Обратно към: [Четирите фокуса][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Ще ти разкажа приказка, приятелю. Послушай.

Баща ми ни прати, братята ми и мен,

подир златната ябълка. Вървяхме до кръв,

до дрипи, уморихме се даже да я сънуваме,

мисълта за дома не беше броня, а меч,

опрян в гърбовете ни. Отхвърчаха дни,

зачестиха ловджийските ями на годините

по пътя. Накрая, уморени и скарани,

се дотътрузихме в полите на хребет, затиснат

от сив хоризонт. След още девет дни

разбихме с хъркане стрехата под върха,

очаквайки утрото. Ей там над главите си

усещахме дървото как расте и се чудехме

колко ли ябълки ще изплатят мъчението ни

дотук.

    Но съмна, изкатерихме се и залитнахме

пред сияйния ябълков град на билото -

стени, врати и покриви от ябълки,

златочервени дървета, самите хора от ябълки.

Дъхът ни ги каляше, не бяхме мислили

за ползата от волята, труда, кръвта

освен с възхищение, а сега се стопихме

като смола под родените там слънца,

за които дори не бяхме нежелани.

Откъснахме си крадешком по някоя и друга

и се разбягахме според посоката на очите си.

Долу се събрахме - как да се изгубиш

като не можеш да летиш? - изпразнихме си джобовете,

наброихме седем. По обратния път

ги изядохме и тъй победихме глада.

Запазихме си три огризки - все нещо.

Моята съм си я сложил на полицата. И досега

изпъчвам гърди когато смаян

нос надзърне отвънка. Утре

ме викат в читалището да разказвам спомени.

Самият кмет ще бъде там.

Обратно към: [Четирите фокуса][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1997 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!