напред назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]



VIII.


Далеч в нощта - незнайно далеч и незнайно къде - тракаше картечница.

- Чия ли е?...

Стреляха небето огнени стълпове и биеха камбани, ечаха пожарникарски тръби...

А по изби и скривалища, по плевни и из обори туптяха задавени гьрди - туптяха в ритъма на далечната картечница...

Да, селата са въстанали - непременно...

- А, звярове, настъпи и вашият край!

Ех, ранни възторзи, които понякога разчорлят и побелели бради. Не, хората просто не се отчайват. Особено жените. Впрочем, женски гробища няма...

Наковица, кметшата, не можеше да разбере - просто не можеше, даже никак не можеше! - ето това: в какви времена живеем ние днес?

Тя лежеше на тясно канапе, превита надве; слушаше тежките стъпки на часовоя пред вратата; гледаше широкия гръб на съпруга си и хапеше устни.

- А-а, господи! Но в какви времена живеем ние днес!

Тя се чувствуваше изхвърлена на улицата и даже сритана... То не можеше наистина да няма арестувания; кой ще отрече това? Но да се арестува кметът, да се арестува кметицата, кметшата на града! Не, наистина в какви времена живеем ние днес, а!

Бай Нако пухтеше:

- Дете ставаш, Софке, дете ставаш - пфе! Ум ще търсиш у военен - и човещина - пфе!

Работата им - на военните - е все със селските момчетии - цял живот; да ги мущруват, да им разбиват зъбите. И винаги са на открито, под слънце... Как да не им се изпържат мозъците? Вари ги, печи ги, все си са това!

- На офицера, Софке, дай му махмузи, качи го на кон и го пусни да коли: това!

Бай Нако се задъхваше от обида и гняв. Но Софка не чуваше: слушала му е партизанщините цял живот. Тя се разправяше в душата си с околийския началник, с кривоокия. Да се усъмни той в нея, даже в нея!

"Луд, съвсем луд!"

Инак беше обяснимо, то се знае: да му избегне Мичето... Мичето да му откраднат... Мичето Карабельова... след венчилото да му я откраднат...

"А-а!"

Не, Софка разбираше какво можеше да става в душата на кривоокия дявол сега. Да му отнемат Ми-че-то! Че то жена като нея се среща само в султанските хареми. За такава жена един мъж, който е мъж, може да запали света от четирите страни!

Кметшата се унесе. Хм, Сотир, околийският началник, е смятал вече навярно, че е пречупил волята на Мичето... че я е смачкал в ръцете си, както трябва, ха-ха... Пък това... такова едно нещо... не всеки може да го разбере, не... Сотир е извивал врата на Мичето, за да я коли, та така и е разкъсвал дрехите... Не,то е нещо такова, такова... И не всеки може да го разбере... А Наковица разбираше това. Даже и се услаждаше то... И чувствуваше снизхождение към кривоокия.

Той, Сотир Иванов, стоеше обаче във въображението и страшен - с избелено криво око.

"У-у, такъв ще да е той, когато коли ония."

Да. И такъв ще да е бил той, когато е хванал слугиняга Марга, та тя му е изповядала всичко.

"Мръсна слугиня! Мен да намеси тя, мен!"

Да намесят нея, кметшата, в убийството на полицейския пристав!

Побиха я тръпки. У-у! Не, Наковица почваше вече да разбира какво нещо е то да ви грабнат посред нощ, да ви хвърлят в камион и хайде към Марица...

"У-у, маминке!"

...И как е можал да повярва той, кривоокият, на една слугиня, как е можал! Пфу! Мазник, просто мазник! Да му е правила Наковица толкова добрини, да се е излъгала за него, а той... той да я скара с полковник Гнойнишки!

"С Димо да ме скара, с Димо... господи!"

Че между нея и полковника вече е свършено - свършено е: и дума да не става! След всичко това сега тя не ще иска да го види и на смъртния си час. Не, по-скоро ще се помири с кривоокия, отколкото с него. Разбира се, Сотир, началникът, е такъв-онакъв, но все пак ще вземе от дума. Той одеве е бил в умопомрачение, просто в умопомрачение. Да! Хм, да му избегне. Мичето - ха-ха-ха!... Мичето, която той е обливал - голичка - с шампанско, ха-ха-ха!

Залюляха се месата на охранената яловка. Бай Нако се сепна: хайде сега и истерика, пфе!

- Софке, засрами се, на теб казвам, стига! Помисли най-после къде сме и какво става с нас, пфе!

Софка се съвладя: изхлипваше само. Но болният смях играеше още по лицето и. Пред замижалите и очи стоеше Мичето - обливана голичка - с шампанско...

Какво не са правили и те - Софка и полковникът - из турските къщя - по цели часове, когато - когато Нако ходеше по избори...

"А-а! И ей го сега, каква я завърши с нас! Господи-и!

Нако стоеше строго до възглавието и. И се сложи най-после на стол. Може би той трябваше още с някоя думица да затисне истериката на жена си. Но не намери такава думица. При туй и погледът му се беше заковал о върха на чепиците и не можеше даго откъсне оттам. Тц, тц, това да дочака той, това от Димо, от полковник Гнойнишки!

"Не, Софка ще заболее, непременно ще заболее, само да видиш!

И погледна съчувствено жена си. Домиля му тя. Той си я обичаше - Нако. Е, то и всяка жена не е за изтърване, разбира се, но собствената е друго: в края на краищата тя си е все пак своя...

- Не струва, Софке, казвам ти. Хм, и ще плачеш - защо? Това е едно безобразие и нищо повече. Т-е-е ще арестуват нас, т-ее - пфе! Бе да не съм аз тук лукова глава! Още утре ще телеграфирам, където трябва!

Софка се обърна - на канапето - с дебелините си навън. Тя почваше да схваща - след плача си, - че е оглупяла. Димо да я изостави? Нея да изостави - Димчо, нейният Димчо!

"О, боже!"

То тяхното се почна фатално, просто фатално. Да. Избра се Нако депутат и се възгордя: не иска да води и нея в София. Така ли? Добре. Софка престана да яде. Ха де!

И Нако отстъпи, какви ще ги бърка, ха-ха.

А после, още с пристигането в София, първият, когото срещнаха по стълбите на хотела, той! Дребничко, стегнато, а сочно, сочно - просто кебапче, същинско кебапче, току-що снето от скарата кебапче - ха-ха!

Софка се извърна на гръб върху канапето. Димо ли да се откаже от нея?! Да го не вярваш.

"Ерген ще си умре той, ерген!"

Сприхав си е - Димо. И опак на служба. Само това, и нищо друго. Надул го е одеве кривоокият дявол и той пр-р-р, като кибритена клечка, ха-ха.

Пък и другого... Мда... Не е то малко, не е: избиха толкова свят. И как ще излязат наглава, само един бог знае...

Мда... А инак - ще му мине на Димо.

И сам ще и дойде той, на крака ще и дойде... Ще отстрани Нака и ще дойде... Друго е жена, друго - любовница... Че то Димо - за нея - се отказа даже от София! "Не ща им Софията - викаше, - искам си Софка - ха-ха!"

През войните пък - ха-ха! Струпаха му се суматие следствени дела - все за подаръците, които изпращаше от бойното поле - килими, огледала, картини.

"Мой си е той! И аз му съм всичко, а-аз!"

....................................

Бай Нако се разтревожи. Картечницата, която тракаше далеч някъде, почна да се слуша по-близо.

"Селяните са, идат!"

И потри ръце. Пък нямаше защо: дойдат ли селяните, тя се свърши...

"Капут е и с нас, и с партиите ни!"

То с партиите и без това е капут, разбира се: не щат да се слеят; шефовете са недостойни.

И ще си разиграват коня офицерята, здраве му кажи.

"Към провала вървим, катастрофа ни предстои, катастрофа!"

Не-съм-не-но! Да ти управляват военни държавата, че да цъфнеш. Ей ти Гнойнишки; през ден е на трапезата ти, толкова клюки по Софка, за него, а виж го сега.

"Ни се водят, ни се карат!"

И всичкото зло е от тях. Катастрофите - една сле д руга - само от тях! Че какво беше то, когато в края на краищата германците докараха своите вагони банкноти. Хии, невидяло се! Плюха на ръцете си и самите генерали! Бре тренове с тютюни, тренове с афиони, тренове със сол, със захар, със сапун. - Сред бял ден - тю! Разбра ги цял свят!

"Че тъй ли става то хей, тонковци!"

Не, това си е: военните ги не бива, просто ги не бива. Току потръгнало е сега тъй. И така ще върви. Пък дано ни господ изкара на добър край.

Бай Нако заходи със ситни стъпки край стената. И потри ръце. Лошо-добро, а все пак дано смогнат - ония в София - с войската да превият врата на селяните... Само да се успее -е-ех! На бай Нако му стига - в това разбъркано време да - да покметува само годинка още, еднагодинка, не повече. Най-сериозно: една годинка! Цигларницата да си уреди преди всичко. И другото, разбира се - всичко друго.

...Някой открехна вратата. И бай Нако пребледня. Но надникна Дечко - помощник-кметът.

- Тука ли сте, г-н кмете? - Ах, извинете, г-жо.

Кметшата отскочи от канапето. Бай Нако стоеше все още смутен. Помощник-кметът Дечко не беше между сватбарите тази вечер: човекът не е на чисто с военните: Прочее, какво търсеше той сега тук?

- Какво има, Дечко, а? - забърза бай Нако навън.

И схвана: друг вятър е подухнал! Дигнат беше часовият от вратата. Хм, да не е натясно градът?

- А, Дечко? Е?

- Нищо, г-н кмете: вика ви г-н полковникът.

- Полковникът ли? Хм, е? А картечницата - тая натам, дето пере? Тя чия е, а?

- Тя е нищо. Само за кураж. И да посплаши.

Помощникът сниши глас: и четата още не била догонена; нямало за всеки случай още сведения.

Бай Нако разпери ръце значи, и чета?

Да, излязла е от града чета. Същата навярно, която е отвлякла Мичето. Но тя, Мичето, не била вече с нея, скрили са я навярно по махалите някъде. Един четник се е изтървал от яра из лозята, строшил си и двата крака, та него заловили и той разкрил всичко.

- Та, значи, Карабелевата не била с тях, а! Хм, чудно!

Помощникът Дечко се усмихваше неспокойно. Не е чудно, разбира се, че четата не е повела и Карабелевата към Балкана: къде с жена! Укрили са я някъде в града. Лошото е, че кривоокият, околийският началник, пак се е разбеснял; заканвал се открито деца в майки да разплаче.

Кмет и помощник се спогледаха изпод вежди: изпитват се. После загледаха настрани. Бай Нако протри ръце:

- Тя ще се разбере до утре. Е, къде е полковникът?

- Долу, г-н кмете, при нас.

- Долу?! Защо долу?

Сватбарите били още горе, полковникът не им разрешавал да се разотидат. И с право, разбира се: нека да не се разнесе още случката из града.

Потръгнаха. Но кметът се повърна, да успокой жена си.

- Комедия, Софке, не сме вече арестувани, пфе! Ха, успокой се. Иди, ако щеш, в сватбения салон; сватбарите са още там. Но стой си по-добре тук. Мен Гнойнишки ме викал за нещо долу. Ще видя какво е и ще дойда да ти обадя. - Лежи си, пиле, лежи. И-их, каква си!

Търсеше да я целуне.

- Дай де! Сърдиш ли ми се?

Софка не се сърдеше, разбира се. Защо ще се сърди. То щом Димо вика Нака долу, минало му е, значи, и ще дойде. Веднага ще дойде.

Навън бай Нако срещна кривоокия - проточил шия като пиян. Младоженец и той - ха-ха!

"Панта с панта! На му сега булка!"

 

Сотир се захлупи върху кревата на Мичето. Никой да не е видял, никой да не е чул, никой да не е усетил!

"Мръсен свят, мръсен!"

И да няма кой да му помогне сега.

Сотир би крака целувал: нека му само намерят Мичето! Т.е. нека му помогнат да си я намери! Защо му е инак тя вече.. След тоя срам и сама да му дойде Мичето, той я не ще... Не, стига му...

"Позор! Позор!"

Сотир натискаше лице о пуховите възглавници на Мичето. И би проплакал навярно. Но нещо подсече мъката му. То беше странно. Нещо такова се случва с човека само когато се дави. Сотир се е давил, та знаеше. Газеха Струма, водите го обърнаха и ето тогава се случи то с него: почувствува, че е разкървавил майчината си гърда...

Глупости, разбира се. Де ще помни човек какво е вършил като кърмаче... После ще са разправяли това на Сотира. Навярно. Да, после, разбира се.

"Кучешки живот, кучешки!"

Всъщност, майка му не ще е имала мляко, как инак?

Малко ли гладуваха и после. Едно дете, което има какво да суче, не разкървавява гърдата на майка си... Да не се е пък родил Сотир изверг?

"Изверг, а? Е, нека! Какво?"

Кривого му око се избели. И ноктите му се впиха в дланите. Нека! Какво? Той и сега би изхапал момиченцето на перачката.

"Кучешка намяра, кучешка!"

Перачката прибираше стражари през нощите... Цялата уличка се дигна срещу нея...

Това е... Това беше...

- Децата правят, каквото виждат от възрастните! Да! Нека се знае това! - Сотир се дигна.

"А-а! Децата правят, Миче, каквото виждат от възрастните! И не са те родени изверги, не са-а-а!"

Не са, разбира се. - Сотир се излегна по гръб. - Може най-после и изверг да се е родил той. Нима се знае кой какъв се ражда. Нима може да се разбере кой запали Доксат? Палеха, грабеха, убиваха всички. Нали затова никого после не разстреляха. А то не беше право. Трябваше да разстрелват. И пръв трябваше да разстрелят него. Сотира. Да.

"Тря-ба-ше-е!"

Така! Нека го разстрелят и сега! Да го разстрелят! Той не ще се защити. Няма и зъб да обели, хе! В Сари Шабан остави Сотир цял чифлик с триста купи сено.

"Върнете ми чифлика! Върнете ми сеното! И аз ще ви плюя на всичко тук! Ха!"

...Празно и пусто беше в брачната стая: нямаше кой да върне на Сотир Иванов чифлика и сеното.

И гледаше го студено през прозорците бялата нощ.

Кучешки живот!

Сотир втикна ръце в джобовете на панталоните си. Ще забегне и от тоя град, какво?

И изтръпна, кривото му око се заискри: дясната ръка зашари в джоба, звъннаха пендарите, той ги изтегли бавно, погледа ги и ги запрати до пода.

"Така!"

Защо му са те? Защо му е всичко друго сега!

"Мамо ма-а!"

Снажният човек се сви - сниши се като сираче. И прегърна кревата на Мичето. А след малко зарида. Да, плачеше задавен, с прехрипнал глас, като отчаяно дете. И плачеше за Мичето, разбира се. Нали човек си не знае сърцето. Не, никой не познава своето сърце!

 


напред горе назад Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух