Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]

О, самота с кошмарните претенции

на всякаква роднина,

на отечество!

По всичките й стъпала - до корена,

до пясъка, до изхода - на дъното

ще стигна аз с печално вдъхновение,

за да се срещна пак със теб, едниствена!

За да си върна твоето присъствие,

което ме сродяваше със всичките

момичета в света... И там е празника!

Ний двамата отново ще танцуваме

с дърветата и с птиците, и с думите -

и на света - със всичките момичета!

... До пясъка - там някъде - на дъното...

За да се срещна пак със теб, приятелю!

Ти, който ме сродяваше със всичките

приятели в света... И, ти, о, улицо,

прегърнала света... Там ли е къщата?

(Но къщата не е светът.)

И чашата,

която ме сродяваше със всичките

морета на света? Света... Без никакви

лъжи и колебания - до дъното!

За да живея пак в нощта със всичките

момичета, приятели и улици,

и чаши на света... Да съм невинния!

Защтото тъй безпомощни са думите.

И той - светът - голямата ми загуба,

се плъзга все по-остро през сърцето ми

с дъжда на януари по прозорците.

Там някъде - на дъното - е моята

победа... И изгубено присъствие!

Раненото приятелство на всичките

ми тъй враждебни часове... Там някъде

е всичко туй, с което самотата ми

престава да е самота...

Там някъде

съм аз - самият себе си - не някаква

абстрактна имитация на щастие!

(Прекрасно е да си самият себе си.)

И аз ще се намеря там на дъното!

Невинността ми свети там отчаяно

и ангелът й там раздира дрехите

на думите... Там всички ще се срещнеме

достойни и пречистени...

Там някъде -

на дъното на самотата... Родина!

Изгнание е тя - и нищо повече!

Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]