Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]

Мечтая си понявгаш да съм лигла —

разглезена и мъркаща, преляла

от нежна розовост. От мигла

в окото — шест сълзи проляла.

Ще пърхам с клепки срамежливо,

от мишки дребни ще пищя,

ще махам с кърпичка щастливо,

красиви фрази ще редя.

Ще стъпвам върху бели рози,

внимателно — да не раня

току на трънче някой глезен.

Ах... що не мога да хвърча

на педя само от земята —

ще ръся вредом със роса —

една такава — хармонична,

не някаква си там...боза.

И ще въздишам артистично

при всеки бегъл комплимент,

и ще бърборя теистично

с апломб на мъдър компетент.

Как искам нявгаш да съм лигла...

Несправедливост. Ах — съдба!

Поне онеправдана пикла —

да взема да си порева?

Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]

© Горица Петрова. Всички права запазени!