Обратно към: [Весела Василева][СЛОВОТО]

Благословена и тиха умора,

неусетно преляла в мене,

ти очите ми нежно притвори

и потръпнаха в слабост коленете.

Аз присядам на снопа и той прошумява,

сякаш сухо злато е натрупано,

надалеч из полето самотни остават

на кръстците поредните купове.

Тишина и омара, и небе яркосиньо,

от което струи огнен ручей,

сякаш времето спря, няма утре и минало,

само слънце, с земята обручено,

само тоя миг тих, нажежен и безкраен,

натежал и отпуснал крило,

като птица, вкована от чудна омая,

като пълно, налято зърно.

1941, юни

Обратно към: [Весела Василева][СЛОВОТО]