![]() ![]() Аз, братътЩе ти разкажа приказка, приятелю. Послушай. Баща ми ни прати, братята ми и мен, подир златната ябълка. Вървяхме до кръв, до дрипи, уморихме се даже да я сънуваме, мисълта за дома не беше броня, а меч, опрян в гърбовете ни. Отхвърчаха дни, зачестиха ловджийските ями на годините по пътя. Накрая, уморени и скарани, се дотътрузихме в полите на хребет, затиснат от сив хоризонт. След още девет дни разбихме с хъркане стрехата под върха, очаквайки утрото. Ей там над главите си усещахме дървото как расте и се чудехме колко ли ябълки ще изплатят мъчението ни дотук. Но съмна, изкатерихме се и залитнахме пред сияйния ябълков град на билото - стени, врати и покриви от ябълки, златочервени дървета, самите хора от ябълки. Дъхът ни ги каляше, не бяхме мислили за ползата от волята, труда, кръвта освен с възхищение, а сега се стопихме като смола под родените там слънца, за които дори не бяхме нежелани. Откъснахме си крадешком по някоя и друга и се разбягахме според посоката на очите си. Долу се събрахме - как да се изгубиш като не можеш да летиш? - изпразнихме си джобовете, наброихме седем. По обратния път ги изядохме и тъй победихме глада. Запазихме си три огризки - все нещо. Моята съм си я сложил на полицата. И досега изпъчвам гърди когато смаян нос надзърне отвънка. Утре ме викат в читалището да разказвам спомени. Самият кмет ще бъде там.
![]() ![]() ![]()
© 1997 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!
|