Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Искреността е сложно явление дори в живота, да не говорим за литературната мемоаристика. Повечето хора се впечатляват от нея, приемат я автоматично за качество и я използват често пъти като похвала, включително и компенсаторна; да речем, еди кой си направи глупост, но пък беше искрен. Аз лично не я смятам непременно за качество. Звучи ми като да кажеш "романът е тъп, но пък е написан на български език". В един по-дълъг житейски план тя е неизбежност. Дори да лъже съвсем съзнателно на тази или онази спринтова отсечка, в маратона човек не издържа на голяма доза неискреност - също както и най-добрата певица не може кой знае колко време да държи без прекъсване горно ми. Искреност не значи истина, а ниво на съвест. Бих казал даже, че обозначава плаващата пресечна точка между съвестта и самопознанието, поради което в една или друга лична система тя може да задълбае, а може и да остане да пикира съвсем повърхностно над същността на нещата. Масовата практика е като че ли свързана не с отхвърлянето й, а с необходимостта да й се намери място в личната система - да речем, нарочваш света в някакъв максимално удобен за тебе калъп и след това заживяваш максимално искрено със съдържанието на калъпа си. Докато нещо не те избие оттам. Тогава ако можеш пренареждаш съдържанието и заживяваш не по-малко искрено с новото, до следващия катаклизъм.

Това го казвам за да подчертая, че  в мемоара "Весели разкази за писатели" на Божидар Божилов (1996) не ме занимава проблемът за искреността като автоматична ценност. В някаква форма, разбира се, той е искрен, независимо дали в неговия случай се сблъскваме като читатели с искреността на фактите, искреността на желанията или искреността на страховете. По-скоро ме интересува дали и до каква степен авторът е склонен да жертва себе си заради фактите или фактите заради себе си, дали и до каква степен дава ключ към нещо вътрешно свое или предлага привична маска.

Парадоксално, но книгата на Божилов ми се струва едновременно скалъпена и непресторена. Авторът свири на отдавна отработена струна, толкова отдавна, че той и струната са физически и звуково неотделими в съзнанието ни. Опусът представлява сбирка анекдоти с автора в ролята на главно действащо лице или основен декор. Повечето от тях шестват в устния фолклор на литературата не от вчера - някои ги знам още от началото на 70-те години, което в моя случай означава "далече назад"; плюс това част вече са излизали в периодиката, няколко са извадени в леко прередактиран вид от анкетата на Александър Пиндиков⁶⁴, има дори бивши предговори към книги⁶⁵. Новонаписани специално за случая като че ли няма.

Не мога да скрия, че всичко това ме раздразни когато четох книгата. Възприех го като несериозно, като някаква отвратителна немара. Все пак Божилов, освен дето е лирик с име и място в българската поезия (учителката ми по литература в гимназията много го харесваше), е в състояние да разкаже доста за разни хора и събития от последните шейсетина години и особено за последните петдесетина от тях. А в случая просто е скалъпил надве-натри книжка колкото да остане за пред очите ни скрит зад маската на професионален турист-шегаджия, силно склонен към патриархални забежки на духа. Защото наборът от анекдоти между сърдечно лимонените меки корици, които плюс това са доста близичко една до друга, старателно скулптира образа на щатен симпатяга, който обича майтапите, пътешествията и от време на време, когато се сеща за него, рода си.

В книжката, колкото и да е тънка, има немалко неща, способни дори днес да скъсат от умиление душата на една гимназиална учителка. В добавка към хумора, а и към отдавна утвърдения си облик на нежен лирик, Божилов демонстрира тук неизчерпаем заряд от скромност ("Неспособен съм да взема - нямам таланта и смелостта за това - каквото и да е от Кафка, дори една-едничка немска думичка"), стигаща до философско смирение ("Аз съм доволен от своето положение, не мечтая за голяма слава. Тя е измамна. И временна."), почит към старите класици (главата за Кирил Христов) и способност да се надсмива над себе си (описва с подробности как веднъж затъва до шия в Канале Гранде и как веднъж за малко да дебютира в Берлинския балет в ролята на китайски търговец, който трябвало да гони балерините с камшик и да подскача).

Това мистично себеотрицание обаче е по-скоро заявено, отколкото спазено. Особено ако допълним и останалите истории, измежду които са подбрани настоящите. От общия им букет постоянно струи една, да речем, не особено дразнеща, но очевидна светска суетност с къс хоризонт. Божилов много държи на бляскавите си салонни мигове и с увлечение разказва как е впечатлявал разни изтъкнати съветски шефове - веднъж танцува с Фурцева, тогавашен член на Политбюро, и даже си спечелва визитната й картичка заедно с обещание за нова среща, друг път главният секретар на Съюза на съветските писатели Алексей Сурков, убеден, че Божилов е в състояние само за една година да пропише на руски и после да се нареди сред най-добрите руски поети, го кара да приеме съветско поданство и дори му обещава жилище, в трети случай първият секретар на ССП Георгий Марков, омаян от остроумията му, споделя впечатленията си с жена си, която се учудва защо досега не са назначили Божилов на работа в ССП. Гордее се, че през 50-те години се е виждал с Пастернак и Ахматова, че от периода вече на международните писателски срещи в София се познава със Сароян и Вознесенски, че е бил на сума ти места по света (няколко пъти в Берлин, една година в Париж, шест месеца в САЩ), че на сума ти хора от нашия писателски елит е погаждал импровизирани номера. Остойностеното в съзнанието му минало се състои общо взето от институции и хора-институции, между които той е имал свободата да лавира и да ги подкача с интимитета на оперетно чучело, салонен екстравагантник, шут или в най-добрия случай спътник от доктор Уотсънов тип. Или най-точно казано, на привилегирован социнтелектуалец.

Това последното е много характерно в един по-общ план. Контактът със света извън идеологическите граници на България (там попадаше и алтернативната интелигенция на СССР), за тези, които можеха да си го позволят, беше контакт със забраненото, но същевременно със свободното и нецензурираното, а оттам и със свръхостойностеното. А вътре в идеологическите граници, разбира се, не беше възможно да станеш равноправно свободен създател на стойности, най-много да се издигнеш до ранга на техен пълноправен потребител. Споменатите международни писателски срещи в София, както и редица други административни прояви, визираха някаква такава вместеност на национално-културната ни територия в рамките на света - всичко съществено се създава някъде навън, а пък ние сме съчетание на тънка прослойка съвършени потребители и маса обслужващ персонал.

Тъй или иначе за Божидар Божилов тези културни потребления са все отчетливи идентификационни точки. Такава точка обаче със собствената му поезия почти не се наблюдава. И тъкмо това е интересният казус тук. Стойностите му въобще са някак вън от него и са абсолютни, не подлежат на съмнение, колкото и леко да ги поднася на читателя, Париж за него си е ПАРИЖ, Сароян си е САРОЯН. Драматургът Йонеско също си е ЙОНЕСКО, макар да е изписан "ЮНЕСКО"⁶⁶, а Холивуд си е ХОЛИВУД, макар да е сметнат, че в превод значи "свещена гора"⁶⁷. А себе си като поет, освен дето се оповестява за нежен лирик, той не сюжетизира, не драматизира, не проблематизира. И най-странното, не актуализира. Не се и опитва. Дори острата критика на Огнян Сапарев, който от страниците на сп. "Тракия" го обвинява през 1984 г. в "стихопроизводство" (репликирайки донякъде известна епиграма на Иван Радоев от 50-те години), той възприема с нещо по-лошо от безучастие, а именно, със съзерцателно съпричастие - потупва по рамото Сапарев заради достойнствата в текста му и кротко се изненадва защо Иван Попиванов е трябвало чак пък да го репликира в контрарецензия. Болката от творческите несполуки или дори срамът от творческите шашми са внимателно изтрити от изказванията му. Няма ги. Човек направо си мисли, че причината е или в липсата на несполуки и шашми, или в липсата на друго освен несполуки и шашми.

Става дума явно за избор на приоритети от негова страна. По-широкият психографичен фон открива изумителни неща. Този човек отдавна живее странно вън от себе си, обича да бродира по повърхността на нещата, да опипва географията им, но да пуска интроспективни сонди на пръв поглед не му пука, а на втори поглед вероятно го е страх. Географията впрочем е съвсем буквално сред приоритетите му. Да оставим настрана любовта му към туризма - на въпроса на Пиндиков кои свои стихосбирки цени най-много, отговаря с "Пролетна поезия", "Американска тетрадка" и "Каталог на чувствата", като на няколко пъти подчертава, че първата е плод на посещение в Куба, втората е резултат от шестмесечен престой в САЩ, а в третата има цикъл стихотворения за Китай, пак вдъхновени от пряк досег. Още по-важно е нежеланието му да подхване темата, когато анкетьорът го пита нещо за вътрешния му мир: "Смятам, че тези разговори са малко така... Затова се получава труден и мъчителен диалог" (с.166-7).

Свидетели сме на стъписващата аномалия поет без вътрешен живот. Още повече, че не ни се струва, а си е май така. Хора, които го познават лично, са ми казвали, че при разговор с него е на практика невъзможно да се досегнеш до вещество. Всяка сериозна или що-годе искрена реплика той е готов да олекоти с шега, което според вдъхновението или адекватността към момента понякога е забавно, а понякога става досадно. И в крайна сметка самият му мемоарен текст го показва - целия този едва ли не панически стремеж към самометонимизация, импулса да изреже от себе си отделни черти и проявления и от изрезките да си състави еталонно тяло, свое и на света.

Съответно, този човек, който е сред рекордьорите по брой стихосбирки във фонда на българската литература, а има и отделни постижения в лириката (макар да са позатрупани под едно наистина свръхпроизводство на конюнктурни стихоплетки) няма усещането, че притежава ниво, под което да не може да падне, няма самоуважение. Изумява ме отделеността му от себе си, без да е човеконенавистник или монах отшелник. С тази своя отделеност той създава впечатление всъщност за човек, избит от коловоза си.

По някакъв начин това да е раздвоен е съдбата му от най-ранна зряла възраст. Преди 1944 г., макар и син на висш военен, Божилов сътрудничи на крайно левия печат и се занимава с нелегална дейност. През целия период след това той хем е вграден в конюнктурната система, хем някак не се сраства духом. Ключ за това дават енциклопедичните дневници на Борис Делчев. Интересно, че първото и предпоследното позоваване на Божилов в тях по някакъв начин си приличат, сякаш окръглят портрета на вътрешната му съдба. Ето първото, датиращо от симптоматичната 1946 г.:

"След пладне дойде в къщи Божидар Божилов и донесе две стихотворения. Безспорно той постига майсторство в стихотворната техника. Но основната беда не е преодоляна и дори е задълбочена: и двете стихотворения бяха просмукани от безцелен естетизъм, от индивидуализъм, от съзерцателна мечтателност. Много го гълчах.... Най-подир той видимо отстъпи, но заяви, че е решил да бъде искрен и да пише само за онова, което чувствува. Аз му възразих, че в такъв случай трябва да се постарае да чувствува нещата така, както ги чувствуват най-добрите хора на нашето време." (с.34)

Ето и второто, което е от 1982 г. и репликира стихотворението на Божилов "Град Сталин", писано някога по повод кратковременното прекръстване на гр. Варна:

"Причината е... че ти си окаян човек."

Интересно е да се отбележи как в разстояние на 36 години Борис Делчев на два пъти гази Божилов, но първия път заради недостатъчна партийност, а втория заради свръхпартийност. За цялото това време нещата бавно са се извъртяли на 180 градуса, идеите са се сменили, но не се е сменила личностната опозиция, единият от двамата е все така обвинител, а другият все така обвиняем. Само че в това има и някакво основание, вътрешна логика. Делчев е искрен съдия и в двата случая, Божилов е несправедливо обвинен само в първия.

Допускам, че в отношението на Делчев има и нещо инстинктивно, заложено още в първосигналната ненавист, която по-меките хора предизвикват у по-плътните. Жалко, че самият Божилов асистира на това отношение и за своята репутация по-нататък се съюзява сякаш тъкмо с мнението на партийните ментори. Оттам и ниското му мнение за личната му продукция, в което го подозирам. За искрената си поезия той е възприел официозната позиция, наложил я е колажно върху себе си, а пък на конюнктурните си стихове съвсем естествено гледа със собствени очи. С една дума, не си дава никакъв шанс да се хареса и да прояви пиетет към авторското достойнство.

Контекстуалните причини за творческата му кариера са вече разисквани, за тях има писано и от Здравко Петров, и от Георги Марков - да не говорим за по-гузно деликатния ракурс, който възприема Максим Наимович в "Едно поколение" (1981). До 1948 г., когато издава книгата си "Стихотворения", Божилов все още има душа. Но тъй като тя не е борческа, а лирична, срещу нея почти веднага се нахвърля цялата конюнктурна критика от периода. И както пише Георги Марков в "Задочните репортажи", неувереният Божилов бива смазан и оттогава нататък възприема плакатната тематика и тоналност с цинизъм и без скрупули. До този момент талантът му, между другото, е очевиден. След това тук-таме само се съживяват отделни въгленчета в камината. Дори интимната лирика, с която става любимец на гимназиалното съсловие (заедно с Евтим Евтимов и Дамян Дамянов), е с частични изключения силно албумна, еснафски нагодена към популярни очаквания.

Там е работата, че Божилов много добре знае това. И затова няма как да го засегнат - той е предварително съгласен с атаките. Субпродукцията му е съвсем умишлено създадена, приоритетите му просто са пренасочени другаде. По един инфантилно отмъстителен начин той си връща на системата като прави кариера в нея. Става вулгарно партиен поет. Работи като главен редактор в "Пламък" и "Пулс", като директор на ДИ "Народна култура". Урежда си екскурзии, командировки, дълги престои на Запад, по всяка вероятност съчетани с агентурни мисии. Иначе надали си е цапал душата с някакви значителни грехове - дори за такава отговорност не смятам, че е притежавал достатъчно душа. Разгръща се по-скоро като храненик на системата. Във Франция отива без да знае френски, в САЩ и по-късно в Англия - почти без да знае английски. Наистина, не уважава себе си, но вече пък с основание. Става с една дума хармоничен детайл от фасадния облик на соцсистемата.

При него лъжата е по-осъзната като лъжа, идва като че ли отвън. В този смисъл той никога не е бивал крайно неискрен. Самоцензурата му много прилича на цензура. А личностната му изява се прехвърля в неофициални сфери на духа - салонен блясък, пословично женкарство, както гласят слуховете. И разбира се пословичните шеги с този и онзи.

Тук като че ли се е оттекло цялото свободолюбие, цялата неординерност и алтернативност на Божилов. Той открай време си позволява артистични социални пируети, странни и понякога рискови контакти - най-малкото обича да афишира тия си пристрастия. Още като млад варненски гимназист издава крайно ляв вестник и съвсем открито общува с цензора Петър Зяпков. В настоящата си книжка, явно и за да е в унисон с новото време, е подбрал главно такива най-общо казано гранични контакти и ситуации. Веднъж в Източен Берлин (през 50-те години) си прави телефонен майтап с белетриста Гьончо Белев, говорейки му уж от името на професионален каналджия, нает за извеждането му на Запад. Друг път, в същия град, на шега закарва с кола сатирика Димитър Чавдаров-Челкаш ("който за нищо на света не искаше да отиде в Западен Берлин") тъкмо в западноберлинска кръчма и там го пита не му ли прави впечатление интериора с нещо по-особено. Междувременно отключва БМВ-та, уж неутрално висящи пред хотела му, или пък се надбягва в тях със западноберлинската полиция.

В задния план на тази стилистика като че доста откровено мержелеят тайните служби. Тя пак връща въпроса към странната му отделеност от хората и към низкото ниво, до което е способен да падне в действията си спрямо тях - Челкаш, макар и стар партиец, участник в преките разгроми на следвоенното некомунистическо обществено мнение, се оказва все пак беззащитен в ръцете му заради тесния си културен хоризонт и почтеността си. Но това не спира Божилов, напротив, опиянява го именно властта на еднопосочния майтап, ролята на фарсов кукловод, радостта на дете, рисуващо мустаци по беззащитните афиши в центъра на града. И макар да се самооблъщава в ролята на мил манипулатор, който има вътрешната свобода да си прави опасни шеги с околните, фигурата му добива малко зловещи очертания, защото околните въобще не са визирани в текста му като потенциално способни да му върнат шегата - тя излиза всъщност доста стивънкинговска. Както е изразът, ловът щеше да е благороден спорт, ако и заекът имаше пушка.

Настоящата книжка е като него с жизнерадостна фасада, мила и кротка, без "претенции за литературно събитие", както пише в текста на гърба й (който вероятно е дело на Владимир Голев, с когото Божилов е делял скърби и неволи в САЩ). Същият текст, подкрепен с два портретни шаржа, характеризира автора като "идещ от едно ведро писателско битие, което за съжаление остана в миналото" и "известен със своя добронамерен зевзеклък". Това разбира се е поредният опит за маска. Но е толкова очевиден именно като опит, че от маската не остава и следа. Усмихнатото й изражение крие всъщност носталгия по едно минало, в което да се носят подобни маски беше хем задължително, хем поради младостта на собствениците им малко по-леко.

⁶⁴Александър Пиндиков. Божидар Божилов. Л-рно-критическа анкета. София: Бълг.писател, 1986.

⁶⁵Главата "Един ужасен човек - Уо", например, е предговор към българския превод на романа на Ивлин Уо "Развейте още знамена".

⁶⁶От А. Пиндиков, цит. съч., с.116-7.

⁶⁷"Hollywood" (чимширена гора), а не "Holywood" (света гора). От стихосбирката "Американска тетрадка на Божидар Божилов" (1976).

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!