Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]

Когато се сбогувам с теб, го правя в себе си.

Не чакай силни думи да ти кажа.

Мигът, изсмукал гневните ми прелести,

изрязах тихомълком — миг прокажен.

Когато се сбогувам с теб, съм мрамор, статуя.

Дори съм още жива — неуместно.

И бавно инжектирам в бръчките апатия,

разшивам в ириса бродираната есен.

Когато се сбогувам с теб, троша часовника —

стрелките да отстъпят заднишком не искам.

След малко ще съм пак в усмивка-рокличка.

И да поплача, ще е вътре... скришом.

Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]

© Горица Петрова. Всички права запазени!