Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]

Помня -

морето миришеше на престъпление.

А престъплението толкова приличаше на работа - на дело.

Как летяхме с риболовните флотилии

в най-синьото - арената -

и как танцуваха делфините.

Ти, капитане мой,

разстрелваше водача - и последния.

И стадото в кълбото на смъртта си

се изхвърляше

с крилете си несъвършени - перките -

във въздуха,

във въздуха - завинаги ще ги запомн аз - на Азия,

в часа - когато ги заграждахме със мрежите.

(В убийството прилагахме най-точна технология.)

И толкова приличаше на работа убийството.

Строители - зидари на смъртта им -

ние стреляхме

в делфините... Умираха делфините... Завинаги...

във въздуха - между морето и небето - някъде

на гларусите в скръбното арго.

О, капитане мой, не трябваше...

Не знаехме ли ний, че стреляме в прители?

Ний не разбирахме, не вярвахме в езика им. -

те викаха!

Но те - как викаха - напразно са изричали

окървавените си думи, капитане мой.

Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]