Обратно към: [Весела Василева][СЛОВОТО]

Тишината на бавния пролетен здрач

беше у мене,

и дъха на големите храсти от люляк.

Ръката на синьо и нежно небе

галеше меко косите ми.

Беше вечер на много копнение,

вечер на топли, но свити ръце,

вечер на питане.

Ти бе много далече.

Толкова тъмна тежеше

мисълта на земята безкрайна,

що ни делеше.

Но аз бях същата:

косите, очите - всичко.

Бях донесла не твоя портрет,

не писма или пръстен,

само себе си -

в чуждия град.

1943

Обратно към: [Весела Василева][СЛОВОТО]