напред назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]



V.


Сотир Иванов въртеше кривото си око от ярост. Мъртвата Карабелица беше обрана, той нищо не намери нито у нея, нито в чантичката и, нито по одъра, нито в цялата стая, нищо!

А! Да оберат него, Сотира Иванов!

Миндилия се е скопосал, разбира се, приставът: негова работа ще е това: той посрещна Сотира одеве пред прага на мъртвата...

"Душа бере, а?!"

И с широки стъпки началникът прекоси коридора. Ще му избегне той, Миндиля, ха-ха! Вдън земя да се е скрил, Сотир ще го намери - охо!

Ако пък старата е предала скъпоценностите си на Мичето и тя ги крие, за да избяга с тях.. в Америка да избяга...

"Нека се опита, да видим!"

Музикантите бяха прибрали инструментите си-и обясниха: приставът Миндилев се повъртял около тях и кривнал край дома в задния двор.

Сотир се нещо поколеба. (Мичето наистина може да избяга, ако старата и е дала скъпоценностите си... Да, може да избяга в Америка.)

"Глупости!"

Ще избяга Мичето! Де по дяволите? Не, това е изключено! Сотир забърза. Мошеник Миндилев! Той е минал в овощака, за да зарови плячката си.

Луната стоеше високо, нощта бе съвсем бяла и тишината - зловеща. Сенките на дръвчетата се тълпяха между дънерите като дебнещи убийци.

Сотир се оглеждаше поприведен, проточил врат И не посягаше за револвера си. Той ще повали Миндиля с песник.

Пристьпваше на пръсти. Не дишаше.

Изведнъж ръката му прошари по кръста: кривото му око се избели и се скова: долната му челюст изтрака.

"Убит"!

Не можеше да се увери - то беше невероятно. Нямаше обаче съмнение проснатият недалеч труп беше Миндиля - лунният блясък се пречупваше в сърмената му нашивка.

"Убит"!

Хвана се о клон - побиха го тръпки. Стори му се може би, че и това убийство е извършил сам той И вече трепереше като лист.

"Да посегнат на полицията!"

Хм, те може да посегнат и на Сотира! Даже още сега може да посегнат, в тоя миг... Аа!

Трупът лежеше недалеч, окървавен и страшен. И нямаше наоколо никой освен помръкналата бяла нощ и зловещата тишина. Никой! Не, това беше ужасно. Кривото око на Сотира изхвръкваше из орбитата. Сега трябваше да има някой тук! И трябваше тоя някой да хване Сотира!

Зьбите му изтракаха пак. И проточи той врат - за да го колят може би.

В овощака обаче все още нямаше никой, съвсем никой -настина!

И течаха секундите, тежки като разтопено олово.

Най-после ръката на Сотира почна да чувствува револвера, който играеше в нея като тръстика. Кривото му око се прибра в орбитата и се вторачи в проснатия труп. Той лежеше с глава в локва кръв, а до нея тъмнееше черна дръжка на забит в земята нож.

Трупът и ножът бяха като живи говореха. Но животътсе сковаваше с техния говор. Чудно беше,че Сотир не хукна да бяга. Задържаше го може би кривото му око: то вече играеше между трупа и ножа.

"Неговият нож! Със самия негов нож "...

И се стъписа. Отличи околовръст стъпки - на убийцата сигурно! Потръгна по стъпките. И спря забъркан: по рохквата пръст съвсем ясно личаха стъпки и от женски токове. По челото на Сотира се преплетоха бръчки - предугади нещастие. Взираше се развълнуван: стъпките идеха откъм дома! Потръгна, накъдето вървяха стъпките. Но се видя пред пробива в темелния зид на Капановия сенник.

"А-а!"

Сега беше вече ясно. Тук са работили крадци, пробили са стената... Така... Полковникът одеве се усъмни... Той имаше право... Тъй... Едни са работили пробива, а други са наблюдавали от сенника с бинокъл.

"А и жена между тях ..."

Не, какво значеше всичко това наистина! Защо е убит приставът Миндилев?

Сотир стоеше замаян. Не знаеше защо е тук и какво търси, недоумяваше какво трябва да предприеме.

Но будеше се вече в душата му тревога и скръб. Очевидно, около него ставаше нещо страшно. Миниран е може би целият дом!

"Миче!"

Ръката му съвладя револвера. Да загине Мичето! А-а, той би убил света!

Потърка си челото. И кошмарният сън се разсипа. Домът стоеше непоколебим, прозорците светеха и ръката на Сотир Иванов стискаше - също непоколебимо - револвера. Да дойдат! Нека дойде, който смее!

Потърка си челото пак И вече знаеше къде е, защо е дошъл, какво търси Мерзавец Миндилев! Той сам се е наврял в ръцете на убийците си дошъл е да зарови скъпоценностите тук и пристъпи до трупа. Да, до главата му зееше дупката, която е копал Мерзавец!

И не бяха сега страшни ни локвата кръв, ни забитият в земята нож. Сотир се задъхваше от гняв. И тършуваше в джобовете, в ръкавите, в пазвата на кървавия труп. Не, нищо нямаше убийците са опипали всичко!

"Разори ме, мошеник!"

Негодуванието в душата на Сотира преля, едното му коляно потрепера, ще ритне трупа

Но това ли беше сега важно!

И се наведе пак брькна в задните джобове на куртката.

Приклекна, прималя му тук бяха всичките - всичките! Брилянтните обици, пръстените, накитът - пендари и зланият часовник, емаилиран - с тройния ланец, сладко мек, змийски мек.

Устата му се наляха, той преглъщаше трогнат. И галеше скъпоценностите: познаваше ги. Когато почна сечта - и хванаха Сашка Карабельов, - тогава кметшата донесе - ето същите - цяла шепа, - донесе ги на Сотира за да спаси Сашка, ха-ха! Не, Сотир не прие! Достойно отказа. Да. Не прие. Не отстъпи за нищо на света!...

"А тоя мерзавец Миндилев тази вечер щеше... Мерзавец!"

Сега Сотир би могъл да ритне трупа.

....................................

Кметшата търсеше Мичето. Оставила я беше в мутвака - и лампата не беше угасена тогава -

"Хм, да се е върнала сама горе в сватбената зала!?"

Не, това не можеше да се допусне.

Излязла е тя, Мичето, на двора да се оведри.

- Миче, Миче ма!

Наковица се наведе под стълбите към черния вход. И се блъсна о Марга.

- А, Марга. Вън ли е Мичето ма?

- За-защо? Ка-какво?

Марга се хвана о кметшата. И трепереше. Притисна се о нея. Търси може би да си излее бездомнишката скръб. Е тя е расла, бедната, у Карабельови, свързана е с целия дом, който ето, не се знае сега как ще свърши...

Марга се припя:

- Йоох, спустя Карабельовият дом, госпожа, опустя-я.

Бедничката слугиня. Но кого по-напред да съжалява човек сега. Кметшата се отегчи. - Опустял бил Карабельовият дом! Марга е изкуфяла: зет влиза вкъщи, а тя...

- Я върви да си оплакнеш лицето. Де си била?

- Ни-ни-никъде.

Марга се задърпа. И току приклекна.

- Госпожо - водица - умирам - йоох!

Бялата нощ проникваше през замрежените прозорци на мутвака. Кметшата наля вода - слугинята Марга е нещастно същество, заслужава съжаление.

А Марга, изцъклила очи, озърта се - иде и да бяга може би. Кметшата натисна чашата вода в устата и.

- Ха, пий! Че ела на себе си, стара жена си. Умряла ти чорбаджийката, чудо станало. Мигар няма да умрем и ние. Ха върви сега при покойната, че е грехота да се оставя смъртник сам.

Нежната кметша проследи грижливо слугинята до мъртвешката стая, а после пое стълбите. - Мичето трябва да е възлязло горе. Затворило се е в някоя стая.

Е, нека си поплаче.

Снажната жена се оправи пред огледалото и влезе в сватбената зала.

Говореше Ячо, прокурорът. Пофъфлаше. Но мисълта му бе строга и отсечена. - Трябва да се излезе на правия път. И съвестите да бъдат на чисто. Стига вече партизански лъготения. От днес - на една страна са разрушителите, на друга - всички останали.

- И няма вече, господа - няма място - по целия свят - за двете страни: на земята ще живеем или само ние, или само те!...

Кметшата се трогна, т. е. тя намери сълзите си: нали не биваше със сухи очи да изрази това, което имаше да обади! Забърса очите си и разля треперлив глас:

- Господа, бог да прости старата Карабелица!

Настанаха всички Полковникът отсече тържествено лице.

- Чашите, господа. Стражари, вино. По възможност веднага!

...Кръщаване, венчаване, погребение: ето пътя на живота.

Полковникът трогателно подчертаваше думите си. - Пладне на живота е венчавката, вечер - погребението.

- При нашия трагичен случай обаче, почитаемо събрание, аз имам честта да ви напомня - и да подчертая - третото начало на живота, ореолът на чест и слава: рождението.

...Полковникът е пийнал, разбира се - човек е и той най-после. Но хората бяха попреяли, а ораторът задълба:помълчава, обмисля, повтаря, като на словесно.

Кметшата беше неспокойна: не се явяваше Мичето. "Ще вземе да се отрови това момиче. Всичко става, много и се набра."

И не издържа нежната яловка: повъртя се и цвръцна навън. Жена! Полковникът се престори, че не забелязва. И продължи - за рождението. То е нещо по-върховно от личната съдба и по величие надхвърля трагедията на смъртта.

- Ето, почитаемо събрание, това върховно нещо се извършва днес пред очите ни: въпреки косата на смъртта, която се размахва, ето ражда се наново нашето отечество! Да-а сред кърви!

...Влезе обаче околийският началник и хвърли тревожно:

- Господа, неприятност. Само без вълнение, моля ви се.

Полковникът кипна:

- Молчат!

Хората недоумяваха. Началникът добави:

- Нашият храбър пристав Миндилев е убит - вероломно - на двора тук, под самите ни прозорци!

"Убит!"

Лицата пребеляха. Никой, види се, не беше свикнал на тази дума. Полковникът даже изплези крайчеца на езика си.

"Убит!"

Прокурорът пипаше с две ръце очилата си, а младият адютант се изпъна: - чака заповед.

Само кметът, баи Нако, седна и подпря глава с ръка, облакътен на масата, т. е. залепи длан о сляпото си око и дигна пръсти нагоре, като че гласува...

Но влезе кметшата - Наковица, - огледа смутено всички и се обърна към началника:

- А бре, младоженецо, кам ти я булката?

Стройната яловка се помъчи да удари на смях, но гласът и трепереше.

Младоженецът страшно пребледня. Спомни си навярно женските стъпки в овощака.

- Мичето?!

- Няма я. Претърсих цялата къща. Бях я оставила в мутвака долу. Отивам - няма я. Питам Марга, слугинята. Хм, гъска: нищо не може да й се разбере.

Сотир запреглъща - приседна му. И си изтегли револвера. Кривото му око се избели. Такъв ще е той, когато хора убива. Завъртя се на пета и нещо изскимча - излезе.

Полковникът въртеше очи и не можеше да разбере. Но реши протри шепи към адютанта си:

-Подпоручик, тревога - веднага! И ординареца с коня ми! Пст! Пратете ми първия срещнат патрул: ние неможем да се облягаме на тази пършива полиция! Пст! Да почнат не-мед-лено арести: всеки срещнат, всеки - без изклю-че-ние!

Адютантът удари за трети път крак о крак и излезе. Бай Нако забарабани с пръсти над сляпото си око.

"Ще арестуваш ти, чакай..."

Тя ще стане една... Нали са почнали избиванията току пред прозорците ни, то... селяните трябва да са вече пред града... И не се знае кой ще осъмне утре...

Полковникът отсече сурово:

- Господа, по местам!

После изви ръце на хълбок.

- Ну, и таз добра: да убият полицейския пристав под прозорците ни!

И пак занемяха. Бай Нако изпъшка:

- То още се ядва. Може и женска история да е: Миндилев обичаше тънкия занаят.

Помълча после и додаде:

- Другого, другото-о!

Ачо, прокурорът, пипна наново очилата си. Какво друго? Обърнаха се и всички.

- Не разбрахте ли? Булката е отвлечена! Ялова ни е сватбата!

Еснафите са спогледнаха с широко разкрити очи. Изби ги може би на смях. Бай Нако ги следеше. И сви лукаво очи. Да, убийството на пристава навярно беше във връзка с изчезването на булката. И всичко това тая вечер може би е цял заговор.

- Има тук, господа, риба работа: не се току-тъй отвлича булка насред сватба!

Полковникът го измери с позеленял поглед! И Наковица простря нога под масата - настъпи крака на мъжа си.

Но какво разбираше тя. Жена! Къде ще се договеди, че то сега е и до нейната глава. Бай Нако се поразсърди. И посрещна дръзко позеленелия поглед на полковника. Като искат да я карат на своя глава - те, военните, - на им сега! - После се обърна пак към еснафите:

- Криво да стоим, право да говорим: - сватба ли беше нашата днес?!

Полковникът замига. Мазник бай Нако, пфу! Партизанин! Отваря си вратца пред еснафите, та ако стане нещо през тази нощ, ще падне утре пак на краката си.

- Какво искаш да кажеш, кмете?

- Нищо.

Бай Нако запали цигара. Запали и полковникът. И се измеряваха с очи. Еснафите се свиха съвсем. Че сватбата им днес беше никаква - то е тъй, кой ще спори. Но нали уж кметът и кметшата бяха сватували... Така се знае в града. А ето какво излезе сега!...

Полковникът направи гушка.

- Че сватбата ни, кмете, е н'ам каква - за това няма спор.

Но кой я устрои? Да не съм аз тука кум за кривите очи на някого?

И се обърна към кметшата:

- Речи му, Софке, да млъкне, че ще ме земат дяволите. По чие настояване се намесих аз в тази каша, ако не по ваше.

Бай Нако загледа през дима на цигарата си. Хубаво настояване наистина! Полковникът се пазари - за кумството си - с дни. И взе хубав десятък от Карабельовото наследство. Да, номуне взе!

- Остави, Гнойнишки! Не знам кой прав - кой крив, но краят му се не види. Вършите я някаква вие там, военните с полицията, а кой що отговаря, един бог знае.

Бай Нако беше свил езика си на фуния. Едвам се сдържа, ще му отпусне края. Че управление ли е това наистигна! Кога е било тъй и къде - къде по цял свят?

Полковникът пребледня.

- Ще рече, кмете, ти си пак чистият. Ни лук ял, ни на лук мирише, а?

Кметът отново сви език на фунийка! И таз добра! Вършил там - околийският началник - с Мичето - таквоз -свършил я като кучето на нивата - пфе! А после - хората криви.

Бай Нако втикна ръце в джобовете на панталоните си.

- Вие сте власт! Полицията е власт! И прокурорът! А намеси ли се някой?

Ячо подскочи. И погледна полковника. По устните на тоя се очерта пеница. Сватбарите се спотаиха. Бай Нако обаче нехаеше. Нанася се през една нощ - тъй или инак-небивало петно на целия град: опозорява се - в самото околийски управление - единствената дъщеря на най-видното семейство.

- Да, господа! А няма кой да се намеси! Няма и няма!

Какво е трябвало да прави той, кметът на тоя град? Заповядайте да кажете! Заповядайте! Да скръсти ръце? Това ли? Никога!

- Аз от двайсет години представлявам - в тоя град - една партия с неизброими заслуги към отечеството - да!

Не, бай Нако не е можал да допусне опозоряването на тази партия в неговото лице като кмет: по никакъв начин!

- Прочее, трябваше да действувам, г-да. Но как? Заповядайте да кажете!

Сватбарите мълчаха. Ясно беше, че скандалът е трябвало да се потуши: длъжен е бил той, бай Нако, кметът, да измие нанесеното на града петно. И изпълнил е той това достойно, най-достойно. Намесил е даже и своята съпруга, да, как другояче? Женска история! Направил е въобще бай Нако възможното - при наличните обстоятелства. Той дълго е молил - трябвало е! - дълго е убеждавал - не е могло другояче! - и г-н полковника. Молил го и го убеждавал най-напред лично, после чрез приятели, а накрай и чрез жена си. Да. И е успял!

Прочее, тази беше историята и този бе смисълът на това сватбено тържество днес, което, уви, ето свършваше сега с потресающи събития!

Бай Нако се покашля в шепа:

- Но, господа, най-после човек предполага, а бог разполага. То не се знае още наистина какво е и накъде ще избие, но не бива тъй. Не, не, не! Казвам, не! Опълчихме целия народ против държавата си, почитаеми граждани! Къде ще му излезе краят! Помислете! Стара мъдрост е, казвам аз: глас народен, глас божи!

...Полковникът беше бит. Бит по всички линии. Ячо, прокурорът, загледа настрани.

Но изведнъж далеч - през града далеч - рухна сякаш скала.

Тишината се залюшна. Залюшна се и самата бяла нощ. И се начупи; над града полетяха - и се трошеха хиляди буци пръст.

Гарнизонът биеше тревога. Дребняха барабани, ечаха тревожно тръби. Зовяха от всички страни. И гонеха на всички страни. Стичайте се, хей! И бягайте...

...Белите, белите септемврийски нощи!

Полковникът изви и двете си ръце на хълбок: надигаше се на пръсти; пораснаха му криле. И погледът на очите му вече тъпчеше бай Нака, тъпчеше го вдън земя. Пъзльо, демагог, безхарактерен човек, партизанин!

Залата онемя, сватбарите изтръпнаха. Полковникът измери и тях с унищожаващ поглед и процеди малко през нос.

- Значи та-ка-а. Прочее, господа, аз ще им дам сега един глас божи, че ще ме помнят и внуците им!

 


напред горе назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух