![]() ![]() Реката на растящия свършекЧовешкото лице струи във времето - със времето. Обтича душата, която поема света, издува се и хлътва по нейните гънки, мехурчета, вихри и ги зарязва назад заради следващите. Изостане ли, обаче, отделна черта, зацепена за спомен, желание, страх, непривична болка, тя придърпва към себе си - като бързей - потока на лицето. Там, именно, се трият реката и коритото й, лицето и света. В тази именно точка - където бордът на лодката стърже в брега и хвръква талаш - лицето старее: снимката за паспорта изсъхва преди да щракне камерата. За това, полувтвърден вече, говоря в момента, огъвам с устни тромавите си думи и бавно усещам в достоверните си окончателности смъртта която, безконфликтно все пак, но нараства.
![]() ![]() ![]()
© 1997 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!
|