напред назад Обратно към: [Аз и морето][Петя Дубарова][СЛОВОТО]



Там някъде...


Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

 

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

 

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно "Ела"!

 

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

 

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

 

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

 

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих - трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

 

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след можа живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

 


напред горе назад Обратно към: [Аз и морето][Петя Дубарова][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух