|
Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО] ЛунатаВъглища във планината между Сливен и Елена. И е черна планината, а луната е зелена.
Във бараките витае спомена за градовете. И на наровете - пусти са телата ни големи. Ний - мъжете - сме хиляда, а са няколко жените... Самотата ме принуди да се влюбя във луната.
И е черна планината, а луната е зелена.
Влизаме във асансьора.
Скачаме във тъмнината. И галерията свършва - трябва да я продължиме. Шествие от вагонетки до стената ни притиска. Аз прегръщам до стената рамената на луната...
И е черна планината, а луната е зелена.
Виждате ли я? Мълчеше най-разсеяния, който си спестяваше парите и ги пращаше на някого. Никога не ще забравя на другаря си лицето. Казваше ми, че е тъмно, а не виждаше луната. Виждате ли я? Мълчеше най-потиснатия, който излежаваше присъда за убийството на някого. Никога не ще забравя на другаря си лицето. Казваше ми, че е тъмно, а не виждаше луната. Виждате ли я? Мълчеше най-потиснатия, който излежаваше присъда за убийството на някого. Никога не ще забравя на другаря си ръцете. Казваше ми, че е тъмно, а не виждаше луната. Виждаше ли я? Мълчеше
най-усмихнатия, който ще загине след неделя от нехайството на някого. Никога не ще забравя на другаря си очите. Казваше ми, че е светло, а не виждаше луната.
Въглища във планината между Сливен и Елена. И е черна планината, а луната е зелена.
Във бараката отново печката ми тя запалва. И отново ми полива хубаво да се измия. После - падаме в леглото и леглото засиява... Ще умра над раменете и бедрата на луната. И е черна планината, а луната е зелена.
Уморена - тя заспива, а не мога аз, отново спомена за градовете във бараката изгрява... Да се върна? Ще се върна. И тогава ми се струва, че луната ме излъга... че не е луна луната -
О, къде е планината? И луната ми къде е?
Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]
|