

² Тодор Благоев (1997) Гара за рая. София: Ango Boy.

³ Друг е въпросът, че човек може да оглупее от много четене. Той обаче може да оглупее и без да чете. Това обстоятелство дори още повече изтъква литературата катопълноценен аспект от живота. Един вид, тя също може да доведе до оглупяване.

⁴ ЙорданЕфтимов (1997) Единадесет индиански приказки. София: Литературен вестник.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!