|
Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО] Морските дървета
И никога аз няма да забравя. Завинаги ще отнеса със себе си дърветата - самотните дървета, надвесени по пясъка на моето крайбрежие.
На Анхиало гордите дървета и скръбните дървета на Каварна. Със корени - горчивите в морето, а сладките в земята. И с корони - мечтата, моделирана на вятъра в най-чистата си форма... На едните короната - как скача тя тъй, както делфина (или спомена за него) из паметта ми ужасена.. Стига. На другите, които са по-плътни, короната прилича на луната. Едните или другите - пред всички на мократа земя ще коленича, за да усетя гордостта, с която се носи и най-тежката корона. Навярно във това е красотата на морските дървета... И аз, който във името на красотата трябва да изрека най-страшната присъда ще коленсича просто на земята. Последното листо ще се откъсне. Листото, на което е написана червената история на лятото, ще се удари бавно във морето. (Камбана, над която ний висиме.) Тя ще отекне с бронзово звънтене. И аз ще стана. Ще се вдигна рязко със скока на тръстика. И ще тръгна. Ще понеса аз тежката корона на красотата... Гордо ще я нося. И ще се уча вярно да й служа. Аз във името й ще осъдя всичко, което я убива... Не търсете смекчаващи вината обстоятелства. Присъдата ще бъде справедлива. Когато се уплаша... И тогава към луминала няма да посегна. Аз ще си спомня морските дървета. На Анхиало скръбните дървета и гордите дървета на Каварна. (Говоря за дърветата... И, господи, отново ме издига най-зеленото. Тополата на улица "Безименна". В бургарските покрайнини. И майка ми. Но майка ми ме вика на прозореца, а аз не мога да се спомня името. Катеря се с мълчание по клоните и много ми е хубаво... Тополата полека ме разтваря във листата си и аз съм птица, аз съм мравка, малкото и най-зеленото листо на клоните - листото се усмихва на пространството и не усеща във гласа на майка си червената история на лятото.)
И никога аз няма да забравя. Завинаги ще отнеса със себе си дърветата... Огромните дървета в градината на варненската болница.
Сестрата - помня аз - ми се усмихна и ме поведе бавно към балкона. И скочиха срещу ми - излетяха стълбата на внезапните дървета. И рязко осезание на стръмни потоци, струи от чешми, морета се блъсна във горещите ми устни. Загатнаха ми стройните дървета, че ще живея... Че се качвам бавно по някакво стъбло невероятно, с невероятна сила извисено. О, аз си спомних - детските ми длани прегръщаха уплашено дървото и мравките ме учеха как трябва по клони и стъбло да се катеря. Ръцете ми растяха... И внезапно докосваха приведените клони. С усмивка ме посрещнаха добрите, а лошите - с печална съпротива. А лошите се чудеха - най-злите ме питаха кога ще се обеся... Понякога ми спираше сърцето. Ръцете ми умираха - тогава си мислех, че вися във тишината между небето и земята - мислех, че моето дърво не съществува. Тогава аз се мъчих да си спомня уроците на детските ми мравки. И пръстите ми хващаха отново спасителните клони на дървото. Високо над главата ми - по-близко и все по-близко слънцето, небето... И аз ще ги докосна. Аз ще бъда червената история на лятото... Без да усетя болка - ще ударя голямата камбана на земята. И ще отекна - може би - в сърцето на Някого...
Обратно към: [Христо Фотев][СЛОВОТО]
|