Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]

Врана, лакома и стара,

пазела със бой и вик

падналия на пазара

от конете ечемик.

Малкият врабец Сивушко

я замолил простодушно:

– Чик-чирик, чик-чирик,

дай ми малко ечемик!

– Га-а, га-а, закога

теб ти трябва ечемик?

– Чик-чирик, засега!

– А не искаш ли ритник?

Домъчняло на Сивушко –

бил неопитен и млад.

Под една стреха се сгушил

и треперил той от глад.

След Сивушко друг дошел –

пак премръзнал, изгладнел –

и заплакал той: „Чи-ри-ли

във стомаха ми игли,

във стомаха ми от глад

сто игли сега бодат!“

А след него – трети, пети,

петдесети и стотици

гладни мършави врабчета

и врабици.

Сбрал се врабчовия свет

под стряхата на съвет.

И решили с всички сили,

попрестане ли снега,

да сразят врага.

А от облаците бели

те изпрели сто къдели,

та започне ли войната –

да са топличко обути,

та започне ли войната –

да си имат парашути.

И денят на свободата

най-подир дошел. Ятата

се издигнали високо

във небето синеоко.

Най-напред летели в строя

рошопери бомбардери,

а след тях на две-три мили –

сто ловджийски ескадрили.

Боят свърши със победа.

Би се храбрата дружина.

Който иска, нека гледа

как от враната остана

само пух и перушина.

Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]