напред назад Обратно към: [Легенда за разблудната царкиня][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]



III


С болката на прималняло цвете

в пазвите на ранна хладина,

ден и нощ аз питам ветровете

и неверната луна:

странници, от път неуморени,

зрящи неизгледни далнини,

не узнахте ли дали над мене

нявга пак ще прозвъни

светлий глас на оня цар далечен,

който след притихнала тъга

в сън ми се яви и ми обрече

неизведени блага,

неизведени блага в страните,

дето ек пресреща всеки зов

и с венци нетленна пролет кити

всяка радост и любов.

Той склони над мен усмивка тиха,

но едва десница ми простря,

зли тъми ревниво го прикриха

в свойте ледени недра.

И дочух аз ласкав глас: бъди ми

вярна - и при теб в уречен час,

минал през моря неизбродими,

пак ще се завърна аз!

Де е той? - Аз чакам оттогава,

аз горя в пожар неугасим -

ту искра сърце ми озарява,

ту мрачи го мътен дим -

и кога в очи ми той възлезне,

мойта скръб безпаметно се рве

в бездните на сладости възмездни,

дето я Грехът зове.

 


напред горе назад Обратно към: [Легенда за разблудната царкиня][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух