Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]

Морето!

Най-голямото събитие!

Как ме издига към върха си - целия

отново ме зазижда във кристала си.

В блестящото съжителство със люспите

на рибите - с крилете на комарите...

(Как ми тежаха дрехите - и тялото,

зазидано във паметта ми... Името.)

След оскърбителното, страшното във навика

да се живее - приеми ме!

Никога

аз няма да те принизя до своите

печални средства за очовечаване.

Аз ще живея с теб, тъй както рибите,

за да си върна детското доверие

в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,

че си голямо. Може би единствено

си вярно ти във строгата абстракция

на картите... В най-мътните ми спомени.

Как въздухът изгаряше хрилете ми,

и перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми...

Море - и най-интимното движение

(с което се съблече пред очите ми

и се венча със въздуха... Ноември е.

Сезонът на легендите и чашите.)

Ти смъкна най-драстично цветовете си -

по-голо и по-истинско от въздуха

се извиси срещу ми... А делфините?

А тяхното грегорианско пеене

на старогръцки? О, море на изгрева.

Море на вечерта - и полунощите,

опитомено в толкова пристанища.

Върни ми и хрилете ти, и перките,

и радостта ми от живота в твоето

пространство, светлина...

А хоризонтите

как бягаха на пръсти по вълните ти.

Поети и моряци - в отчаяние

те гледаха - голямото събитие

в живота ни и може би единствено...

Прекрасно съчетание на толкова

несъвместими елементи - кончета,

актинии съзвездия и гларси...

На пясъците - пеещата струя

на бившите скали... Но невъзможно е

да продължа по ръста ти със думите.

Ще спра за да живея аз -

сълза съм аз

от скулите ти - тръгнала към устните.

Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]