напред назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]



VI.


Старият обущар Капанов мърмореше нещо в сайванта зад Дрангазовата хумба...

- Събчо-о, завий ми цигарата, момчето ми... Тю-ю бре, треперят вече ваджишките ръце... Събчо-о!

Събчо не чуваше. Облакътил се на зида, пуши и зяпа в месечината. Е, заковала се е тя на небето и не мърда. Бяла нощ! Бяла нощ, черна гоина!

Събчовата цигара догаряше на долнята му устна. И гърлото му беше съвсем засъхнало. Май с Дрангаз, не рачи да отвори, тю-ю му и човекът! До вчера се въртеше на пети пред тях, а ей го, надул се и той сега.

Събчо изви шия към хумбата и изпсува.

Инак може и вкъщи да си е човекът, разбира се; отишел е да вечеря; амче... То се чу отначало говор долу наистина, но хумба нали е, плъх да цвърцне, пак бумти.

- Събчо бре, Събчо-о!

- Какво, тате.

- Завий ми цигарата, момчето ми.

Събчо пак направи оглушки. Надигна се на пръсти до зида и пружеше шия към дворищата, следеше нещо.

А старият наостри уши към хумбата: счу му се пакглъчка долу:

"Ба, има някой вътре "

И се залепи о вратцата. Но шумът заглъхна.

- Отвори, Дрангаз! Празник е най-после жа си дотамамим карара, та че утре - на работа пак!

Хумбата не се отзова. Старият приклекна до стената.

Хм, работа утре - хе-хе... Вятър е вече и делникът му, вятър и празникът, вятър! Няма живуване и това си е. На че хлябът стана 35 гроша - тц, тц, намярата му майна!

Събчо събори камък от зида, унесен по това, което следеше из дворищата И повика шепном баща си:

- Тате, тате! Тате бе, я ела!

Старият смачка в шепа недоправената си цигара и пристъпи. Загледа. Любопитен и той! Дотрябвало му е какво там някои вършат - яли си главите, хе!... Ех, да ми вървял занаятът! Че жа се дели от дюгеня си старият Капанов! А бейоо! Светът да се запали от четирите страни, той не жа дигне глава... Да гори светът! Же титръгнат теб Капановците да зяпат... и по хумби да киснат сега, когато на главата им е вдовица снаха със сирачета, еех!

- Е, какво, Събчо, а?

- Мома се краде, тате!

Из дворищата ставаше нещо. Влачеха жена. То не личеше дали тъкмо я влачат, или я само водят, но работата не беше чиста: пълзят все край стените, а по дворните преходи се чугулят жени - посрещат ги и сякаш се прегръщат...

Обущарите, баща и син, пружеха шии.

- Мома се краде, тате! Казвам ти! Само да видиш!

- На такова ми мирише и мен. Хаирлия да им е, Събчо.

Но заглъхнаха дворищата и замря бялата нощ пак.

Хумбата на Дрангаза не се обаждаше.

Старият обущар втикна в ръката на сина си недоправената цигара.

- Завий ми я. - Тю-ю му и животьт, брей! - Инак нека крадат, Събчо. Мома било или друго: да крада-ат. Тя се видя вече..

Събчо завиваше цигарата. - То не се още знае - за ония там, из дворищата - крадат ли момата, или сама им отива тя, току.

Старият се прозя - Все едно. Върти се светът. И не е лошо, нека се върти - колелото недно!

- Да се женят, Събчо... За хората, казвам... Да се плоди народът, че... че каквото ни подбраха чорбаджата, жа ни кърдисат... Коренът жа ни пресушат, само да видиш.

Събчо драсна кибрит. - То все ще се пресуши нечий корен, ама ха да видим чий.

- Запали, тате. Пали де! И си гледай кефа не жа ни кърдисат: нямат сметка! От нашия пот живеят, тяхната. - Ама ако дойде ред ние да ги...

Събчо се ококори, вратцата на хумбата скръцнаха.

- Ах, твоята верица кръчмарска!

И на един скок затисна рамо о вратцата.

- Дрангаз, отвори! Жа я изкъртя - казвам ти, Дрангаз - не си яж...

Вратцата се залости отвътре. Време ли е за отваряне: откога е минал полицейският час!

Старият обущар избута сина си. Дете си е още Събчо, не е проумял света: армеиски уста и царски врата отварят.

И сви устни о ключалката:

- Дрангаз, отвори да чуеш какво се случи. Ние сме бе, аз, Капанов,с моя Събчо.

И Дрангазът отвори: лъхна из хумбата на вино и тютюн.

Стълбичката беше стръмна, но не им е първица на обущарите: смъкнаха се долу като по въже.

Мъждееше присвита лампа и бялата навън нощ примигваше из свряно високо прозорче. Край бъчвите блясваха цигари и потухваха като светулки. Двама ли са, трима ли? Хм, панти някои... от измета на руския цар ще са: нали те колят вече кучето у нас, тяхната...

Старият Капанов се сложи на нисък стол и се наежи:

- Седни, Събчо, Дрангаз, пелин!

Събчо зави цигара и драсна кибрит - огледа другите в хумбата.

- Кои сте бе?

Хората мълчаха. Събчо се наведе до баща си:

- Селяни, тате. Май че са малевците - я се обърни.

- Да са, Събчо, нам що.

- Ония бе, тате, хората от Малево... дето ги млатиха - в казармата - и повече от нас

- Аха...

Старият се обърна. Но видя в мрачевата пак само блещукане на цигарите.

- Вие ли сте, аленколар?

- Наздравичко, дядо Капанов.

- Пийте наздраве. Да ви е сладко Мръдни бе, Дрангаз!

Дзангазът положи табличката на земя и зачака да чуе какво се е случило Но Събчо го сгриза:

- Жа ни светиш ли бе? Махай се, не жа си сбъркаме устата.

После дигна чаша към малевците!

- Наздравичко, другари Бог да прости загиналите... че и тия, дето жа гинат!

Хумбата се преобрази. Главите се наведоха. В казармите са пак - те: обущарите, малевците и други още, много други... Тъмно е и вони... Слушат се охкания, подът е разкашкан от кърви... Ех!

Старият Капанов изпъшка. И гаврътна чашата пелин. А мъката му се понесе като прозявка: пъшкаха един след друг всички. Събчо проточи глухо:

- "Как хотите стерегите. Я и так не убегу-у".

Как я пееха те там? Пееха и плачеха. Нищо.

- Какво се е случило навън, дядо Капанов?

- Ами, случило се. Дрангазът не отговаряше.

- Ние пък помислихме кой знае какво. Събчо засука мустак.

- Какво има да се случи едни гледат сватба, други - брадва.

- Тъй е.

- Само у Карабельови - там началникът, кривоокият - неговата - сега вече жа накриви калпак умряла е - сред сватбата - старата тютюнджийка.

- Тъй ли? - Виж ти! - Върви му на кръволока.

- Върви му. - Събчо зацеди през зъби: - Дебелото Миче - Карабельовата - тепърва жа дебелее... Да плюе на братовата си памет - тю, анасъна - Хм, тц, тц.. Ама нищо! Добър е господ. Ех, море, голям денец с малка пита, жа дойдеш ли?!

Цигарите трайно осветиха наведените бъчви. - Хм, ще дойде той, големия денец, с малка пита: не може да не дойде!

Събчо стъпка цигарата си.

- Пък одеве някои крадоха мома. Истина! Тю му и светът! Кажи и нож забий: едни гледат сватба, други брадва. Това си е, и туйто!

Малевците проточиха вратове:

- Мома ли? Виж ти! Кога бе?

- Мома. Отвлякоха я.

- Ами сега ли?

- Сега. Току-що.

Селяните се нещо сбутаха После се раздвижиха. стават един след друг. И се снизаха по тъмната стълбичка нагоре: пристягат пояси и изчезват в бялата нощ.

Старият Капанов нищо не забеляза. Стои приведен до сложената на земя табличка. Пуши и пие. Не чува, не мисли: нищо вече не чува и нищо не мисли.

Но Събчо се огледа. И бутна с показалец челото си. Брех, тия, малевците, те бъркат тези ципури - краденето на момата тази вечер, истина! Тяхна работа ще е! Намерили му времето, здраве му кажи, хе, хе!

И скочи, ококори се под носа на Дрангаза, пита го с ръце къде са щукнали малевците.

Крьчмарят залепи показалец на уста.

След малко обаче вратцата горе се отвори, надникна дългокоса глава и разля в хумбата дрезгав глас:

- Пропилявайте се, еснафи, хайде! Сврете се веднага, вдън земя, че да не ни кълнете после!

...Хм, това пък какво значеше? Сега вече дигна глава и старият Капанов. Но Дрангаза залости вратцата. Къде ще вървят обущарите в това ни едно време. По-лошо е, ако ги заловят тъкмо сега, когато навън става кой знае какво.

Очевидно, Дрангаза знаеше кое-що.

Е, негова работа!

-Дрангаз, пелин!

.............................................

Тресе се бялата нощ от тръби и барабани. Куршуми сякаш се сипят над къщята. Или нахлуват орди в града. Залостват се дворни и къщни врати: светват и раснат прозорци и тремове. На мести се спущат стари и прогнили кепенци, които не са спущани от много години. Е, все така е било през вековете - през всички векове!

Или не, не е било все така! Ново е сега, съвсем ново. И винаги е било ново, страшно ново, когато земята се стеле със стенещи трупове.

...На пазара сред града изви дим, разрасна се чер облак и скоро заиграха пламъци на стълпове.

Бялата нощ се нажежи, стана червена.

И тръбите на тревогата заечаха панически.

- Пожар!

Понесоха се изстрели. Зачестиха. Дигна се рев. И се удави в женски писъци:

- Господи, избиват! Избиват пак! Зверове!

.............................................

Малевците пълзяха край дворните зидове, снизани на вереница: - държат ниско карабините си и се озъртат.

Събираха се пред засенчени от овощака преходи и оглеждаха дворищата околовръст.

- А можеше и без пожари, бай Василе, а? Сбъркахме.

Дългокосият водеше. Сумти снишен и се извръща към огнения стълп сред града. Страшно е, безпричинно страшно. Малевците се задъхваха. И пак бяха любопитни.

- А де я булката, бай Василе, а?

Дългокосият не отговаряше. Може и да не чува: оглушителна е военната тревога.

После изведнъж стихна: секнаха тръбите и барабаните като ударени.

И сърцата забиха. Бивало е и по-страшно през войните, то се знае. Нищо. Стига да се изтръгнат сега от града, да преварят само войската!

- У-у, ще ни се пръснат сърцата. И през войните не е било толкова страшно. Защо, бай Василе, а?

- Е, стреляха ви тогава и зад гърба.

- Истина! - Така беше - хи-хи!

Нахълтаха в гьст овощак. Дългокосият почука карабината си. Малевците приклекнаха.

- Сватба!

Шумоляха стъпки. И чу се тихо:

- Пожар!

Размесиха се. После се задърлиха. Дългокосият не можеше да повярва. Тридесет души! Не, това беше лудост. Как се храни и как се придвижва такава чета?

- Ние ще се източим в Сърбия, бай Василе. Да хванем само Балкана еднъж. Не се живее вече тук...

Не се живяло вече тука... А народът къде ще се източи... И той в Сърбия! - Дългокосият гледаше изпод вежди.

- Имате ли поне оръжие?

- Де оръжие!

Тръгнали като на избор. Остава да дигнат по един слънчоглед, като ония край Огоста: - скакалци ще плашат... Пуста кюския!

"Впрочем, изборджии и ураджии!"

И се повлече дългата въреница. Вървят снишени и задъхани. По преходите дългокосият изостава и оглежда всекиго. Учители, словослагатели, счетоводители из кантори,студента...

"Чакаха манна от небето... Пуста кюския!"

Снизаните във вереницата също загледаха дългокосия. "Забъркана глава... екзалтиран тип... Е, нищо, нали помага сега!"

Да, всеки с вярата си. Иско разбираше това. И не се делеше от дългокосия. Инак, няма съмнение, бъдещето е тяхно, на Искови. Какъв смисъл има от индивидуализъм, личен морал и пр. Романтика и нищо повече. Преди всичко и над всичко класовото съзнание, да!

- А сега - само да минем еднъж голините пред Балкана, бай Василе, нали?

- После?

- Да хванем гората, думам.

- А хляб?

- Е там, който вече издържи.

- А който не издържи?

Иско обори чело. Нима и той може да жертвува току-тъй кого да било... Дългокосият го гледаше остро. Дете е той Иско. Артист. По театрите да пее и ситите да облажава. А се загрижил за тържеството на пролетариата...

- Деца сте вий, Иско, бозайничета. Всички до един.

Ще отнемат господството на царе, папи, патриарси...Ще съкрушат милитаризма... А тръгнали с голи ръце, даже без парче хляб, като на сватба...

Иско попипа оскубаната си брада. Боляха разранените му страни. Нищо. А дългокосият не беше прав, разбира се. Тръгнали били те с голи ръце, като на сватба... Не, на смърт са те тръгнали - с открити души, с пламтящи сърца! Такава е истината! И ще гинат те със скръстени ръце! Защото не оръжието ще победи. Не!

Броят ще победи, безчислеността на народните маси. Работните ръце ще победят заедно с всичко онова, което те творят - машините и богатствата.

- Класовата борба, бай Василе, не е измислица. В определен ден, в определен час пролетариатът ще дигне ръце като един човек. И стой! - ще рухне всичко.

- Без да гръмне даже ръждив пищов?

- То ли е важно? - Иско кривеше устни. - И топовете ще гърмят. Но ще победят не те.

- А в Русия, Иско?

- Е, Русия! И в Русия, и в Азия, и в Африка, че и у нас - навред, където...

Впрочем, то е дълго. Пък и не струва да спорят хора с различни гледища. Не си разбират от езика. Иско проумяваше това.

- Стига, бай Василе, да се откъсне Азия, както се откъсна Русия. Нозете на европейската хидра ще бъдат веднага подсечени. И ще секнат всички извори

...А голините над градските лозя вече се разкриха: свищи чело далеч Средна гора. Ще запее скоро отнякъде картечница. Тя се е покатерила направо по ярищата - картечната рота - навярно. И се е залостила някъде...

- Хм, да ще сега пролетариатът да каже стой! - А, Иско?

Очите на дългокосия блеснаха, той замахна с карабината си и изви дясното рамо напред.

Пълзяха снишени, страшни.

- Да, Иско, Йехова е сътворил милиони раби, които не ще се източат заедно с вас в Сърбия. Те ще си останат по селата, из гьнките на това поле. И ще ни посрещнат сега. И ще ни нахранят, и ще ни напоят - както са правили със своите верни хайдути през векове...

...Да, селата са правили това - през векове - със своите хайдути, но какъв хайдутин е Иско и какво ще търси той сега по тези села...

- Не, бай Василе, по-добре е в Балкана.

- По-добре е, разбира се. Но Балканът не се яде и не се пие.

- Иско, да се отърсиш от твоя Маркс, ще те заколя.

Иско се усмихва: очите на дългокосия го галят братски. А инак - Иско се е отърсил вече от всичко, от всичко...

- Да свърши само, бай Василе, да свърши по-скоро с тоя кучешки живот!

- Ба! - Дългокосият се обърна кипнал. Не е го срам - Иско? Сега да се отказва от живота, сега, когато Мичето...

- Ей, Иско, тя е злато! Щом ти чу името, пръпка като птичка, истина!

Ха, отщял му се животът - на Иско - сега! Той е просто глупец, недостоен глупец.

- Чуй бе, дай ми Мичето - харизвам ти целия Балкан и целия свят - ха-ха!

Иско загледа настрани. - Да му дадял Мичето... Мигар Иско я е взимал, та ще му я дава... Други взимаха Мичето... То се свърши...

"Гнусна съдба, гнусна!"

...И не и продума Иско тази вечер - не можа. Нито я целуна, нито я погали - не можа. А беше готов да умре до нозете и. Да, именно, да умре. Топеше се от желание да коленичи пред нея и да и каже: сега вече да умрем. А нищо не направи, нищо не продума, нито даже въздъхна.

"Гнусна съдба, пфу!"

- Бай Василе!

- Какво, братче?

- Една молба - молба на живот и смърт, ако се видим натясно, не ме давай жив ръцете на кърволоците...

Дългокосият сграби ръката на Иско. Това е право... А-а, това е, виж, право... Добре е намислил това Иско... Наистина, няма вече смисъл да попадне той в ръце... Кривокракият ще го одере жив... Да, жив... И то не за друго, а от ревност...

- Прав си, Иско, истина. Но не се бой. Ако войската пресече пътя ни, ти не се късай от мене, братче. Аз, щом дотрябва, ще ти тегля куршума.

И по свой ред Иско застиска широката му ръка. Хубав е Иско... Да, хубав е в самата си душа евреинът... Е, влюбен е... Затова, разбира се, хе-хе!

 


напред горе назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух