Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]

И ето - аз вървя срещу легендата за себе си.

(Прости ми ти, провинциална митологийо.)

Над спомените и над думите е мойта биография -

в агонията на мечтата ми за щастие.

Останалото е банално досие... Наистина

да се скърби е престъпление - предателство

след тая царствено завършена история -

монументалното ми детство... Нищетата ни

- над нея ний... Аз помня - тя излъчваше величие.

Квадратната конструкция на масата ни дървена.

В любовно-съвършеното мълчание -

семейството... Ах, как растеше блясъка

от чашата с вода... Как ний се смеехме.

(И как сияеше седефа на зъбите ни.)

Но помня - как заспивах неочаквано

с криле под бялата възглавница. И опита

(как той се пръсна в тъмното) на майка ми

да ме заключи във едно ридание...

На майка ми... Защо тя непрекъснато

ме викаше по име? Как го сричаше -

по-точно как го мяташе във въздуха

със писъка на устремено копие...

И към какво тя искаше наистина

до болка да ме прикове? Към него ли?

Когато аз вървях пред него.. Целия

в небето анонимно на живота си

и в имената - хиляди, - с които вий,

прекрасни и безименни, ме викахте.

Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]