напред назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]



VII.


Бели и кървави нощи - предателски бели и предателски кървави. Ето, избягала е доблестта от сърцата и душите са опръскани като ръцете на убийца. Бучат огнените стьлпове на пожарището сред града, обхващат небето, задушават нощта, а камбани не бият и не се мярка никъде жив човек. Доблестта е избягала от сърцата и душите са оцапани като ръцете на убийца.

...Карабельовият дом опустяваше. Марга беше расла и остаряла в него. А ето сега: какво имаше тя вече в тоя дом? Не, трябва просто да я вземат сега за ръка и да я отведат в гробищата.

Изгубена в страшната нощ на живота, старата слугиня беше коленичила при покойната си господарка. И чупеше ръце. Да би отворила - чорбаджийката - поне едното си око - само за миг, - колкото Марга да и обади каквото знаеше за Сашко и каквото се беше случило с Мичето.

Но блъсна някой троснато вратата. Марга изхълца: тя разбра, преди да види. Младоженецът началник пристъпваше на пръсти, с насочен револвер и със страшно изкривено око. Старата слугиня се задърпа назад към покойната и се хвана о нея. Кой ли жив би могьл да и помогне и сега!

Сотир и грабчи косичника:

- Кучка ти!

От мъничкото лице на Марга останаха само две петна - две мътни очи.

Сотир я повлече. Марга знаеше защо. И не гькна.

В дъното на коридора, до мутвака, пред широко разтворени врати се виждаше малката сватбена трапеза. Тя беше вече пуста. Дремеше до ъглеца на масата само дядо Рад.

Старецът си потри очите и очилата: не можеше да разбере. Околийският началник влачеше Марга право срещу него, като да ги е хванал в нещо. Старата слугиня, изгубила ума, пресипнало шипеше:

- Какво им съм аз крива, йо-ох!

Началникът присви врата и на дядо Рад при косичника на Марга:

- Ще кажете - вашата... - всичко ще кажете: изя-дох ви!

Старият панагюрец разбра: началникът ще ги коли. И тьрсеше погледа на Марга: - тя знае може би защо?

- Ка-жи ма, а-ако зна-наеш!

И Марга гъкна - ще каже!

- Те-те, натам!

Кривоокият се задави:

- Кои бяха?

- Ми-Мичето.

Сотир се раздруса като ударен.

- Ми-че-то ли? Сама ли, а? И повлече пленниците си, накъдето беше посочила Марга. Той се давеше от ярост.

- Накъде, казвай!

- Ната-ам!

- Кои бяха?

- Не-не зна-ам.

- Ставай, изя-дох те!

И Марга си намираше нозете пак.

Излязоха на двора, влязоха в овощака. И се откри трупът на Миндиля - грамаден и кървав. Марга се стъписа, нозете и се присвиха наново. Дядо Рад стоеше опулен.

Увехналите му страни се тресяха, челюстите се бяха сковани. Началникът шипеше:

- Кой го уби? Каз-вай-те!

Дядо Рад би проговорил, ако знаеше. Но Марга се заекна пак. Тя не можеше да мълчи! Езикът и беше обаче надебелял и само точеше "то-то-то".

- Изплюй си езика, кучка! Думай, ти казвам!

- Се-сега!

- Е-е-е?

- Ка-какво?

- Кой го уби?

- Зна-зна-ам ли!

- С-с-ст! Думай: кой го уби?

- Та зна-знам ли бре: господ го е убил.

Кривоокият се стъписа. - "А-а!" - Но ще ги научи той. Ще кажат те - охо!

Събра им ръцете, усука ги с шнура на револвера си и ги върза о дървото. После потьрси сабята си, която не носеше: - ще ги накълца. Това вече разбра и Марга. Лицето й се проточи.

- Аз ще-ще-ще кажа!

А дядо Рад се отдаде на съдбата: стои смирен - търси спасителя в душата си.

Кривоокият се вторачи в него: дразнеше го смирението му. И го срита.

- Думай! На теб казвам: ти знаеш повече!

Старецът изви шия към Марга:

- Бог види. Марго, турчин е, не е наш. Кажи, ако знаеш нещо.

Тежката длан на Сотира залющи старешката буза и тя се поду.

Марга чакаше своя ред. Кривоокият изви пръсти срещу гръкляна и. И тя проговори - ясно, точно:

- Не знам нищо. Ще ме заколиш, братче, и пак не ще знам. Кое да кажа? Какво?

- Колцина бяха?

- Един.

- Лъжеш!

- Ей ми бога, само един.

- Какво ти каза? Как стана!

- Рече, Сашко е вън - господарчето ми.

Марга търсеше сълзите на очите си, но те се бяха скриви. И отговаряше - Мичето е тръгнала, разбира се, веднага е тръгнала, защо ще се двоуми? - Тук, в овощака са хлътнали, то се знае. Там, към сенника на Капанови, може да са отишли - как ще ги види Марга? Отърчала веднага кметшата и я отвела при покойната и господарка.

- Кметшата ли?

- Тя, братче. Питай я, ако не вярваш. Донесе ми и водица жената - за да дойда на себе си.

Началникът попипа челото си. Не можеше да разбере. Нито биваше да повярва.

- Ама кметшата ли?

- Тя, братче.

- Наковица?

- Наковица - същата.

Сотир пак си потърка челото. Той до днес не беше доверявал - в живота и в света - никому. Съвсем никому. Никога и за нищо. Сега това обаче надхвърляше всичко. То беше повече от допустимото. Коварство и низост! А-а! Небивало коварство! Небивала низост!

И изсвири оглушително, а после даде и револверни изстрели.

Струпа се глутница. Огледаха пробива в сенника, качиха се горе, надникнаха в Сакъзлийчина двор Вратцата бяха високи, а не се откри подвижна стълба. Нападателите са могли да отвлекат и нея, разбира се. Но те сега, след полицейския час, ще са избягали през дома на Капанови. А може и в него да са още..

Обхванаха махалата, свиха обръча и Сотир зае стрехестия дворен кладенец на обущарите, а глутницата се начугули в къщния пруст.

Е, шум, крясъци, писък... Сотир Иванов сумтеше бесен. И сгриза агентите, които довлякоха Капанката със Събчовица. Старата беше окървавена. Глупци агенти, не ще се научат да не бият по голо.

Сотир усука широките плещи на Капанката. Събчовица се запени. Крещи. Тя е в положение, но какво от това. Сотир и присви косичника до ботуша си. И потърси втората снаха на Капанови - вдовицата. Някои зашепнаха - болна била, пък и - мъж и загинал на Селиолу...

На Селиолу! И по-добре, че е загинал: не ще дотрябва сега да го коли Сотир.

- Тук я искам! Веднага!

Довлякоха и вдовицата. Но пък Капанката сега възбуя нея тя им не дава - йоо...

- Намерете мъжете ни бре - тях намерете - и с тях се разправяйте - кучета!

Аха!

Камшикът на кривоокия заплющя. И не спираше. Капанката, наново в кърви, все по се пенеше:

- Бий, куче! Бийте ни! Бийте и мъжа и! Изровете го от Селиолу и го бийте - да проумее.

Брантия! - Сотир се поколеба. Но камшикът заплющя веднага пак. Капанката вече крещеше:

- Бий, куче! Ей ти гръб: бий, мръснико! Бийте ни, избивайте ни, кръволоци, кръволоци!

- Пфу, мерзавка!

Сотир сви камшика. И сипна с език нажежени гвоздеи. Всичко живо ще бъде изтърбушено: да кажат! Деца в майки ще бъдат разчекнати: да кажат! Градът ще бъде съборен и сто педи под земята ще се копае: да кажат!

Очевидно, станало беше нещо небивало. Жените почваха да разбират. Капанката даже се сепна - забрави кървите си. Забъркали са пак някакви нейните скопосници, да ги господ убиеше! Тя се обърна към вдовицата си снаха. И тя изпружи шия през рамото и.

- Сумясай се бре, господине, началник ли си, какво си защо се нахвърляш на нас? Намери ни мъжете и тях питай!

Камшикът изплющя сега през рамото на Капанката. И ще се гаврят още с полицията - брантии! Че нали за мъжете им ги бие Сотир: нима за тях?

Изплю той пяната от устата си и заповяда да отрежат кладенчевото въже.

Ще кажат те, охо! Ще ги спуща той една по една в кладенеца и ще ги държи във водата, докато проговорят.

Навързаха жените. Очите на Капанката се избелиха: могат, кучетата, сила им е, турци са! Погледна тя трудната Събчовица и запреглъща:

- Ама какво искате бре, хора?

- Де ви са мъжете?

Жените зинаха. Това ли било? Туй, а? Тю-ю! Че да не са Капановците кокошкари - я партизани някакви - или да са потръгнали по мърсии - а? Нали е грехота да се бедят еснафи хора!

И таз добра! Чисто е челото на Капанови, така да се знае! Не са се крили те и няма да се крият никога! Млатили са ги преди в казармите, нека ги млатят пак: широк им е гьрбът, обущарски е!

- Хе, ще ги крием! По кръчмите са, из хумбите: правят си адета, дотамамяват си карара - да им държи влага през седмицата по черни грижи с пусти опустял занаят - е-ех! Ха, търсете ги у Дрангаза, ей къде е! Де ще са другите, де по пръждомите - в това ни едно време!

..............................

...Капанови - баща и син - бяха си дотамамили карара. Да ги водят сега. Нека! Рай ще им е и в пъкъла. Пък и - крали там някоя мома, а тях бедят, ха-ха!

Вървяха те пред глутницата и се кандилкаха. Не видяла се и намярата му... А защо тях да бедят, а?

Събчо заби нозе сред бялата нощ. Не мръдва - йо! За такъв резиллик - не! С какви очи ще гледа той после майка си, жена си... Някои крали невяста, а тях карат!

Старият скърши врат. Бива си го и Събчо! Ей че диване!

- Тука има риба работа, Събчо-о! Върви, ти думам: срещу ръжен се не рита.

Намерил Събчо време да мърка за крадена мома. Диване!

Старият обущар преплиташе нозе, но чувствуваше, че агентите са като оси. Е, от това си изкарват те хляба, то се знае. А все пак оси са сега, не са като друг път. Кучета, хе, ку-че-та!

- Нищо. Яли им въ-вълци главите. Ама д-ръ-ъж се, Събчо-о, жа ни ръфат тия кучета пак тая нощ.

- Право, тате. Което е право - право. Тю -ю! Ама рече го оня: пропилявайте се, кай, е-сна-фи! Сврете се, кай, вдъ-дън земя!

Събчо мъркаше през нос. Но агентите се навалиха.

- Кто? Когда? Скажи, чорт!

Баща и син се притиснаха един о друг, дълго се надуваха, после зареваха.

...Ще кажат те, всичко ща кажат - в казармата.

Събчо, окървавен, потръгна. И ръмжеше пак. Шушумиги такива, руски шушумиги? Тям ще каже той!

- За крадената мома им зорът, тате, само да видиш!

Старият скърши пак врат. Събчо е пиян. Умрели са ония за жени. Малко им са били по въстаналите села...

- Не жа им е до жени, Събчо-о, много са сарп нещо...Ха дано им е вече до главите.

Събчо хлъцна. И заби пак нозе. Щом не им е за крадената мома - е? Какво е то таквоз: пипнат човека, после тап-туп и хайде в казармите! Къде се намираме, а? Да не е тук Русия?

- Сто-й-ой! Бихте ни - добре. Карате ни - и то добре.А къде, а? Защо? Платихме ли ти бе, Дрангаз? Хей, Дранга-аз!

Кръчмарят отсъствуваше, агентите се зъбеха:

- Движис, чорт!

- Чорт! Няма чорт! Тука, братушка, не е Русия!

И Събчо заработи с лакти. А после страшно изрева:

- Колят ни, бе-ей!

...Навързаха ги, както му е редът. И обущарите укротяха. Не се клатушкат вече. Само старият мъркаше:

- Ц-ц, пенсиите им не достигат, пенсиите на офицерята. Да ми помниш думата, Събчо-о, пак ще си приказваме.

..............................

Полковникът откри широко вратата на сватбената зала и повика с пръст Яча - прокурора. Поговориха и Ячо по свой ред махна с пръст на кметшата, на Наковица: повика я.Бай Нако се забърка това пък какво е? Той потръгна, но дадоха знак да не наближава.

Кметшата се вълнуваше, даже повиши глас била е долу, да! Намерила е слугинята Марга в черния вход, дала и е водица, да! Какво от това?

Ячо изсвири с уста. И полковникът повика часови.

- Заповядайте, госпожо, в срещната стая.

Наковица заплака.

Бай Нако изви ръце назад: какво е то таквоз съпругьт на тази жена е тук най-после и е готов да отговаря.

- Моля ви се, моля ви се, г-н полковник Гнойнишки!

Поковникът се ухили. - Просто не може човек да разбере военните! Но ще ги вземе дяволът най-после!

- Моля, казвам, г-н полковник, каква е тази комедия, питам аз?

Ячо загледа кмета над очилата си. Пълен такъв и никакъв наглед - Бай Нако, - а като рече, прави се и страшен хи-хи...

Полковникът гледаше настрани.

- Нищо, бай Нако. Заставен съм - службата го изисква - да взема под стража - за момент - г-жа Софка.

Хм, наистина, човек не може да ги разбере - военните! - Устните на бай Нако побеляха. Той беше внушителен. Ще хване сякаш дребничкия полковник и ще го стопи в дебелите си ръце.

Гледай го ти!

Впрочем, скандал и какъв още! Властите взаимно се унищожават. Същинска анархия.

- Това, господа, е равносилно да арестувате мен - кмета на града! Добре, заповядайте, на разположение ви съм!

И се поклони бай Нако! Полковникът се позамисли - с пръст на едина мустак. И с пръст от другата си ръка направи знак навън. Яви се друг часови.

- Службата го изисква, г-н кмете - колкото да е неприятно, - заповядайте!

Сватбарите се втрещиха: полковникът проследи арестуваните кмет и кметша и после изви ръце назад - загледа сватбарите.

- Спокойствие, господа, седнете. Не е още удобно за разотиване. Разположете си Ако обичате, може да ви се донесе още вино Раз-ре-ша-вам

Из съседната стая се чу плачливият глас на кметшата:

- Аз да съм се сговаряла с Мичето - с такава мръсница! Това е просто гнусно!

..............................

Мичето лежеше вьрху окъсан козяк. Снагата и - лека и сочна - се гърчеше и потръпваше. До възглавието и бе коленичило непознато момиче и я тешеше:

- Успокой се, другарко, тук не може да проникне и дявол.

Мичето разбираше, че може вече да се успокои те са в скривалище, дълбоко под жилищата на живи и мъртви Но снагата и се свиваше и тръпнеше:

"Иско не ми продума. Сърди ми се. Има и право. "

Непознатата и галеше разсипаните къдри. И Мичето виждаше, че тя е с подрязани коси. Студентка ще е. Е, все едно.

"Да не помисля аз нито еднъж - нито еднъж - какво му е било на Иско през това време."

В дущата на Мичето се сплитаха оловно тежки възли. Тях не ще развърже вече никой. Никой и никога. Само един можеше това - той, един, милият, родният.

"Сашко, бате, мили батко!"

Лицето и просия. Но и веднага мъртвешки пребледня.

Да, то Марга тази вечер я полъга: "Сашко е вън - каза, чака те."

"Господи, господи!"

Мичето се беше надигнало на козяка и блъсна сега глава о стената. Студентката се уплаши. А нямаше защо. Това у Мичето беше нерви. Малко ли е преживяла, горката. Ще мине то, всичко ще мине.

Мичето се излегна на козяка. От челото и капеха едри капки пот. Да капят. Всеки по своя път.

"Само по-скоро, господи. Да се видя еднъж при Сашка - милия, родния, едничкия."

Да иде еднъж Мичето при брата си. Той я чака - навярно. Не може човек да умре съвсем. То би било тъй страшно!

Мичето осъзна, че Сашко не е умрял, не може да е умрял. Той я чака.

Той чака своята мила, своята поругана сестра. Чака я с кървави сълзи на очи.

Какво друго имаше Сашко на света? Само нея! Да, само нея. И още - сиромашкия народ. Целия сиромашки народ.

Тях обичаше Сашко. Тях едничко. Само тях.

"И затова го убиха те - о-о!"

Но нека. Така и трябва. Ах, така и трябва в тоя мръсен свят - мръсен!

"Само да се свърши сега и с мен, по-скоро да се свърши!"

Да се види еднъж Мичето при Сашка - светлия, милия-

Да. И ще избягат. Веднага!

В Балкана ще избягат.

"В пещерата на Въртопа! Там, да!"

Студентката лепеше мънички длани по бузите и. И на Мичето ставаше мило. Те ще избягат в Балкана, в пещерите на Въртопа. Сашко, тя и Иско. Ще се изгубят пак под сталактитните сводове, подтайнствените сталактитни сводове.

Ах, как пророчески говореше тогава Сашко?

- Послушай, сестро - говореше, - послушай легендите на стария Балкан. Нас ще избият. И много още като нас ще избият. Но ще живее легендата за равенство и братство и ще възсияе тя над стария Балкан.

...Ох, изприказаха се вече легендите. Всички легенди се изприказаха... Мичето клатеше отрицателно глава: - тя не иска вече нищо да слуша.

- Мале... мила маминке!

...Иско не й продума тази вечер... Не й продума той тази вечер нито думица...

Не, Мичето няма вече нищо да слуша: никакви легенди!

- Майко ма! Мамичке!

И защо да я теши тази някаква студентка сега!

Никой няма право да теши Мичето: тя не позволява!

Нейното е свършено. Тя трябва да умре. Нима не съзнава това и сама!

Нека Иско знае, че...

Иско стоеше настрани, гърбом към Мичето. А зад него беше приставът - убитият.

- Иско!

Не се обърна. Сърди се. И с право. Но нали Мичето се пожертвува само за него. Само за него и за брата си!

- Иско!

Иско я погледна с мъртвешки очи. У-у!

..............................

- Успокой се ма, Карабелева, ела на себе си! Какво е това от тебе, като че си човек убила.

Мичето леденееше.

- Другият уби пристава, другият!...

Бедната Карабелева, може и да се побърка! Да, нейното е страшно: по-добре да са я убили...

- Че какво се е случило, другарко? Хм, вързали те злодеи и се гаврили. Плюй, и толкоз, хе!

Мичето впи шепи в пръстите на студентката, поотблъсна я и я гледаше с изцъклени очи. Беше побъркана, очевидно. Шепнеше нещо, но не можеше да издаде глас. Студентката разбра: ново убийство е станало тази вечер.

- Убиха ли? - Успокой се, Карабелева... Пак ли убиха някога, а? Ох, успокой се. Много свят избиха те. А-а, кръволоци! Ела, легни, другарко.

Нека легне Карабелева. Да се успокои. Тя е измъчена - миличката. Но то ще мине. Дай боже да мине. Ех, погазиха я ония изверги, ограбиха я и я опозориха.

Пръстите на Мичето останаха впити в шепичките на студентката, тази не можете да ги освободи и почна да вика: Мичето се надигна страшна и с всичка сила блъсна пак глава о стената.

Нима тя не знае, че е погазена и опозорена!

..............................

Глухо е в подземието. Глухо и мъртво. Като в гроб. И странно звучи гласът на студентката: говори сякаш изпод земята.

И Мичето съзнава, че наистина може да се побърка. Но нима е по-добре, като е в ума си. Другого е по-страшно! Ако и Сашко не и повярва, ако и той се отвърне от нея...

Но не! Сашко никога - никога Сашко Карабельов не ще се отвърне от своята - от своята родна сестра - от своята едничка родна сестра, която - която го обича - която обича само - само него в света - само него и никой друг!...

- Мале ма, мамичко!

Мичето се захлупи на очи.

- Така, другарко, поплачи си, тихичко, оттуши се. Сега спасението ни е само в поройните сълзи, Карабелева!

...Тя не е права. Студентката не е права. Мичето не може да се спаси нито със сълзи, нито с писъци, нито със самата си смърт.

Никой и нищо вече не може да спаси Мичето.

Един само той, родният, милият... А-а!

- Карабелева, другарко, моля ти се!

Мичето се надигаше - пламнала, възторжена: ще кресне на целия свят, че никога Сашко Карабельов - той един никога.

- Брат ми никога няма да се отвърне от мене! Цял свят да ме охули, той един няма да се отвърне от мен! Ни-ко-га-а!

Студентката хлъцна.

- Но, другарко, никой не се е отвърнал от теб. Нали затова те спасиха ма? Цял народ е с тебе, Карабелева!

Мичето я загледа широко опулена. Но стоеше зад нея Иско със своите кротки, със своите тъжно сини очи. Златистите му къдри пламтяха. Мичето го виждаше ясно. И се разтрепера: протегна ръце. О, той и е веичко! Тя го обича като слънцето, като луната, като целия свят. Само него обича тя. Ах, обича го, обича го по-страшно от смърт!...

- Обичам го ма - обичам го, стара майко - като бог го обичам ма-а!

- Обичай го, другарко! Нали затова те спаси той?

- Страшно-о!

Студентката държеше яко ръцете на Мичето, но това не помогна. Тази се дърпаше и изкрещя:

- Махнете я, махнете я от очите ми-и!

Капанката обаче не се махаше от очите и - старата обущарка: пляскаше бедра и ревеше:

- Дю-ю, кучка! Ние махленски ще те разкъсаме, мръсница поразна! Да лягаш с убийцата на брата си - у-у, поганка чумясала!

..............................

Лежи Мичето възнак на козяка, цепи я глава, а едната и нога е отпаднала на пода. Нека да правят с нея каквото щат. Нека цял свят прави с нея каквото ще.

Студентката прибра отпадналата й нога.

- Боже мой, боже мой!

- Но няма защо да се вълнуваш вече ма, другарко, ти си спасена. Ето, огледай се: ние сме в такова скривалище, че и дяволът не може ни откри.

Мичето се оглеждаше. Студентката й стискаше ръцете.

- Земи се в шепа, другарко. Потърси волята си. Ние трябва да бъдем борци, Карабелева!

Хм, борци... не иска Мичето да бъде борец. Пък и - нищо и не е ней. Ще и мине. Марга я полъга тази вечер: каза и, че Сашко я чакал вън.

Студентката я галеше:

- Отпусни се, другарко. Съвсем се отпусни. Така. Гледай да заспиш. Ще трябва да посъбереш сили. Карабелева: път ти предстои.

Мичето се отпущаше. То Марга я полъга тази вечер, разбира се... Но няма къде тя да върви.

- Тя ме заблуди - Марга. И не се маха отпреде ми - милият, милият! Все го гледа - жив!

- Кой ма! Кой, другарко?

Мичето залута печален по-глед и го спря на студентката.

- Брат ми - закланият гледам го - жи-ив!

Студентката изпищя:

- Мълчи-и ма!

А-а! С коя не е така... Стоят мъртвите живи - ден и нощ , винаги... живи пред очите ми!

- Избиха ги, другарко! Звярове, звярове! Ограбиха живота! И пусто е сега, мъртво-о!

..............................

Ех, вий, бели, бели септемврийски нощи.

Мичето беше мълчала дни и нощи, страшни дни и нощи- мръсни, гнусни.

И сега проговори. Развързаха се възлите в душата и.

А малката студентка се беше захлупила на очи и плачеше. Но Мичето искаше да я чуят. Да я чуят всички. Да.

- Който е познал позора, който е изпитал мръсотата, нека чуе: те са над всичко в света!

Позорът и мръсотата са над самата вселена. О, те затъмняват месечината и минават зад слънцето.

- А-а! Но аз съм вече на чисто със света! Съвсем на чисто, съвсем!

Мичето е умила ръцете си. И не се бои вече от нищо. От нищо!

- Аз мога вече, сестро, да тръгна сега съвсем гола! Срещу всички! Сред бял ден и срещу всички - гола!

...Бедната! Бедничката! Миличката! Да, тя не е издържала тежкия си жребий. Студентката - все още разплакана - мокреше със сълзите си пухкавите ръце на Мичето.И тя се смълча. А после грабна главичката на студентката, притисна я о голото си рамо и се разтрепера като лист:

- Не ти запомних името. - Нищо. - Но да знаеш, с мен е свършено: те тази вечер убиха пристава.

- Е, убили, какво! Толкова свят се изби. - Студентката не проумяваше.

- В нашия двор - задния - в овощака - когато бяхме. - Убиха го.

- Кого ма!

- Пристава.

- Пристава? Кой? Защо?

- Когато бягахме. Убиха го. Иско и другият: те го убиха!

- Истина ли? Оня, високия пристав, който беше пожарникар преди? Него ли?

Мичето поклати глава. И в погледа на очите и замря стъкления ужас на убийца.

Студентката плесна с ръце.

- Браво!

И заходи със ситни стъпки.

- Така на тези кръволоци, та-ка-а! А-а ще ги избием до един, до един!

Те ще избият до един всичките кръволоци. Какво не извършиха те, какво само не извършиха! Ще видят сега.

Мичето сключи ръце под главата си. Гласът на студентката се отекваше глух в сводестото подземие.

То трябва да е турска баня - това подземие. Или може би е останка от римски катакомби. Все едно, разбира се. А сводът е рухнал някога... И е закърмен с препречени греди... отрупани с камъни и с пръст... Да... И може пак да рухне... Дано...

Погледът на Мичето блуждаеше по огънатите над главата и черни греди. И престана да ги вижда. То натам беше изкривената крушка в техния овощак... и приставът... стои с дигнати нагоре ръце - висок, страшен...

- У-у, страшен, у-у!

Студентката се опомни. И застиска пак ръцете на Мичето. Тя да нехае, нищо, че са убили пристава, ще трябва още много, много да се убиват.

Мичето се обърна съвсем към стената.

- Но ние трябва да сме решени на смърт, другарко Карабелева! Така и само така ние ще се покажем достойни за нашите свещени жертви.

Мичето откри лицето си. Тя е решена на смърт. Само да я изведат еднъж оттук, от тоя страшен гроб, да я изведат по-скоро.

- Кога ще дойдат те?

- Кои, другарко?

- Искови.

- Но те се изтеглиха, Карабелева. Веднага напуснаха града. Може ли инак?

Бузите на Мичето побеляха.

- Иско - Иско няма ли да дойде?

- Но как, другарко? Как може той вече да се мерне в града?

Студентката повеселя. Е, весело е да се гледа влюбен човек! Мичето и обърна мъничката глава и я питаше шепном, като дете майка си: няма ли тя вече да види Иска? Никак ли няма да го види? Никога ли? Глупавка!...

- Но нали те ще те отведат в София ма - х-ха! В София ще те доведат, Карабелева, при мен. И ще те наредя за там. Там всичко може, другарко: цяла София е с нас!

"В София!"

Мичето потрепера и отпадна като опомнена след кошмарен сън. В София! Да, в София...

В София Мичето има леля и братовчедки.

"В София! Истина!"

И ако Иско не и прости...

Той няма да и прости, разбира се!

И с право: свършено е вече между него и нея.

По-добре е даже никак вече да го не среща Мичето. И него, и другия - дългокосия.

Той също не и продума нищо тази вечер. Човек уби за нея и пак нито я погледна, нито и продума...

Мичето даже не знае името му.

Все едно. Нека никой вече да не продумва на Мичето. Никой в света. Кой би могъл да знае какво е тя преживяла? Никой. Но Мичето ще разкаже на леля си - там, в София. Всичко ще и разкаже. И само на нея, само на нея.

- Другият... кой беше?

- За кого мислиш, Карабелева?

- Другият - с Иско?

Студентката сви рамене.

- Той не е от нашите, другарко. Но няма какво, нали помагат сега.

Разбира се. Мичето обърна лице към стената. И тя вече не е от техните. Така е, разбира се. Нищо. Затова може би Иско не и продума тази вечер. Да, навярно.

"А не знае - и не помисля - Иско, - че всичко стана само за него!"

...Те се нахвърлиха на нея - и кривоокият, и полковникът, и всички, - нахвърлиха се само защото тя е залюбила евреин.

- А-а! Но него съм аз залюбила! И ще го любя! Само него и до гроб!

- Какво, другарко?

Мичето се облакъти на козяка. Гледаше съсредоточено. Беше спокойна.

- Онези се нахвърлиха на мен, другарко, само защото бях залюбила евреин. Тази е истината. Казваха ми го в очите. Мразеха ме - искаха даже да ме убият. И затова се погавриха.

Студентката се намръщи. Какво общо имат религиозните различия - и расовите - и любов някаква - с развилите се събития?

- Не, другарко Карабелева, не! Днешните злодейства и ужасите, и всичко - имат чисто класов характер.

Мъничката глава с подрязаните коси се тресеше като на жрица.

- Твоите осквернители, другарко, са се нахвърлили на теб, първо, защото си сестра на незаменимия работнически трибун Сашко Карабелев. Второ - защото си богата. И - трето - защото си хубава, да!

Мичето замижа. И потекоха и сълзи. Нима тя отричаше всичко това... макар че полковникът се закле даже пред кметшата... закле се най-кръвнишки, че ще заколи Иска... "нейния евреин"... пред самите й очи ще го заколи, ако тя и не склони да иде под венчило с кривоокия.

"Боже мой, боже мой!"

А студентката ситнеше по разровения под на скривалището и от време на време пак потрисаше главичка като жрица. Икономическия принцип, материализма, ето ключа на всичко! Експроприация, потисничество на работните маси, кръвопускане, да!

- Това е капитализмът, другарко! Кървав е произходът му - грабежи и убийства: - кървав ще бъде и краят му - катакомби от човешки кости!

...Така е, разбира се: нима Мичето не знае всичко това. Пък и - нали и го казваха направо в очите: да се венчее за кривоокия, да му роди дете, а после нека го напусне, ако ще...

- Те ми го казваха в очите... Така ме придумваше и кметшата: да се венчея, да му родя дете, за да осигури наследството, а после...

Студентката се сви и наежи като котка. Нима и кметшата - пфу!

- Председателка на женското дружество уж, еманципаторка, ха-ха-ха!

Мичето си потърка челото. Какво важеше кметшата. Сводница, какво друго. Оня беше страшен, полковникът. Зъл и студен - ввв!

- Впиха се в мен като вампири.

Мичето избели очи.

- Вампири, същи вампири. "Ще те заколим", викаха. И биха го направили. Щяха. Биха дочакали да им родя дете и биха ме заклали от страх да не избягам... и да не разкрия всичко. Ха-хо-о-о!

Студентката се втрещи. Мичето се провикна болно, разсмя се и се разрида. Едната и нога пак се отплесна от козяка. Устните и пребеляха. И ловеше въздуха с шепите си. Ноктите и се впиваха в дланите.

- Дете искаше. Напиваше ме и дете искаше. Забиваше ножа до главата ми и ме караше да пия - дете искаше - ха-хо-о!

Ех, страшни нощи, бели и страшни септемврийски нощи!

Лежи възнак, хубава като богиня, Мичето Карабельова, сестрата на Сашко Карабельов, убития вожд на хиляден народ.

Лежи разкрачена, удавена в мръсота и срам, в страшна мръсота и срам.

Пфу!

Студентката метна назад подстриганите си коси и изви писък като усукана с камшик.

 


напред горе назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух