Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

У нас в момента се издават много книги, но те, независимо от качеството си, се оттичат към периферията и падат оттатък ръба, а в средата се задържат обичайните фигури и привичните нагласи. За това положение спомагат най-вече малките тиражи и почти нулевата разгласа. Не можеш да очакваш, че ще стане явление, например, някоя белетристична творба, уж предназначена за масово четене, която излиза в селективен тираж 150 до 500 бройки и е лишена от осведомително рекламна подкрепа. Така книги като "Плаващи облаци" на Христо Станчев (1996), "Улици и авенюта" на Палми Ранчев (1998) и "Фениксът" на Маргарит Абаджиев (1998), които са годни да генерират солиден набор от собствена публика - макар че публиката на трите едва ли би се припокривала помежду си, - са някак обидно обречени да влачат елитарно съществувание, без да притежават параметрите, способни да вдъхнат на авторите им именно гордост от елитарния хал.

Но има и друго. Малко парадоксално, националната литература има консервативния облик на ежедневната преса. През нея шестват какви ли не факти и стратегии, но се задържат кажи-речи само твърдокаменните приоритети - нещата и имената, които бездруго знаем. При пресата обаче това е стратегия, а при литературата - рефлекс. Като че ли у нея съществува постоянна инерция да затваря пространството си и непрекъснато да очертава и удебелява периферията му, поради което анекдотът за онзи, който се запознал със съвременен писател и след като чул името му отсякъл "Няма такъв писател", не изглежда да е съвсем лишен от основание.

Този самозащитен план на статуквото съществува на всички нива из българската култура. Има го и в отношението към родната реч - постоянните страхове от оварваряване и загуба на собствен идентитет, които се изразяват ту в предложения за пуристични акции, ту в повишена чувствителност по адрес на македонския език. По повод на приоритетите, впрочем, тъкмо последната седмица на май и първата на юни са горе-долу най-патриотичните в медийното пространство. На входа им ни посрещат Кирил и Методий, на изхода ни изпраща Ботев. През тези дни вестниците, с инцидентни изключения, рециклират в текст и образ стари патетики, телевизията сяда по бяла риза и вратовръзка в някоя от централните ложи на Храма и не излиза до края на представлението, а моят приятел художникът Георги Тодоров, който ми е много симпатичен, но не точно като автор на гневно набожните статии, подписани с иноческия псевдоним "Георги", публикува в елитния печат поредния си проект за свещоливница на националния дух. Само частните радиостанции, тук-таме между рекламите и музикалните парчета, освежават ефира с добродушни задявки по адрес на емблемите, съзнавайки, че аудиторията им е основно малолетна и каквото и да кажат няма значение.

Въобще, в нашата традиция азът и нието са на опасно близко разстояние помежду си. Азът обикновено се разтапя в нието. Това го има във всички нива на културата, от най-ниското до най-високото: то е всъщност основен елемент от фатическия план на масовото общуване, където не се обменя информация, а се поддържа каналът на комуникацията, изживява се емпатията на заедността. В популярен план го подочуваме от кажи-речи всеки случаен разговор в хлебарницата, край автобусната спирка или на площада, стига да останем достатъчно дълго в непосредствена близост. Прескокът, примерно, между "И тя се нахвърли върху мен с ей такива думи" и "Ами да, свини сме си ние българите" се осъществява автоматично, с хлевоусто удоволствие, без пауза или неудобство. Горе-долу със същата скорост го виждаме често пъти реализиран и в злободневната литература, като в разказа на Петър Кърджилов "Неделна киновечер"⁵⁴, където героят сяда със семейството си пред телевизора да гледа американски филм на ужасите, обаче останалите са страшно делнично настроени, не се вживяват и в резултат идва глобалният извод: "Иска ми се да обясня на режисьора на тази бездарна постановка, че е безсмислено да прави филми на ужасите, че българите са безчувствени, че са живели половин век при социализма, а това означава, че с нищо не можеш ги уплаши."

Обитателите на националната територия, разбира се, са по-скоро обекти, отколкото субекти на нагласата. Към такова едно разтапяне на аза в нието е тласкала досега цялата традиция на родната ни култура, независимо от това дали конкретен идеал й е била нацията, или социалистическия колектив и пак нацията. Плод на нейната нагласа и манталитет е например бързото конструиране от края на ХІХ в. насам на гигантските антропоморфни фигури за колективна идентификация - добрият и светъл колос (Левски, Ботев), лошият и тъмен колос (Бай Ганьо), - които поемат в очертанията си, според случая и стратегията на мислене, ту управниците, ту останалата част от народа, ту някоя по-детайлна прослойка от обществото.

Но дори днес продължава да си тече приоритетната поддръжка на колективното "ние". Пак ни се напомня откъде ли не, че сме ние, че сме заедно, че сме българи. Че сме велика нация с велика история, макар да сме недостойни изпълнители, всеки от нас поотделно, на заветите от времето на Възраждането, които варират според случая, идеята и целта. Че звучим гордо, независимо от конкретното ни положение в момента.

Всъщност това се репетира целогодишно с цел спояване на нацията -сякаш ключът на благоденствието е в безмозъчното единство на населението, а не в освобождаването на личната инициатива. Отразявайки в края на 1997 г. официалното честване на Съединението, телевизията показа в едър план една патетична група старци, които потропваха ръченица на немощните си нозе и подпяваха "От Черно море до Охрид, / от Дунав до Бялото море". Аналогична компания, само че по-многобройна и оборудвана с внучета, изпращаше с плач и ропот Паисиевата "История" само половин година по-късно. Беше симптоматично. Защото такава една плътна идентификация с емблемите и символите на държавността - на макроколективното ние - е характерна предимно за предсоциалната и постсоциалната фаза на живота, когато или кажи-речи всичко ти предстои, или кажи-речи всичко се е оттекло от тебе. В този смисъл компанията си съответстваше по възраст и манталитет с кампанията, държавната авторекламна стратегия получи реалната си аудитория. И това е единственият здравословен симптом в случая.

Тази регулация на културните стойности, при която колективното ние се издига на облян от светлина пиедестал в центъра на вниманието, докато в тоталната периферия разни бледи азови, полуазови, недоазови сенки само притичват край дуварите или през комшулуците, ограничава много възможностите за изява на интелектуалеца или творческия индивид. Всъщност ги свежда кажи-речи само до една - да направи кариера в машинарията на нието, да го абсорбира и да заговори от негово име, като депутат или рекламен агент⁵⁵. Азът в този случай поглъща колективната институция и я идентифицира със себе си, а гласът му по лична презумпция съчетава речевите желания на множество анонимно зейнали неми гърла. Ако не кандидатства направо за президент или премиер на литературата ("патриарх", "певец на нацията", "бард" и пр.) азът в такива случаи се старае да си намери независима ниша, район, кабинет, за който единствен да отговаря. Тази бленувана ниша-район-кабинет може да е географска (певец на даден регион), може да е стилова (тих лирик), може да е тематична (битоописател, селски белетрист). Но същността й не се изменя. Тя е шанс на творческия аз да направи административна кариера и да се превърне от културен обект в културен субект, от културен поданик в културен депутат.

Самата национална литература, взета в своята цялост, има инерцията да назначава авторите за депутати, т.е. за отговорници по тема, регион или стил и съответно за емблеми на същите. Но това не идва единствено отгоре надолу. То е и плод на вътрешната регулация в писателската гилдия. Централизацията на битието й в столицата, а там по-специално в района между Софийския университет и площад "Славейков", довежда до голяма гъстота на каноногенната среда и следователно до необходимост от внимателно разпределение на секторите и функциите в канона. В този гъст социолитературен бульон⁵⁶ редовият автор - не говоря за инцидентните изключения, защото те са си изключения, не подлежат на обобщение - се стреми основно в две посоки. Първата е да си конструира някаква маска или система от разпознавателни белези, внимателно да заеме някоя безконфликтно различна тема, стил или парадигма от идентификационни знаци, към които може да се причислят дори привични реплики или жестове, и оттук нататък единствен той по депутатски да отговаря за нея. Втората е да се приобщи към някой от наличните колективи. И доколкото дори самият му опит за индивидуиране е колективен по характер (маската е колективна, тя е опит за лесен компромис, за безконфликтно съвместяване на своеобразния аз и конюнктурното ние), виждаме колко силни са нивелационните енергии, които трият творческата индивидуалност у нас, и колко логично се стига до наличната висока ние-осъзнатост и оттам до гилдийната самокапсулация.

Всъщност в по-широк смисъл на абсолютно всеки българин му се внушава, че е в някаква форма не само поданик, но и депутат и дори въплътител на цялото. Не става дума само за изтъркани фигури от рода на кръвта, бащиното огнище и пр., а и за конкретни културни реализации. "България" в този план се оказва една амебоидна същност, която присъства изцяло във всяко свое единично, инцидентно въплъщение - именно защото се митологизира, а не се изтъква същността й на обикновена проекция върху или във въплъщението си.

За илюстрация на тезата ето един случаен пример още от края на миналия век, взет от Димитър Мариновата биография на Стамболов⁵⁷. На вечеря у Ласелс българският премиер отхвърля като нежелателна кандидатурата на княз Мингрели за престола. Подчертавайки, че Англия заема почтителна позиция към независимото българско право на избор, Маринов допълва със следната формулировка: "А българите чрез устата на своя велик син бяха казали своята дума." Така един човек се оказва не просто шеф на административната пирамида, но и рупор на мистичния национален колектив, спотаил се безгласно зад фигурата му.

Ето и един друг не по-малко случаен пример, но по-късен - разказва го в мемоарите си Драган Тенев⁵⁸. На посещение в българската столица през пролетта на 1933 г. идва популярният на времето мексикански киноактьор и певец Хосе Мохика. Посрещането е френетично, шумна тълпа с преобладаващо участие на захласнати дами го чака на перона и когато той слиза се нахвърля върху него да го прегръща и целува и да къса от дрехите му парчета за сувенири. Певецът-актьор се поуплашва доста, но не това е важното в случая. На другия ден го посещава в хотела авторът на популярни шлагери Стоян Миленков, който го уверява, "че истинската българка не е като онези,които са го посрещнали на гарата. Че тя умее да оре и да жъне. Че отглежда българските деца и е най-добрата майка и съпруга в света".

Тази ситуация е препълнена от привични нагласи. Мохика е припознат от Миленков, доколкото е мексиканец, за представител на цяло Мексико, а доколкото е киноактьор, за представител на големия елитен свят отвъд границите ни. Съответно, идването му тук се тълкува като среща на света с България, по време на която антропоморфизираният "свят" е визиран инерционно като мъдър и почтен ментор, спрямо който са се провинили недостойни представителки на младата и все още недозряла българска раса. Извинението е именно в този план и следва точно тази логика. Така във всяка индивидуална част се оказва, че се съдържа цялото национално цяло, всеки път открай докрай. В този смисъл инциденти не съществуват и всеки българин е депутат от името на националния регион.

Интересно, явлението го срещаме и в академични изследвания, дори сред по-новите измежду тях. В статията си "Свое и чуждо: български прочит"⁵⁹, например, Анна Кръстева се старае да направи списък на българските манталитетни приоритети, но грешно представя цитираните автори и примери за равностепенни изразители на типично българското, без да й хрумне да проблематизира именно тяхната представителност като такива. Всъщност тя ги назначава за такива - аргументите се въвеждат след като безкритично е предзададена тяхната българскост.

Тук става дума за метод на доказване. След като заявява, че българинът счита за едно от най-своите неща езика, Кръстева привежда за пример цитат от учебникарското стихотворение на същата тема от Вазов и по този начин постулира поета като спонтанен изразител на органично българското. А не като един от канонизаторите, които са въвеждали и утвърждавали чрез литературата и образованието точно тези аспекти на българското. Разликата тук е между митогенетиката и конструирането, легендата и историята. На Вазов, тоест, безкритично се вярва като на част от "своето", като на представител, въплъщение или следствие от "своето", без да се зададе въпросът дали това "свое" не се дължи само по себе си на фигури като Вазов, дали не е следствие от него и тях. Обръщат се точно причина и следствие. За българската "вяра" предимно в "светски обекти", като аспект на "своето", Кръстева цитира Боян Пенев: "Това е богът, на който се кланя Ботев - бог на разума, защитник на робите". За "разбирането на българина за отвъдното" (не се уточнява кой българин кога го е разбирал по този начин, до каква степен има статистическо сходство или пък разлики сред българите) авторката също така безкритично се позовава на Пенчо Славейков и Константин Петканов, които всъщност говорят за битови нагласи, съществували преди тях, а не за лични възгледи. Оказва се, че в единия случай депутат за българското е писател-самоук, в другия университетски човек, в третия колективният фолклор в даден регион. Всеки от тях е според логиката на авторката еднакво валидно въплъщение на целостта, скрита под терминологичната шапка "българско". А това е абсурд.

В един определен план депутатът в родната ни култура и система от манталитетни нагласи е много важен. Той съществува отпреди държавата и нацията, появява се още в османско време, когато "българи" е било название на един крайно разпилян в езиково и битово отношение етнос, който много бързо е ентропирал поради това, че не е притежавал механизми за културно самовъзпроизводство: административната власт е била турска, църковната власт е била гръцка. Още през 1804 г. в Петербург отиват Атанас Некович и Иван Замбин, български бежанци във Влашко, които се представят с хомогенното прозвище "български" депутати, защитници на интересите на българския народ. През 30-те години на ХIХ в. Стефан Богориди е инцидентно поставен в положението на български представител в Цариград (на база на произхода си), когато на букурещките българи им хрумва идеята да се образува автономно българско княжество в Добруджа и изпращат писмо по Никола Пиколо до него. Основните съчинения на Васил Априлов, писани на руски, са депутатски по характер - в тях той излага с канонизационна хомогенност българската просветна ситуация и кауза, както ги вижда, с цел да заинтригува руски влиятелни кръгове. Депутатът в този си вид е гранична и в същото време инициативна, административно-творческа фигура. Той се старае да изпълнява споечна, централизаторска роля, но я представя за изпълнителна по характер, действа уж от позицията на някакви дадени му пълномощия. А всъщност е канонизатор, създател - желано и реално съществуват при него в обща амалгама. При всичките си разновидности, моделът съществува, поне като зададена идея, оттогава насам.

Но сега се връщам в съвремието. Преди две-три седмици поетът и издателят Анго Боянов ми се оплака, че авторите, които печатал, имали навика да си вземат по един-два пакета от книгата и повече никой не идвал за останалите бройки - сякаш реализацията ти се състои в това да си видиш опуса между корици и да отнесеш от тиража колкото за да раздадеш на приятели и роднини. Анго оцвети наблюдението си и с двустишие: "Какво му трябва на поета - / два пакета."

Да оставим настрана обстоятелството, че в развитите европейски страни за разпространението се грижи издателят, а авторът има грижата само да се появява на определени места, за да чете от книгата си или да раздава автографи. Българската книга почти няма реноме и публика, излиза, както споменах, в малки тиражи, и то с помощта на субсидии от фондации, издателят не разчита на продажбата й и няма голям интерес да я разпространява. Така тя описва един затворен, почти битов кръг на употреба, а авторът се чувства едновременно избран и излишен - избран по силата на инерционна парадепутатска нагласа и излишен поради реалността на конкретната ситуация.

Единството на двата аспекта датира, както се видя, още от най-далечната история, но е заложено пряко от соцпериода. Само че механизмите, които го произвеждаха, бяха други. Да издадеш книга тогава беше малко чудо и мъките около начинанието го превръщаха в извънредно събитие за автора и непосредственото му обкръжение, обвиваха го с параромантичен ореол от уникална селективност. И в същото време той беше поданик на държавата и на литературния канон, който тя спускаше. В този смисъл беше излишен - канонът е по-висш, поставя еднопосочно условия за изпълнение и внушава да не се противиш, защото си напълно заместим с някой друг като тебе. Писателят наистина се оказва избраник, но не на съдбата, а на държавата, също като чиновник, който е спечелил обикновен конкурс за длъжност в някое учреждение, или депутат, който непременно ще бъде избран, тъй като на съответния район ще бъде по един или друг начин наложено задължението да го избере.

Разбира се, електоратът, т.е. публиката, просто не беше - и продължава да не е - в залата.

⁵⁴Петър Кърджилов. Не обиждайте мафията! Зевзешки истории. София: Златното пате,1996, с.9.

⁵⁵В този план виждаме до каква степен литературата ни е исторически и практическисвързана с политиката.

⁵⁶Тази бульонна атмосфера е толкова гъста и преплетена с отношения от всякакъвхарактер, че в него писмената литература постоянно се трансформира обратно вустна: вместо есета и статии съществува мрежа от клюки, индивидуалните художественихрумвания бързо се споделят на чашка и реализираната им новост много често възпрепятствапоявата им в писмена форма. "Устен писател" не е оксиморон като нарицателноза основните елементи и стожери на средата.

⁵⁷Димитър Маринов. Стефан Стамболов и новейшата ни история. Т.2. София: Българскиписател, 1992, с.59.

⁵⁸Драган Тенев. Тристахилядна София и аз между двете войни. София: Лика, 1994,с.136-8.

⁵⁹В: Анна Кръстева, Нина Димитрова, Нонка Богомилова, Иван Кацарски. Универсалнои национално в българската култура. София: IMIR, 1996: 11-47.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!