напред назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]



I.


- Той да си гледа свещите - клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!

Пийналите обущари - баща и син - проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:

- Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кесии-и.

Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека.

Обущарите отминаха. Младият викаше:

- Лъжат, та-те-е - лъжат, тях-на-та-а... И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!

- Лъжат верицата им - кандилкаше се старият. - Ама когато - когато ни колят, Събчо, не - не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната...

В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандидата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът - полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всичи. И всеки се посвиваше.

Клисарят гледаше навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се - Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия.

- "Тц, тц, тц, разбърка се светът. Ето, сватба ли е това: кметът, прокопсаната кметша, прокурорът и н'ам кой още, а нито един от Карабельовия род."

Когато свещеникът изведе новобрачните от черквата, нозете на невестата се преплетоха и зетят я отнесе на ръце във файтона.

- Съвладей се, Миче.

Мичето лежеше топла и сочна в ръцете му, но устните и бяха пребелели, тя шепнеше:

- Казах, вкъщи трябваше да се венчеем, не можем излъга никого.

Есенното слънце беше празнично, улиците се стелеха безлюдни, движеха се военни патрули, спираха пред слепите улички и секваше глъчката на скрити жени и деца в тях.

Сватбените файтони се точеха глухо. Младоженецът държеше високо дясното си рамо, на което тежеше главата на Мичето. Тя замижаваше, колчем посрещнеше разногледия му поглед.

...Той и е вече мъж. А улиците са същите и къщите - същи, и небето, и слънцето - все същи.

Не, човек не може да избегне съдбата си.

Впрочем, то още се не знае. Нищо се не знае. Може всичко да се промени: слънцето ще стане мораво, двори-щата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята.

Мичето разкри очи. И и бликнаха сълзи. То - прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени... И гледаше от амвона баща и мъртвешки блед... Защото той умря... Той нали умря - още преди две години...

"О, ако тате не беше умрял, ако тате не беше умрял!"

- Какво, Миче?

Мичето плахо замижа.

- Господин Иванов.

- Миче, засрами се, какъв съм ти аз вече господин!

Мичето разбра. Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечати устата и и в ушите и фучеше: "Не врякай, няма вече накъде, ти си моя!"

Това не можеше да не се разбере!

Сълзи тънки, безсилни играеха по ресните на Мичето.

Да, не с всичко може човек да се примири.

Впрочем, той, околийският началник, можеше да вземе, колкото иска - и наследство, и пари.

"Нека вземеше всичко - в тапии и в полици, както предлагаше кметшата!"

Сочното лице на Мичето се сви. - Да беше склонил той, околийският, на пари... да беше склонил! Сашко би бил спасен. А всичко друго...

"И-их, какво би значило то! И какво то значи, ха-ха! Нали Иско не е заклан!"

Младоженецът я загледа пак.

- Какво, Миче? Защо се усмихна, сладка?

Мичето се уплаши. Тя да се е усмихнала?

И замижа.

Нищо от това, разбира се: да става, каквото ще. Нали Иско е жив, нали е пуснат на свобода... Неговият глас се носеше вчера от Дрангазовата хумба... Да, той беше... И не се знае сега какво ще бъде... Нищо се не знае, нищо!

- Сотире!

- Какво, пиле?

Мичето избели очи! Уплаши се от гласа си. И забрави какво и беше текнало. В съзнанието и стоеше Иско. Че е жив: не е убит. Но какво можеше да значи и това сега.

"Уф, и защо ще убиват евреин. - Сашко е заклан, милият, родният!"

...Младоженецът се ухили. И забърса сълзите на невестата си.

- Успокой се, Миче. Стига сълзи, гълъбчето ми. Погледни ме, моето мерджанче. Погледни ме де! Е-е?!

Мичето го погледна. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва.

"Ех, нека."

Младоженецът я гледаше остро.

- Какво искаше да кажеш, Миче? Ти искаше да ме питаш за нещо. Отговори де! Е-е?!

- Искам да видя баба. Ще ми позволиш ли?

- Не.

Омръзна това с бабата. Жени! Прегърнат се и - рев: може да ги раздели човек.

- То се свърши. Това трябва да се разбере. Изкланите- изклани. Свършено.

Мичето замижа пак.

Тежката длан на Сотира галеше бузите и-ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните и, тя си ги свиваше.

Да направи що ще, разбира се: нали те вече не са в кабинета му, на окъсаното кожено канапе.

А-а! Но той сега ще прави това с нея вкъщи пак - и пак - и винаги!

"Не, човек не може да се усвои с всичко! Ето това е най-страшното!"

Бузите на Мичето изстиваха - полъхваше ветрец. Есен е вече, сякаш късна есен - и вали дъжд, и е студено. А беше светло, грееше слънце и небето синееше.

...Да нямаше Мичето поне надежда, да нямаше никаква надежда! О, тогава тя би се решила на нещо. Би свършила със себе си например.

"Аз така и ще постъпя. Навярно."

И заиграха по ресните и пак сълзи. После потрепера-ха и раменете и. Дойде и може би да се хвърли от файтона. Какво има да чака наистина: защо да не свърши още сега?

Кривоокият я гледаше вече възторжен! И и се усмихна! Притисна я по-плътно до себе си. Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепере, когато пищи.

И Мичето отпадна пак на рамото му - топла и сочна.

Файтоните извиха в сляпата уличка на обущарите Капанови.

В дъното зееха - тьржествено открити - стрехестите Карабельови порти. По стоборите се катереха хлапета и пред вратите гъмжеха махленки.

Пияните обущари - баща и син - бяха метнали капи на теме и се разправяха със снажната Капанка. Тя да се не меси, то не е женска работа.

- Вятър е сватбата им! Убиха сина, като яре го заклаха и насила венчават дъщерята, зам да заграбят Карабельовите богатства!

Капанката натика едно след друго мъжете в дълбокия двор и зарези вратата. Капнали и са ръцете - да ги увива - по цели седмици - в овчи кожи, а те.

- Да не сте гъкнали, че хаир няма от вас! Сврете се в хашевито и пукайте!

Не виждат, че едвам си спасиха главите, ами още ровят.

Сватбата се източи, големите Карабельови порти се затвориха, забуха военната музика на двора и съседските хлапета се накатериха по черниците!

- Празник е, сватба-а! Къде си, баба Карабелице, къде си, чорбаджийке, да поведеш хорото? Махленките запляскаха бедрата:

- Мълчете бре, хари, жената умира, ха-ха-ха!

Старарата тютюнджийка, Карабелица, лежеше с избелени очи в покоите си. Наяве тя слушаше сватбената музика от двора, но отпуснеше ли клепачи, виждаше мъртвец и редеше, като блъскаше празен сахан о пода:

- Внука си искам да видя, снажен, та хубав, господи! Учен и умен, най-учен и най-умен! Дайте ми го-о, доведете, ми го-о: няма да умра, докато не го видя!

Марга, слугинята, се разсърди:

- Ще го видиш - чакай! Иди го търси в дъното на Марица.

Боже господи, какво и било писано, у край време, на страта чорбаджийка! Мъчи се вече така цяла седмица, ху-ху-ху.

Марга заплака. Тя плачеше, разбира се, за младия си господар; за Сашка Карабельов: на ръце го беше отгледала, бог да го прости.

Музиката на двора заглъхна. И на сватбената трапеза в големия салон екна гласът на кума полковник: почнаха наздравиците.

Домът онемя. И при долнята трапеза, до кухнята, се дигна Миндиля - приставът.

- На нозе! Пие се наздравица за негово величество царя. Да живее, ура!

Пи и дядо Рад, панагюрецът. Пи, какво ще му е. А после отпусна очила по гърбатия си нос и зафъфла:

- Много свят се е кърдиса-ал. Клали и хлапета, декаде още на школо ходят - тц, тц! То пък защо е, а?

Миндиля, приставът, се сепна. Как защо?

- За ум. За памет. За да си окачи всеки обичка на ухото

И засука мустак. После сне поглед на ордена си за заслуга.Той ли не знае кое за какво е!

Но дядо Рад - или е досущ изкуфял панагюрецът, или го е вече виното хванало - изтъни гьрло:

- То утре ще му се чуе гласът.

Жените зинаха със залъци в уста. И Миндиля изви ръка на хълбок, готово вече. Но дядо Рад клатеше глава, като да синасаме:

- Ние си сватбу-уваме тука, а нему псета ръфат леша край Марица. Леша на кръщелника ми, казвам, на Сашка Карабельов.

Устата на Миндиля се изкривиха на усмивка:

Хей, щурак, на четмо си ме учил, току стискай си зъбите, да ги не събираш по земята!

- Ха, и таз хубава! Сашко Карабельов тютюни купува по Кърджали: вчера се получи телеграма от него. Ако се е случило с човека нещо, чева полковникът и околийският ще дигат днес сватба.

- Я не давайте на това старо куфало да пие: ей че не знае вече що брътви!

Дядо Рад дигна изтрития си калпак на теме и изпъшка:

- Знам а-аз, тачат ме на пазаря, та узнавам. То си е веке като на длан. Фанали са и него. Сашка Карабельов, заедно с другите. Фанали го и хоп - в клопката. А през денеси го спастрили. Това си е: спастрили ги! Пофали ми се сам тоя, декато ги е клал. Бръкна хе тъй е в джоба си и извади... Чудя се, какво ли ще е? Пък то кожата! Кожата от лицето му... на кръщелника ми, на Сашка Карабельов... Кожата бе, същинската, с мустачките и веждите... Одрал го е като яре, тю-ю! То пък защо е, а? То за-що-о е-е?!

Дядо Рад се разрида. Пиян! Но нали трябва човек да си свива езика. Защо са предни зъби, ако не за времена, като сегашните.

И Миндиля се размаха - еднъж, че дваж и триж - все по дългия врат на панагюреца. А после го изхвърли на пруста.

 


напред горе назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух