напред назад Обратно към: [Палтото ме събуди][Мария Дубарова][СЛОВОТО]



Слепци


Феноменът Рай

 

Често в спомените ми се откроява мъртвец. Това съм аз в близкото минало:

Ходя, ям, дишам, но съм мъртва, защото духът ме е напуснал. Останало ми е тялото, което действа механично. В счетоводството на фирмата, където работя, изпълнявам безотказно всякакви задачи, дори и такива, които не са в моите задължения. Учителско дете, израснало в красиво планинско село, където трудът е висш закон на съществуването, не може в тялото ми да не е останал механизмът на труда. Знаех, че ще работя така, докато и последната ми клетка умре. Тогава ще ме погребат. Няма да виждам светлината, няма да ходя и дишам. Все ми е едно. И животът, и смъртта са ми безразлични. Нищо от света не ме докосва: нито любимите теменужки по прозорците на канцеларията, посадени „приживе“ от мен, нито приятният бриз, който подвява дантелените завеси и открива слънчева пътечка в морската шир. Аз не се сещам, че съм гладна или ми се пие вода. Понякога дишането ми е толкова повърхностно и така разредено, че сърцето ми започва да мъждее. Ако не ме побутнат колежките, ще остана закована на мястото и през нощта.

Най-младият колега, синеок къдрокоско, гейзер на остроумия и любимец на всички, получи инфаркт и загина на място. Суматоха, плачове, ужас... Мисълта ми подскочи, блъсна се в това, което става около ме, но не съживи никакви чувства. Не се появи дори една въздишка. Останах си над папките и продължих да работя. Тогава колежките решиха, че съм смахната, луда и започнаха да ме заобикалят като счупената маса, готова за изхвърляне.

Вечер се прибирам като сянка от някакъв далечен живот. Съседите ме поздравяват, но никой не ме доближава. Кой би разговарял с една каменна маска, каквато зървах случайно в огледалото. Безжизненият ми поглед, безредните руси къдри и вяла походка плашат хората.

Влизам в потъналия в зеленина двор. Глутница котки ме посрещат и тръгват с мене, гальовно се потриват в краката ми и ме гледат очакващо, но аз не им обръщам внимание и след няколко крачки се отказват. Изчаквам бавно бръшляненото стълбище, потъвам в самотната стая, бездушна към уюта на предишния топъл дом, потънал в цветя и зеленина. Огромната библиотека, живата душа на семейното гнездо, немее. Предметите са мъртви като мен и аз не ги виждам - всичко е в мрак, който се излъчва от душата ми. А тук някога и мракът излъчваше светлина: Тези часове на денонощието ми бяха най-вълнуващи. Обичах да заставам на западния прозорец и да гледам залеза. Алените багри ме издигаха високо, отвъд пределите на обикновеното и аз политах в съвършенството на мирозданието, за да му се чудя и наслаждавам. Любимият и малкият ни син се приближаваха тихо да не ги усетя и ме прегръщаха едновременно за раменете и краката. Обръщах се внезапно уж стресната и бурният ни смях стигаше чак до съседите. Целувки, боричкане на тримата по широкото легло, безмерна мъжка любов и страст през нощта.

А сега... Времето е спряло, животът ми - изчезнал, но съм в света на живите и в мъртвата ми душа мъждее светулчица. В нощите се превръща в искра. Тя се разгаря в огън и ме гори. Аз умирам отново и отново. Светулчицата се нарича РАЙО. РАЙЧО. РАЙ. Моят малък деветгодишен син Рай, дарен с необяснима енергия от висините, за да я даде на хората, но те не го разбираха; защото къде се е чуло и видяло бебе на осем месеца да чете, а на три години да ни въведе в нови закони на математиката, за да разберем, че не е суха материя, а градина с неподозирани, неоткрити още плодове. На пет години завърши университета, а на осем изучи геологията и антропологията. Напоследък се занимаваше с медицината и мечтаеше да реши човешките проблеми със здравето. Беше решил някои от тях, но никой не се интересуваше от новости и такива явления като Рай.

Народът ни се луташе безцелно насам-натам и не знаеше какво прави. Нехаеше нито за наука, нито за култура. Надигна се мафия, корупция, инфлация, безработица... Хората бяха отчаяни и озлобени. Младежите масово емигрираха на Запад.

Мъжът ми се връщаше вечер смазан с отпечатъка на кошмарно прекаран ден. Сядаше неподвижен на табуретката с отпуснати широки рамене и в топлите му кафяви очи избиваше унижението:

- И днес не намерих работа. Готов съм за каквото и да е: обща, мръсна, трудна, но и такава няма. Заводите мъртвеят, а пръкналите се частни фирми не побират огромната армия безработни.

И тримата замръзвахме. Заприличвахме на отрупани с плод благородни растения, попарени от неочаквана слана. И трябваше да минат минутки, за да се раздвижим отново, да започнем да мислим и търсим изход от бедственото положение.

- Не мога да потисна поривите си за творчество в професията. Не мога!...

Разбирах го и страдах заедно с него. Той бе изключително надарен инженер с много рационализации и изобретения, които доскоро внедряваше, като включваше в своето авторство големи и малки началници.

Красивата му горда глава висваше все по-ниско над гърдите.

Една вечер се върна угрижен повече от всякога. Сложи Рай на коленете си, помилва го по меките светли косици и каза:

- Мила, за нас няма живот тук. Дарбите на сина ни ще погинат. Никой днес не се интересува от носителите на духовни ценности. Артисти, музиканти, писатели, учени, така ценени на Запад, тук са обречени на забвение и гладна смърт. Хайде и ние да заминем. Ще се върнем някога с готовите плодове от талантите на Рай.

Той замина пръв. След него трябваше и ние.

Рай учеше с много по-възрастни от него. Преподавателите ми казваха, че когато решавал задачи на дъската, стъпил на голям стол, някои се забавлявали като в цирк, а у други пламвала злоба: защо те, възрастните, въпреки амбициите, да не могат, а той с такава лекота космически да напредва. Подигравали го, обсипвали го с прозвища. Е, имало и такива, които мислели, че той е дошъл от космоса или Бог го е пратил да помага на хората и го обичали, радвали му се, но те били малко. Връстниците в махалата обаче си го възприемаха като любимо другарче, силно във футбола и забавно с фантазиите си. Когато Рай играеше в градинката до нас, обичах да заставам на прозореца и да наблюдавам. Запъхтян, страстно отдаден на играта, не забелязваше кога очилата му падаха и ги стъпкваше. Заради тях му викаха Професора.

- Професоре, дай топка... Удар! Ха така!

- Давай, Рай, давай!...

Аз премирах от щастие, че детето ми е като всички. Не ми трябваше чудо. Дарбите на Райчо ми внушаваха страх.

Една вечер връщам се от работа и поглеждам в градинката. Децата играят, а синът ми го няма. Влизам в двора и го виждам седнал на стълбите. Котките го заобиколили, а той стои неподвижно и не им обръща никакво внимание... Докосвам го - гори. От носа му се стича кръв. Хващам го за ръка и го отвеждам горе. Където са го докоснали пръстите ми, се появиха подкожни кръвоизливи. Грабнах спестените пари за заминаване на Запад при мъжа ми и го заведох в поликлиниката. Направиха му спешно изследване.

- Левкемия, госпожо. Утре ще подготвим документите за Онкологичния детски център в София.

Не дочаках сутринта. Заминавахме веднага при големите специалисти. Диагнозата се потвърди. Благодарение на многото пари, които взех от сестра ми в заем, всички врати ни бяха отворени. Дори ни допуснаха на преглед при професора от САЩ, който пристигнал да сподели опит по създаване на Център за трансплантация на костен мозък. Седнахме пред кабинета да чакаме. Пред нас имаше и други майки, стиснали силно до гърдите болните си рожби, сякаш по този начин щяха да ги защитят от Безпощадната. Приличаха на горящи факли, които се спепеляват в пламъците на скръбта и ужаса от предстоящата гибел, а в очите им все още мъждукаше надеждата.

- Професора... Професора... - мина шепот през тях и аз се огледах наоколо, но видях само две жени в бели престилки: прелестно младо създание с къса поличка, което се оказа после преводачката на професора и горда делова дама - медицинската му сестра. Между тях вървеше мъж с тяло на юноша и аз не допуснах, че е професора; продължих да се оглеждам. Едва когато доближиха и се взрях в обсебващите му очи на мъдрец, потръпнах от надигналата се надежда, че той ще спаси сина ми. Бях си го представяла едър, тежък, да влиза в кабинета с вдигната глава, а този поспря, огледа ни и на мен ми се стори, че понесе нашата мъка на слабите си плещи и се подгърби още повече.

Когато ни дойде редът и влязохме, бе изправен до бюрото с усмивка, сякаш ни е стар приятел и се радва на срещата.

- Здравей, юнак, как си? - беше научил тази фраза на български и така се стъписа от перфектния английски на Рай, че отстъпи крачка назад и едва задържа очилата си да не паднат, а преводачката изхълца от радост съвсем като дете. Помисли, че се среща с американче на българска земя и ще има приятелче, когато замине на Запад. Заразпитваха го от кой щат е, откога живее в България. Звънливият смях на Рай отекна в кабинета непочтително и аз се изплаших да не ни изгонят, но те ставаха все по-любезни и заинтересовани.

- Аз съм българин. Тук съм се родил и тук живея - каза Рай с гордост. - За САЩ и народа ви зная от книгите.

- Толкова малък, кога успя да научиш езика? - го запита професорът все още не вярвящ на ушите си, а преводачката премигваше с големите си златисти очи и превеждаше почти заекваща.

- Трябваше, за да се добера до откритията ви, защото и аз мечтая да направя такива - пошегува се Рай съвсем като голям и по лицето му изби бурен детски възторг примесен с надеждата, че именно този човек ще го излекува.

Наложи се да разкажа на професора за дарбите на моя син. Той попита пад закрилата на коя организация е детето.

- Под никоя - отговорих плахо и се свих от страх да не сбъркам нещо.

В погледа му долових смайване. Оброни глава и се замисли озадачен. Постоя така известно време с мислите си, отсъстващ от нас, но се съвзе и започна дълъг разговор със сина ми, от който нищо не разбрах. В този момент приличах на глуха, която напряга зрение до последен предел да разбере нещо, но не й се удаваше. По лицето на професора възхищението се сменяше ту с тъга, ту с тревога и загриженост, а надеждата в мен му пришиваше крила и го превръщаше в ангел. Накрая, преводачката със светнало лице и някак горда, ми преведе буквално думите на професора:

- Госпожо, аз лекувам този вид левкимии. Желая да взема Райо със себе си в моята страна и съм почти сигурен в успехите си. Той ще бъде светило в науката и аз (дано съм жив!) ще се гордея, че съм му помогнал. Вие, разбира се, ще го придружавате навсякъде. Нали сте му майка! - и ме погледна със същия възторг, с който гледаше Рай.

При тези думи небесата сякаш се разтвориха, за да ме дарят с най-великата милост към човек. Едва се въздържах да не падна на колене пред този светец и да не сграбча ръката му да я целувам с хиляди преждевременни благодарности. Ликуващите гласове в душата ми ме заглушиха и не чух нещо за формалностите по заминаването. Разбрах само, че хората, които го придружават, ще уредят всичко без мен. Аз трябваше само да получа съобщение от София за датата на тръгването.

Приготвихме се за път и го зачакахме, а то все не идваше. Мина седмица, десет дни, дванайсет... Рай знаеше състоянието си по-добре от всички. Все по-малко се хранеше и все повече се задълбочаваше в медицинските трудове. Вратлето му изтъня, руменецът от страните изчезна. Стана неразговорлив и не излизаше вече на двора да играе с котките. А мен сърцето ме болеше и проплаквах на сън, от което сама се будех. Страхувах се, че може да умра преди него и тогава?!...

Реших се да търся професора по телефона.

- А-а-а! - звукът на изненада от устата на преводачката прокънтя в ушите ми като смъртоносен взрив. - Аз лично ви изпратих съобщението още на втория ден, като си заминахте от София, а след това и писмо с подробностите.

Усетих, че се олюлявам, но нямаше време за размекване, подпрях се на стената да ми премине и затичах към пощата. Писмото се оказа там от седмица. Беше осем часът сутринта, а професорът трябваше да си замине за САЩ в осемнадесет вечерта. Той ни очакваше най-малко два часа преди тръгването.

Настаних Рай до прозореца на влака да се разсейва. Трима палавника на неговата възраст, запотени и екзалтирани от новото си преживяване, изпълваха купето с безгрижния си смях. Боричкаха се, катереха се по прозореца и предизвикваха неодобрението на другите пътници. Погледнах Рай и изстинах! Той не приличаше на дете. Главата му голяма, погледът бездънен, а там магнетизъм, който те впримчва и влече надолу в тайнството на душата му, в някакви врящи глъбини, където не можеш да се оправиш. Усещаш само енергията и се чудиш на свръхестествената й сила. Мирът на друг свят витаеше в Рай. Премного светлина излъчваше в мрака на всеобщата духовна пустота, премного чистота в мръсната пяна, надигнала се в живота на хората. Осъзнавах, че „премногото“ винаги е застрашително; за разлика от „умереното“, то унищожава носителя си. Рай приличаше на кристална капка вода в сухо пладне. Ей сега ще го погълне жегата и ще изчезне. Няма да ми принадлежи. Едва не изкрещях от грозното предчувствие и започнах да се боря със себе си: „Но това си е моят Рай! Моят! Плът от плътта ми. Всеки ще познае по външния му вид, че ми е син. Талантите са тези, които го отдалечават от мене. Те дълбаят пропастта.“

И аз си спомних как се събирахме в градинката млади майки не само за въздух, но и да споделяме опит по отглеждане на децата. Около мене винаги имаше кръг от празно пространство и това се дължеше на Рай. Веднъж, докато той спеше в количката, аз се сближих на пейката с една майка, чието синче беше на две годинки. Рай се събуди и каза: „Ах, колко сладко съм спал от уханието на липите“. Тя се стресна и ме попита на колко годинки е бебето. Когато й казах, че е на осем месеца, се отдръпна уплашено, сякаш е срещнала дявола. Хвана детето си за ръка и избяга далеч от нас. Тогава за първи път се почувствах нещастна, като майка родила не дете а...не искам да кажа чудовище, защото моят Райчо не е такова...

И сега във влака се почувствах така, но се притури и страхът, че Рай не е мой, принадлежи на някаква сила, която ще си го вземе. Поведението му с дебела книга в ръце до такава степен бе недетско, че възрастните започнаха любопитно да го оглеждат. Той прочете мислите ми и се гушна в мен с толкова нежност, че ми се приплака от умиление. Усмихна се на децата и се включи в играта им на „Хвърчи, хвърчи пиле“. Вътрешният ми мир обаче не се върна. Продължаваше да ме владее предчувствието за гибел и трагедия.

Слънчев лъч гална лицето на Рай. Трепна веднъж-дваж и се скри. Купето помрачня, но след миг отново светна. Слънцето заигра с децата: ту се скриваше, ту изскачаше иззад някоя височинка. Те се накачулиха на прозореца и надаваха радостни викове при всяка поява. Викът на Рай вливаше надежда в сърцето ми, че ще живее и си е мой, само мой, не принадлежи на никакви други измерения и светове, а си е тук на Земята. Рай ще оздравее и ще бъде дете като всички: жизнерадостно, наивно и малко глупаво. Защото на мен не ми трябваше гений нито звезда. Аз си исках Рай. Моя Рай! Пък нека да бъде и посредствен. И за такива има място на земята.

Но той е болен! - прониза ме отново съмнението. - И може би, обречен. Недей, Боже! Недей, Боже!“ - усетих, че се побърквам. Във вцепененото ми съзнание остана само един импулс: „Бързо, бързо... По-бързо да пристигнем при спасението...“ - и влагах цялата си психическа енергия, сякаш „бутам“ влака, а той напротив! - спря.

Спря на уединената гара в полите на Родопите, близо до моето родно село, където водех Рай през ваканциите. Някой каза, че тук влаковете от противоположните посоки правят среща и престоят ще бъде повече от час. Много пътници слязоха да се разтъпчат и се пръснаха в гората. Рай закрещя: „Искам долу, искам да пипна реката, да погледам отсрещните скали и входовете на пещерите. Там сигурно се крият животни и птици, а може да видим и орли. Хайде, мамо, хайде...“ Погледнах наоколо и усетих родния въздух. Той дъхтеше на бор, здравец и скали, вливаше жизненост, а не като далечния морски град с дъх на риба и водорасли. Слязохме. Рай навлезе в гората и се спусна към кристалния звън на Крива река. Надигнаха се спомени от детството ми. Тръгнахме по брега все нагоре. Аз се вглеждах в крайречните цветя, а Рай непрекъснато надаваше възклицания:

- Ай-и-и, мамо, мамо, ела да видиш колко много попови лъжички. Виж как се стрелкат... О-о-о-о...тука пък рибки. Подплашиха се от мен и се скриха в подмола.

Тази природа разкриваше на Рай един нов свят и аз се зарекох, като оздравее, веднага да го доведа тук, а сега трябваше дасе връщаме, защото доста се бяхме увлекли. Слетяхме набързо до влака и... О, ужас! Видяхме му опашката. Това беше голямо нещастие. Нямахме никаква резерва от време. Професорът заминаваше в осемнадесет часа, а влак имаше чак вечерта. Ако не пристигнем в уречения час трябваше да се простим с надеждата за живот. На километър-два се намираше малкото градче Б. Помъкнах Рай тичешком да наема кола, за да гоним влака. Беше горещо. Потта се стичаше в задъханата ми уста. Трева зеленееше, цветя и дървета ухаеха. Рай се заплесваше ту в някоя прелетяла птица, ту в цъфнало дърво и дърпаше ръката ми. Скоро силите му свършиха и аз почти го влачех, а после носих. Хората се обръщаха към нас и любопитно ни оглеждаха. Не ме интересуваше нищо. Само една точка в съзнанието ми болезнено пулсираше: „По-бързо, по-бързо!“ Спирах всякакви хора и страстно ги молех за помощ. Припряно, задавено обяснявах, а те ме гледаха недоверчиво, сякаш се канех да ги убивам в собствените им возила и ме подминаваха. Не се учудвам... И на екрана, и на живо - насилие, кръв, ужаси... И страх. Сковаващ страх...от сянката ни.

Оставих Рай в кипналата в зеленина градинка да слуша птиците - той обичаше това - и хлътнах в кръчма. Удари ме киселосмрадлив дъх и лютив дим от цигарите. За да надмогна пиянската шумотевица, с все сила изкрещях: „Моля, спасете! Искам да догоня влака.“ Настъпи необичайна тишина. Развях всичките пари, които имах и обяснявах, тълкувах, сочех, а те седяха безучастни, сякаш не схващаха, опипваха ме с поглед и мълчаха. За миг ми се стори, че съм луда и говоря не на хора, а на някакви вкаменелости от миналите векове. Усетих, че губя свяст, но устата ми механично повтаряше: „Моля, помогнете, моля, помогнете...“ Всичко продължи като сън. Възрастният мъж, който бе най-близо до мен, седеше устремно на стола и приличаше на бик, готов да скочи и да ме набоде на рога си, ей така, защото явно нравът му е такъв и беше мъртво пиян. Младият мъж до него цинично ме оглеждаше, търсейки в тялото ми вечния женски порок. След кратко колебание стана тежко, раздрънка ключове в джоба и тръгна пред мен. Не обръщах внимание на пиянската му стъпка. Проблясващата верижка на здравия му врат беше сламката, за която се улових и го последвах. Спря до колата, облегна се, а аз изтичах за Рай. Като видя възрастта и умното му личице, мъжът изкриви устните си от разочарование. Завъртя синджир около пръста, почеса се по врата и си тръгна обратно без обяснение.

Не зная защо и как се озовах в обществена пералня. Може би, инстинктивно съм търсела състрадателното сърце на жените. Застанах на вратата и викнах лудо през гъстата пара.

- Жени-и-и, майки-и-и-и, спасете сина ми, спасете-е-е-е... Трябва ми кола да догоня влака...

Изправиха се за миг мокри, рошави, огледаха ме озадачено и отново се наведоха с бухалките над прането.

По-късно, а и сега аз не помня действителност ли е било това или сама съм си го втълпила, потресена от предстоящата гибел. Помня само, че усетих сърцето си спряло от болка и приклекнах на бордюра, но като видях ужасения поглед на Рай, бързо се изправих и го помъкнах към пощата. Не смеех нищо да кажа, той проникваше във всяка моя мисъл и чувство.

Времето летеше, влакът се отдалечаваше, спасението също.

Когато успях да се свържа с болницата, ми отговориха: „Професор Сорейн отлетя.“ Отлетя и въздухът край мен. И дърветата, и сградите, и хората. Всичко изчезна. Когато се върнаха отново, не зная след колко време, Рай лежеше до мене безжизнен. Дъхът му още вибрираше във въздуха, а очите, широко отворени, продължаваха да гонят надеждата, която го е крепяла, но тя бе изчезнала и отнесла живота му. Край нас се бе струпал народ и продължаваше да се стича. Който минеше, се спираше и оставаше да гледа. Хората се събираха като на огромна богатска сватба. Коментираха, жестикулираха, даваха съвети.

- Да, тя е... Търсеше кола да гони влака...

- И аз я видях...

- И аз... - надпреварваха се да свидетелстват как съм се лутала из града и съм викала за помощ.

Седях вцепенена и не можех да осъзная какво точно става. Защо хората не помогнаха на живота, а смъртта и нещастието така неудържимо ги привлича. Несъзнателно ги усетих като лешояди, спуснали се стремглаво върху нас жертвите. Забиваха остри клюнове и ме разкъсваха. Погълнаха сърцето, отскубнаха душата ми, а духът отлетя нанякъде и аз умрях. Точно тогава умрях, защото ми остана само тяло, все още топло, дишащо, залутано в джунглата на живота. Нямам сън, а сънища. Ръфат ме зверове, кълват ме змии, давят ме води, а аз съм си тук и чакам да легна в пръстта без следа и спомен.

Заваляха писма от страната и чужбина. Изразяват възторг и преклонение пред Рай. По вестници и списания се появиха негови статии и научни разработки. Пишат, че идеите му са забележителни, а откритията уникални. Домът ни започна да се посещава неорганизирано от учени и работници. От колективи, класове, училища, много бяха и индивидуалните посещения. Искат ми предмети, ръкописи и снимки. Аз не преценявам и давам с широка ръка, а после не ми връщат нищо. Посещават гроба му, оставят писма до него, каквито му бяха нужни приживе. Душата ми е мъртва, но искрицата - Рай продължава да проблясва в дълбочината й. С нея усещам кои от хората носят Рай в сърцето си и кои идват вкъщи от любопитството. Има чисти, но има и завистливи, злонамерени. На някой много им се иска името на Рай веднага да се забрави, да не съществува и никога да не е съществувало, но аз зная, че това е невъзможно. Никакви сили не могат да спрат интереса към делото му, защото е значимо и нужно на хората.

 

 

СВЕТЛИНАТА НА ЛЕЛЯ БЛАГУНА И НА РАЙ

 

Мина време. Внезапно ме извикаха в родното село - леля Благуна е починала и родът ни се събира на погребение. Тя бе най-добрата ми сродница. Сестрите ми бяха омъжени в София и след онзи нещастен ден, когато мама и татко поеха с колата по заледения път да ги видят, а ги върнаха в ковчези, изпочупени и смазани при катастрофата, тя ми стана като майка. Отпуските и ваканциите прекарвахме с Рай при нея. Където се мернеше леля Гуна, злоба и клюки не вирееха. Стопяваше ги само с един поглед и усмивка. Приласкаваше у дома си деца и възрастни, дори и завистниците, да премахва тревогите им с думи, да лекува болестите с билки. Останала рано вдовица, отгледа петте си деца здрави и за пример в поведението. Наричаха я в селото „Хубавата Гуна“, а тя си беше обикновена селска жена: бяла, естествена във всичко, леко закръглена, с пъргава походка и спорна работа.

Веднъж, когато играех с братовчедите ми под сайванта, а леля Гуна вадеше от фурната на двора опечения хляб, шамията й се беше смъкнала. Една съседка, която се озова за нещо при нея й каза:

- Гуно, мари! С какво я миеш тази твоя черна коса, та е буйна и свети на слънцето, чегато е от злато?

Погледнах изненадана леля. Очите й също светеха. Зяпнах от удивление. Бях съвсем малка и ми се стори, че тя е направена вътре от огън, от някакво необяснимо светило и вечер обичах да си фантазирам за нея какво ли не, а денем се хвалех на децата:

- Пък моята леля Гуна има звезда вътре, на-на-а-а... Никой няма такава звезда.

Малките ме гледаха завистливо учудени, а възрастните се смееха.

Хората се въртяха край нея ту за съвет, ту за някаква друга помощ, а на мене ми се струваше, че тя ги привлича, защото свети- бях наблюдавала как пеперудките кръжат около запалената лампа. Съвсем малка, бях усетила вече притегателната сила на светлината.

Пристигнах в селото вечерта. Звездите бяха все така ниско, едри и блестящи като в детството. Духът ми витаеше някъде и не се интересуваше от нещастното ми тяло. Не ме помами тайнственият шепот на горите, обградили селото, нито кристалният дъх на въздуха и водата, която се плискаше на воля от уличната чешма.

Къщата на леля бе осветена до външните порти. Преминах през двора, усетих дъха на спящи животни и се озовах в градината. Цветята причудливо немееха под мъртвешката светлина на луната. Накърших без жал букет и се изкачих по дървеното стълбище. Стаята беше пълна с народ. Не погледнах никого. Лицето ми не трепна, не можа да се сгърчи в скръбна гримаса. Леля ми лежеше спокойно бяла, а край нея суетливо кръжаха роднини, разменяйки думи и погледи на искрена скръб. Положих цветята и забравих да се изправя. Впих зеници в лицето й. То изразяваше всемирната благост и смирение, обливаше се в светлина, както приживе, когато бях малка.

Целунах я и с мен стана чудо. Усетих нежния хлад на смъртта като реално същество. Сякаш я видях: не скелет с коса, а феерична белота с образ на девойка. Това белелината смърт, тя й предвещаваше бъдещ незнаен живот и аз я обикнах, защото ми даваше в момента някакви нови, вътрешни очи, с които прониквах в невидимото. Усетих душата си. В мен оживяха мисли и чувства. Затреперих от обич към леля Гуна. В очите ми се появиха сълзи.

- Вдигнете я! - каза съседката Вена, която не пропускаше без съвет никое събитие. Изправих се и минах крачка назад...

Съмна. Слънцето блесна в прозореца. В този момент влезе баба Мита и заприпява:

- Благуно, Благуно, рано се навило кълбото на живота ти...

Изведнъж ми се стори, че виждам смъртта до главата на леля, а в ръцете й кълбото. Внушение, представа или видение, но го „виждам“. То свети с ярка слънчева светлина и се слива с лъчите отвън, които проникват в стаята. Мислите ми заиграха в странна плетеница: „Кълбото, тоест животът на леля Гуна е светлина. Светлината е живот. Светлината е вечност. Значи, леля Гуна е жива. Жива е, макар че лежи на смъртния одър. Това означаваха, че хората, раздали се приживе на другите, не умират. Продължават да светят; да ги търсят и обичат, да ползват доброто им, което са оставили.“

Огледах се наоколо и... Отново чудо! Смъртта беше вездесъща и съпътстваше всички живи. Навивахме кълбото на живота им. Изтегляше своеобразна нишка от всеки миг, всеки ден и час на човека и го обсебваше, искаше го за себе си, но не винаги й се удаваше. Нишката от живота на някои светеше и отново се свързваше с вечната светлина.

За съжаление, светещите кълба бяха по-малко от черните, които поглъщаха живота на притежателите им.

Спрях погледа си на вуйчо Гьоро, себична издънка от рода ни, елегантен развратник, който и сега, пред ковчега на сестра си флиртуваше с небезизвестната съблазнителка, Нана Милтидова, която кичеше достойния си мъж с най-разклонените рога. Тя беше циреят на селото. За ужас на майките, съблазняваше безогледно не само мъжете, но и съвсем незрели младежи. Нейната и вуйчовата нишка на живота се преплитаха в момента, чезнеха в мрак и се разпадаха в нищото. Душите на двамата бяха в разруха и кал. До каквото се докоснат, го омърсяват.

Погребахме леля на другия ден. И в ковчега тя направи нещо велико за мен. Събуди ме от мъртвешкия сън. Реки на оживление потекоха в духа ми. Те ми разкриваха нови истини. Прозрях, вече сама, с опита си, че сред живите тялом е пълно с мъртъвци, а сред покойните има и живи...

На връщане от гробищата не пожелах да се прибера за обяд. При такива случаи, след погребение, хората си хапват курбан, пийват алкохол и се отдават на веселото доволство, че друг, а не те са в гроба. Самозабравянето ги доближава до животните и стават грозни за гледане.

Помолих братовчедите ми - близнаци да ме изпратят. Вместо да изчакам влака, тръгнах по някогашните ни стъпки с Рай към близкия град. Тук някога за последен път го видях жив. Струваше ми се, че това жестоко градче, което не пожела да спаси Рай, ще е потънало в мрак, а то бе бликнало в светлината на майското слънце и улиците бяха пълни с хора.

Почувствах духа на Рай във въздуха. В градинката, където бе седял, заварих много народ. Едни отиваха, постояваха на мястото и се връщаха. Зърнах паметник. Какво бе учудването ми, като видях, че е на Рай. Студен, бездушен камък, а светеше с оная особена светлина, която не всеки може да види. Всъщност, не камъкът, а въздухът, мястото, присъствието на Рай точно тук, където беше седял. Които я виждаха, стояха дълго, протягаха ръце и се зареждаха с Райовата светлина. Някои не я виждаха, но повлечени от тълпата и любопитството или желанието да бъдат като виждащите, се трупаха повече от другите.

Огледах се наоколо и... отново „виждане“. Всички хора малко или много светят. Приличат на запалени фенери в тъмна нощ. Даде ми се да почувствам, че това е светлината на любовта, така нужна на хората, така жадувана, а я подминават - движат се като слепци. Блъскат се безцелно един в друг, мразят се, правят си злини и обвиняват живота, че е лош. И що за избор, Господи! - Да подминаваме щастието, което си е заложено свише в нас и да прекарваме живота си в страдание. Ако обединим светлините си, мракът ще изчезне и Раят ще слезе още сега и тук на земята.

Изведнъж съгледах в тълпата мъжа със златната верижка, който не пожела да ни помогне в критичния момент и да спаси Рай. Приближи се към мен, поклони се почтително и извика на всеослушание:

- Това е тя, майката на Рай. Аз я познавам, виждал съм я.

Мъжете ми целуваха ръка, жените ми подаряваха цветя, децата задаваха въпроси, а аз стоях втрещена и изпитвах най-големия смут, защото това бяха същите хора, които не пожелаха да спасят Рай, въпреки че се раздирах да им обяснявам какво е той за света. Отнесоха се с него като с мравка, която могат да настъпят на пътя, а сега едва не викаха „осанна“. Защо, защо хората не се ценят взаимно, докато са живи, и не си помагат, а като умрат, тогава стават значими? Те биха могли да си правят живота една вечна радост. Толкова умни, толкова учени, изобретателни, защо избират да се давят в тъмнината? И накрая, защо предпочитат носителите на таланти да са покойни. Това са въпроси, на които вероятно ще отговоря някога - сега не мога...

 


напред горе назад Обратно към: [Палтото ме събуди][Мария Дубарова][СЛОВОТО]

 

© 2002 Мария Дубарова. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух