Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

На Тея

Ледниците също стареят. Бавно се плъзга ледът по каменните ребра на планината, очернял и сбръчкан като стъпало на мамут. Сякаш е полусляп старец, уморен от продължилата хиляди години битка с ветровете. Спи под пластове от прах и каменни отломъци ледът, който някога е бил бял пухкав сняг, навеян по планинските била. Забравил е за снежинките - било е толкова оттавна. Сега е уморен и иска само да допъпли до пазвата на планината. Там е мястото на вечната почивка, където неговата грохнала плът ще бъде възродена.

В дъното на ледника работи слънцето - лъчите му дълбаят. Извайват светлосини пещери в леда, грамадни пластове се срутват с грохот. Бавно се топи разтрошения лед и безброй палави ручейчета поемат своя път към равнината. Те подскачат безгрижно от камък на камък, провират се под ледните отломъци, скриват се под натрупаните снегове, появяват се отново, сливат се, нарастват, скоро вече се носят като хала, страховито бучат, скачат от високите прагове, вдълбават се в пръстта, помитат всичко по пътя си. Всяко от тях е започнало от някой разрошен от слънцето леден ръб, от звънтящите капчици, прозвънващи от ледните капчуци.

Една такава капка се роди в едно кристално утро, когато слънцето едва-що бе надникнало над ледените зъбери. Бе първата, отронена след ледената нощ, затова и се раждаше бавно. Проплъзна се в ледното улейче и надвисна над разръфания ледник. Имаше достатъчно време да се огледа, да усети себе си, да се порадва на призрачните сини сияния, идващи слънцето и леда.

- О - каза си тя - аз като че ли се родих. Колко е хубаво тук! Но има и нещо познато. Като че ли някога много, много оттдавна...

Нямаше време да си спомни докрай това много, много отдавна, защото натежа и цопна в ледената локва.

- Я гледай - зачуди се капката - току-що се родих, а пък вече пораснах. Сега съм много, много по-голяма. И не само че съм много по-голяма, а и нещо ми подсказва, че скоро ще тръгна на дълъг път.

И беше права, защото други капки скоро я последваха, кристалната вода се раздвижи, поколеба се съвсем мъничко и после бавно, като прозрачна змия, пропълзя през един улей и се плъзна надолу.

- Ей, я почакай! - чу капката глас. Погледна нагоре и видя, че й говори самото слънце. - Спри за мъничко, позволи ми да се огледам и да среша лъчите си, дойдох тук сънено и сигурно цялото съм разчорлено.

- Нямаме време, нямаме време! - отговори капката и сама се зачуди защо отговаря в множествено число, а гласът и звучи като някакъв нестроен хор - Трябва да тръгваме, долините ни викат, не можем да чакаме. Сбогом, майчице!

- Не бързайте да се сбогувате, глупави мои! - отговори слънцето - Аз ще ви следвам по целия път. А той ще бъде дълъг и труден, знайте го!

Но капката вече не чуваше, а бързаше с другите. Шмугнаха се под леда и изпъплиха отново, промушиха се през няколко снежни преспи, после заскачаха безгрижно: скок - на този камък, скок - на онзи. И ставаха все повече и повече. Вече не бяха капки, не бяха и шепа кристална вода в ледна вдлъбнатина, бяха звънтящо поточe. "Аз съм ли, или не съм?" - питаше се капката - "една ли съм или сме много, които си мислят еднакво?" И понеже това беше труден въпрос, а шеметните скокове по камъните бяха толкова прекрасни, че не оставяха много място за мислене, капката просто отсече: "Сигурно съм пораснала. Бях капка, станах локва, сега съм поточе." И понеже наистина всичките капки си мислеха еднакво, поточето почна да мисли себе си като всяко нормално поточе.

А то не беше едно, бяха много. Отвреме навреме пътищата им се пресичаха. И тогава двете поточета си казваха:

- Здравей, братче! Хайде да си играем! Ти можеш ли да скочиш от ей тоя камък? Басирам се, че не можеш!

И скачаха заедно, и водите им се смесваха, и ставаха едно по-голямо поточе. "Сега двама ли сме, или съм едно?" - питаше се поточето. Но се успокояваше като капката: "Сигурно съм порастнало."

Дълго продължи този бяг през стръмната долина. Поточето растеше и растеше. Стана толкова голямо, че вече не подскачаше по камъните, а ги събаряше, търкаляше ги по своето дъно сред облаци пясък. На няколко пъти стигаше до скални ръбове и се превръщаше във водопад. "Гледайте!" - викаше поточето на скалите, небето и птиците - "Аз летя! Летя!" Водите му се разбиваха в дъното, разпрашаваха се. "Ау!" - мислеше си то - "Смалих се, отново станах на мънички капчици". Но само за кратко - капчиците слягаха и поточето продължаваше своя бяг. Появиха се първите дървета и поточето докосна оголените им възлести корени. "Здрасти!" - стисна то корените като ръце - "Какво стоите тук, елате с мен, толкова е хубаво да се движиш!" "Не, не!" - отговориха дърветата и като че ли потръпнаха - "Не ни вземай със себе си, нашето място е тук."

Появиха се и първите хора. Срещата беше смешна, защото хората бяха от малък керван, пресичащ планината по високите пътеки, и се мъчеха да пресекат поточето. Водеха конете си за поводите и се опираха на яки тояги, за да не ги повлече водата. Поточето палаво блъскаше краката им и измъкваше камъните изпод петите им; събори един от тях, влачи го няколко метра, чак докато той успя да се вкопчи в един провиснал над водата корен. "Силно съм!" - помисли си то - "Много съм силно. Няма по-силен от мен в планината!"

А силата му нарастваше. Събори едно паянтово дървено мостче, скрепено с прогнили греди. Няколко стари крейбрежни дървета се рухнаха с грохот по пътя му. "Пожали ни!" - молеха се те - "Столетия сме расли на това място, а сега ти идваш и отнасяш пръстта изпод корените ни!" "Не исках да ви сторя зло!" - искрено ги съжаляваше поточето - "Но не мога, толкова съм младо и лудо, че не мога да спра самото себе си!"

И бучеше страховито поточето, и нарастваше, и си мислеше, че винаги ще бъде така. Но горите ставаха все по-гъсти, а урвите вече не бяха толкова върли, и в един момент то само усети, че забавя своя ход. "Какво ли става с мен?" - мислеше си то - "Сигурно пак съм пораснало, сигурно вече съм река." И така си беше - завоите му станаха плавни, в подмолите му се появиха първите риби, а по бреговете му - първите селца. Поточето помъдря, успокои се, започна да мисли за себе си като за река. Вече не скачаше игриво редом с всяко вливащо се ручейче - посрещаше ги с ласка и ги пприютяваше в себе си. И нарастваше. "Сега вече съм една - вече съм реката" - казваше си то.

Беше от една страна горда, че вече е свършило детството й, че вече е плавна и важна, че хората хвърлят въдици по нейните брегове и поят конете си в нейните вирове, че понякога вземат назаем мъничко от водата й, за да върти техните тежки мелнични колела. Но от друга страна се чувстваше и мъничко самотна. Питаше се: "Аз ли съм единствената река? Ще срещна ли някога някой подобен на мен? Ще вплетем ли водите си като две нежни ръце?" Понякога вярваше, че има и други реки, понякога в кристалното й сърце се прокрадваха съмнения, но винаги тръпнеше в очакване. Бученето на всеки праг я изпълваше с надежда. "Може би този път, може би там, съвсем наблизо, е другата река, с която ще се прегърнем и ще се слеем?" - мислеше си тя. И всеки път оставаше излъгана, докато накрая свикна с гласа на своите собствени прагове и ги разпознаваше безпогрешно.

Ала един ден дочу друго бучене - много по-различно, много по-примамливо. Този път не можеше да има грешка: това наистина бе друга река. Цялата й водна плът изтръпна от очакване, а слънчевите отблясъци по кристалната й повърхност засияха толкова силно, че почти заслепиха няколко пъстърви, поели срещу течението да хвърлят хайвера си. "Спокойно, спокойно" - добродушно запротестираха те - "близо е другата, там зад завоя е, ние идваме оттам." "Наистина ли?" - прозвънна реката със своите бързеи и камъни - "Каква е тя, истинска река ли е, да не е някое поточе, бистра ли е, нежна ли е?" Пъстървите сигурно й отговориха нещо, но тя вече не слушаше, бързаше нататък.

Зад завоя внезапно видя другата. Или по-скоро я усети. Тя идеше под остър ъгъл, от съседната долина, и беше по-бурна, но и по-мътна от нея - пътят й бе минал през меки варовикови скали, които бавно се размиваха. Усети нейния досег - сякаш невидими ръце я прегърнаха и я оставиха без дъх, а там, дето се срещнаха двете течения, в един кратък миг се надигнаха пенести вълни и се завъртяха шеметни въртопи. После вече течаха заедно - в едно корито, но още мъничко водата им бе разделена: мътната вода течеше редом с бистрата. След това водите им се смесиха и двете реки станаха една.

Ала въпреки това двете реки дълго си разказваха за своите пътища и приключения. Другата й разказа за тъмните дълбоки пещери, които беше продълбала по пътя си, за дълбоките мрачни каньони, през които бе бушувала, за огромните закътани вирове, в които бе отдъхвала след скоковете си от високи водопади. И както си течаха прегърнати и чезнещи една в друга, другата река изведнъж каза: "Благодаря ти, че се вля в мен. Беше ми много самотно и тъжно сама." Как така?"- подскочи реката - "Аз да не съм някакво поточе? Ти се вля в мен, ако искаш да знаеш!" "Не, ти!" - упорстваше другата - "аз бях по-голямата, ти дойде от една странична долина". "Не е вярно!" - почти се заплака от гняв реката и се опита да обърне гръб, но вече беше невъзможно - "Аз си течах направо, а ти дойде отстрани, а освен това, ако искаш да знаеш, моята вода беше по-бистра от твоята!" "Е, така е с дълбоките и големи реки, които пробиват канарите и вдълбават дълбоко своя път. Само поточетата са бистри, не си ли забелязала?" "Не само поточетата!" - настоя реката - "Бистри са реките, които следват своя път, а не се заплесват по тинести блата и мочурища!" "Все едно" - отговори другата - "ако искаш вярвай, ако искаш не, но ти се вля в мен и сега сме едно. Виж, водата ти вече е с цвета на моята вода."

Реката долови, че това наистина е така, и се уплаши. "Две ли сме, или сме една?" - запита се отново тя. "Съществувам ли още изобщо? Сигурно не, сигурно съм изчезнала." Но колкото и да е странно, това не я натъжи. Хубаво й беше с другата река, и изпитваше дълбока нежност, когато усещаше как се преливат водите им в техния общ път през долината. "Добре, нека бъде така. Нека бъде едно, все едно кой в кого се е влял, това не е важно. Важното е, че сме заедно. Прегърни ме и нека изчезнем една в друга." "Аз отдавна съм те прегърнала" - отговори другата река. "Аз не мога да не те прегръщам, толкова отдвна чаках за теб..." След това гласовете им се смълчаха и двете реки станаха една голяма река.

Тя никога повече не изпита това сливане. Никога не срещна забързаните води на друга река, идваща от съседните планински долини, никога вече нейната радост не възбликна в пенести вълни и въртопи от сблъсъка на двете течения. Пътя и се пресече с пътищата на много други реки, но те вече наистина се вливаха в нея, и тя ги приютяваше така, както някога бе приютявала потоците в планината. Самата планина отдавна бе изчезнала, а с нея бе изчезнала и скоростта, и радостта да се спускаш и да скачаш от водопадите, да търкаляш камъни по дъното си и да помиташ паянтовите мостчета. Сега реката течеше през равнината, бавна и величествена. Хората не се опитваха вече да я прегазят, а плуваха с лодки нагоре и надолу по течението й, а мостовете, които срещаше по пътя си, бяха грамадни, с дълбоки бетонни основи. Вместо игриви пъстърви в дълбините й плуваха грамадни сомове и лениви шарани, вместо малките селца по бреговете и се въздигаха грозни бетонни градове. Реката забрави за бистротата си, сега в нея се изливаха хиляди тръби с нечистотии, химикали и тиня, а по дъното и се отлагаха дебели пластове кал. Ставаше все по-бавна, все по-плавни ставаха извивките й, течението й внимателно заобикаляше дълги острови с надвиснали дървета и пъстри птици по тях. "Старея" - казваше си реката - "Едвам се влача. Няма вече да има бяг, няма да има скокове по камъните, няма да има бързие и въртопи, никога няма да срещна водопад, няма вече да има сливане, ще се слея само със смъртта си. Както е тръгнало, сигурно скоро ще спра съвсем, и това ще бъде краят ми. Защото реката е движение, няма спряла река. Спряла е само смъртта."

От ден на ден реката ставаше все по-тъжна и по-тъжна. Водата и бе по-мръсна от всякога, по повърхността й се влачеха големи петролни петна, конете вече не искаха да пият от водата й, рибите изчезнаха, вместо лодки по нея плуваха унили шлепове и пъхтящи от усилия параходи. Беше станала толкова широка, че от единия и бряг другият се виждаше едва-едва, водите й често преливаха крайбрежните диги и се разливаха в безкрайни блата, сред които важно крачеха дългокраки щъркели. "Уморена съм" - мислеше си реката - "Не искам повече. Искам най-сетне да стигна до края."

Но краят не идваше и не идваше. Островите й ставаха все по-големи и по-големи, след време тя видя, че някои не свършваха въобще и усети, че водите й се разделят, че се разтичат в различни ръкави. "Една ли съм още, или ставаме много?" - мислеше си тя. Спомни си смешния спор от единственото истинско сливане - спорът с другата река за това коя в коя се влива. "Сега не можем да си разделим водите." - каза си тя. "Не може по единия ръкав да потече твоята мътна вода, а по другия - моята бистра. А и не трябва. Бяхме заедно твърде дълго, за да бъдем разделени. Дори и краят не може да ни раздели. Дори смъртта - отмирането на течението, спирането."

След много, много дни, когато водите й вече едва-едва пъплеха, мазни и лениви, тя внезапно долови нещо ново. Някакъв непознат досега дъх, някакъв смътен бумтеж, едва-едва долавян като далечен пулс от изтъпените сетива на водите й. "Ала възможно ли е това?" - запита се тя изумена - "Възможно ли е да има друга река, друга по-голяма река, в която аз да се влея? Та аз сигурно съм най-голямата, най-дълга и уморена река на света - в какво тепърва мога да се влея като едно невинно поточе, кой би имал сила да раздвижи водите ми, да влее нов живот в тях, да ги пречисти, да отмие спомена за безкрайното влачене до тук? Не, това просто не е възможно." Ала бумтежът ставаше все по-ясен, новият и непознат, ала свеж дъх изпълваше фибрите й, и тя вече долавяше, че той не е чак съвсем непознат - и че така може да дъхти само водата. "Може би пък това е смъртта - преливането, сливането с нещо по-голямо, нещо всеобщо? Може би е дошло време и аз да бъда приютена, както съм приютявала хиляди пъти малките поточета? Може би самата смърт ще ме прегърне така, както ме прегърна някога реката, с която станахме едно?"

Тъй си мислеше реката, докато се влачеше едва-едва в последните свои километри, тъй си мислеше до последния миг, в който хоризонта се разтвори, в който тя видя какво е истинското сливане - мига, в който първата солена вълна се стовари върху водите й, в който неимоверно силните и дълбоки води я обгърнаха и тя се вля в океана, тръпнеща от нежност и благодарност. Мига, в който тя отдаде себе си, бе и най-щастливия й миг, защото тя усети с цялото си същество, малко преди да се размие в огромните океански простори, че краят не е отмиране, че краят е бушуване и движение, че краят не е край, а безкрай.

Слънцето напече синята повърхност и милиард милиарди водни капки се изпариха. "Ох, аз изчезвам!" - успя единствено да си помисли всяка една от тях, преди да се въздигне в облаците. Облаците щяха да поемат своя път, дълъг, много дълъг път, преди, зъзнещи и раздирани от гръмотевици, да изсипят своя нежен товар от снежинки над някой далечен планински връх. Всяка от тези снежинки щеше да проблесне за кратко под зимното слънце, преди да бъде затрупана от други снежинки, щеше бавно да се вплътнява, кристалите й щяха да се разпадат под огромната тежест, щеше да стане част от дебелият метри лед. Хиляди години този лед щеше да се плъзга сантиметър по сантиметър към долината, за да достигне до мястото, където, разголило ръкави до лакти, работи слънцето. Там то щеше да го вае и дълбае, да разчорля ръбовете му, да го събаря на грамадни късове. И някой ден всяка една от тези някогашни снежинки щеше да се превърне в кристална капка, надвиснала на ледна локва, щеше да се отрони, щеше да се разбърза, нямаше да чака чорлавото слънце да се огледа в нея, а щеше да поеме своя път.

Обратно към: [Едвин Сугарев][СЛОВОТО]

© Едвин Сугарев. Всички права запазени!