Обратно към: [Весела Василева][СЛОВОТО]

Сега е все едно дали навън дъждът вали,

дали със златни думи приказка разказва слънцето,

сега за малко трябва да си само ти,

да гледаш с светли искащи очи

навътрве във сърцето,

да скръстиш с бавен жест ръцете

и много да се молиш,

да казваш,

че знаеш колко тъмен е понякога света

и колко тежки дни ще имаш,

и колко мрачна е понякога зората,

и колко бавна някога е вечерта

да скрие и изтрие някой ден,

че твойта малка, крехка сила

ще се прегъва нявга в отчаяние,

че и над тебе ще се струпа

същото страдание,

което е сломило вече

много други;

че вечното, едно и също

колебание

и тебе ще раздруса някой миг избран

и ще стоиш на прага,

от вятъра и бурята люляна;

че всички скрити, тъмни сили,

и всички жалки, дребни скърби

са се сплотили

срещу тебе.

Но в своя малък жребий

ще гледаш винаги направо във очите

на всички врагове,

на хора и неща,

на изпитанията, вече минали,

на всяка мъка, още неизпитана,

и няма никога да наведеш глава.

Ти няма да попречиш хората да страдат,

да разломиш огромната преграда

между това, което искаш и което можеш,

на здрави камъни е тя положена.

Ти няма да направиш лошото - добро,

ти няма да изпълниш с светъл дух

измъченото, тъмно, зло човешко тяло,

ти си безсилна.

Но няма никога да наведеш глава

в покорство и умора, ти си обеща.

Моли се:

да можеш да живееш винаги така,

със своя гордост и със своя вяра,

да бъдеш винаги свободна и сама

със своя верен съд - сърцето,

да съградиш поне със своите дела

едно красиво, малко царство на земята,

да бъдат силни винаги ръцете,

а ако някога и тях сломи теглото,

да търсиш в себе си и да намериш винаги

копнеж и сила за доброто.

1939, май, София

Обратно към: [Весела Василева][СЛОВОТО]