Обратно към: [Цвета Трифонова][СЛОВОТО]

„Безумно стискай коленете, летят на ориста конете“

Кой е този поет?

Старинното каменно сърце на Банско е стегнато в обръча на корпофилска, спекулативна стихия като от масирана стенокардия. Тя е приклещила градеца отвсякъде с огромни празни хотели, промъкнала се е в каменната му мускулатура във вид на механи, барове, кръчми, казина, магазинчета. На прима виста не можах да позная живо ли е градчето, диша ли, тупти ли сърдечният му ритъм сред разюзданото урбанистично и лайф цунами. Като видях просеките, ски пътищата и многобройните лифтове, разсичащи и ръфащи девствените някога гори, плячкосаната Бъндеришка поляна, десетките луксозни автомобили и джипове, нагъчкани дори в подножието на белоглавия Вихрен, оплаках в сърцето си легендарния Перин, както го наричаше краеведът бай Георги Ушев. Векове и хилядолетия мраморната снага на планината и изправените стволове на вековните мури са били яка стена и укритие, пазещо гърба на свободолюбивото селище. Това орлово пространство на свободния дух е увековечено в хайдушки и четнически легенди, в безподобните бански песни и фолклорен хумор, в уникалното тукашно наречие.

Днес това е място, заграбено от корпофилите, богатите мафиоти и снобите. Пирин е предаден отвътре, от алчността на своите стопани – съжители, продали земите си и пиринските гори за измамни материални облаги. Въпреки външното и видимото благополучие, крещящо отвсякъде, в себе си окайвах романтичното нявга градче като един свършен, завинаги загубен свят. Непоносима е мисълта, че самобитната атмосфера на Банско e отлетяла завинаги, заедно с природните твари от изсечените гори. Така тъгувах за безвъзвратно загубените дарове на природата, докато не попаднах в параклиса на първоотеца Паисий и неговата „ хилендарска келия“. Тук освен чудно изписаните икони и преписа на Паисиевата „историйца“, направен от свещеноиконом Костантин Чучулайн, стояха две дебели книги с познато име – Константин Икономов. Сборник стихове – „Високосна година“ и изискан луксозен албум – „Банско. Роден дом“. Разгръщам страниците, прочитам наслуки няколко стихотворения и каквото виждам е финес, фантазия, хармония и доброта. Още по смайващи са старите снимки и цветните фотографии на изтънчени дървени и каменни уникати. Дотолкова останах поразена, че не можех да повярвам на очите си – дали е дело на някой млад съименник на видния банскалийски род или е оня аристократично-горделив политик, началник на парка Пирин и министър на българските гори, когото познавам отпреди 15 години. Тръгнах да го търся в дома му, за да питам – той ли е авторът на невероятните стихотворения, той ли е майсторът на филигранните пластики. Да, колкото и да е чудно – същият човек с изправената си осанка и премерени жестове и думи, респектиращ и леко надменен, сякаш излязъл от едновремешните снимки, сега побелял и обрамчен с артистична брада - той бил творецът на изящната лирика и създателят на чудните ваяния, събрани в албума. Не е за вярване такава метаморфоза, но си е така, оказва се. Натрупаните знания, опит и мъдрост на цял един живот са се изляли на един дъх в пълноводен лирически водопад. „К. Икономов, за разлика от чукчите, цял живот е чел и никога не е писал нищо. Чел е много и всичко и то ежедневно, безразборно, от всички области, на няколко езика, денем и нощем, в работно време, в кола и влак, на море и планина. „- казва сам за себе си поетът. Изведнъж обаче – високосна книга. Друга тя не може и да бъде. Насъбирана и трупана с десетилетия, появява се като равносметката на пътя, наречен живот. Високосна е, защото прилича на кошер, препълнен с мед, бръмчащ от разгадани тайни и недостъпни енигми. Нещо повече от живот е – това е духът, стигнал близко до Създателя, наречен от автора и Креатор.

Изчетох след туй онлайн още неиздадените стихосбирки „Дълги стихове“ и „Требник“ и оттогава не спира да ме изненадва нестандартнотох въображение и необичайно широкия поглед към света, автентичността на чувствата и свежестта на словото. Този чепат творец не си и помисля, че понеже е дебютант, трябва да следва образци и се придържа към жанрови конвенции. Искал е всичко да си е негово, Икономовско, но не от суета, а от самоувереност и сигурност, присъщи на зрелостта. Защото Константин Икономов излиза на литературното поприще, когато е преживял всичко, познава драмите и страстите на човека и знае цената на всяко нещо под небето. „Но жигосани сме с едничка следа – на опита, и с жилото, и с меда“- е неговото си признание.

Изчел е отдавна и голямата световната библиотека, разгадал е тайни, знаци и идеограми, разпръснати в историята и в природата, избродил е далечни екзотични места. Не загърбва също заветите на предците, а ги носи на гръб като свещен товар и тежък дълг до края на живота. Не принадлежи към кръгове и течения, стои извън всяко литературно поколение, сам за себе си и със своята поезия. Оставил е таланта да се лее спонтанно, макар да твърди, че „тътрузи перото по листата“. Без творчески мъки и тътрузене, с лекота преформатира строежа на класичната сонетна структура – съкращава терцетите и създава свой, десетстишен сонет. Квинтесенцията на смисъла се концентрира в последните два, вместо в шест стиха Жанровият експеримент е породен от стремеж за изчистеност, точност, пестеливост. Белези на духовна и творческа перфектност, тези характеристики се проектират като поетика на пределната яснота. Тя се самодефинира по следния начин:

Наместо водопадите без смисъл –

изящните конструкции от думи.

Наместо разпилените ти мисли –

най-точните слова – куршуми.

Почти класическата простота на изказа ме кара да мисля, че стиховете търсят място в сърцето и паметта на читателя. Всеки, който е открил нещо свое в тях – любим пейзаж, тъга и мил спомен, молитва, мъка или наслада, лесно ще запомни и не ще забрави краткит текстчета, така както не се забравят елегиите на Дебелянов и „Две хубави очи“ на П. Яворов. По тази причина контратеза и синтеза се сгъстяват в поанта, в контрапункт, максима или сентенция, без излишно разтегляне, умуване, размиване. По- често поантата е въпрос, а не отговор. Питането е към себе си и към всички, целящо приобщаване и размисъл, та всеки сам да открие истината за смисъла на своя живот. Диалогичност и деликатност се съчетават в лирическия говор, заключения не се натрапват - загатват се. Недоизказаност и питане са функционален изразен инструмент в лириката - въпрос са на естетически принцип, но и на светогледна позиция, знание за граничност на човешката мисъл. Резултатът е подтик към самотно задълбаване в сложните въпроси на битието.

Тази поезия не позира, не се самопоказва и парадира – излива се в чиста рефлексия, в естествени форми и чувствена експресия, препълнена е със сетивност и предметна графика. Полюси и контрасти, символика и конкретност, екзистенциалност и знаковост, мистика и реалност са персонализирани в безграничната структура на Аза, ту трансцендентно разсеян в пространството на Всемира, ту свит в собствената си интенция. В рамките на съкратения сонет авторът оперира с широк спектър от поетическия инструментариум. Стилови фигури като кръстосана рима, съседна и вътрешна рима, изоколон, анафора, антитеза, метафори, вариации, амплификации, амжамбмани и пр. се съвместяват с интелектуална лексика, поръсена с ерудитски термини или освежена с диалектни архаизми и просторечив жаргон. Това прави поетиката на Икономов самобитна и лесно разпознаваема.

В причудливата естетика присъства всичко – природата, земята, света, Галактиките, Божията енигма, миналото, сегашното и бъдното, миниатюри и безпределност, близкото и далечното, детайлът и целостта, пряспата сняг и Вселената. Живот и смърт, Човек и Бог, лично и универсално са обвързани в пулсиращо единство. Състояния на природата и интимни преживявания са в симбиоза с диханията на космоса, съкровенията преливат в цветове, образите се наслагват с мелодиката и ритъма. Един подвижен, менлив, пъстър и богат лирически свят, побрал в себе си всичко, преживяно от безбройните човешки мравуняци, с пространство, разпънато между земна твърд и небесен ефир. Това е поет, който мисли света във вертикала, мери го с векторни величини и го съзерцава в космични спирали.

Създател е на онирична поезия.

Небесата и небесното, въздухът и вятърът, облаците и дъждът, луната и звездния свод са с неотменно присъствие в етюдите. Но небесните субстанции не са сантиментален фон или живописна панорама. Небесата са поетически обект – прафеномен, духовно обитание на човешките мечти, молитви и стремежи, ефир, населен с безброй гледащи ни галактики, примамлива безпределност, извличаща духа от материалната орбита нагоре, към сакралните субстанции. Почти винаги небесното се слива със сънищата и чувствата или е проекция на преглътнатите пориви на Аза. Но това е огромна тема в творчеството на Икономов, нуждаеща се от самостоятелно изследване.

А по посока на небето се издигат

За мисълта ни бляскави простори,

Едни след други в сферите незрими

И само там със вечното говорим

(ВГ, 318)

Това е само един от стиховете, в който се набелязват въздушните параметри на лирическото битие.

Спойката на интуиция и ерудиция, на страдание и щастие, полет и крушения, сублимира в благоговение и възхита пред всеобемащата органика на Битието. 366 стихотворения за всеки ден в рамките на една година - и пред очите ни е изпята и изрисувана хрониката на земните ни дни, а зад тях се възправя непостижимият фон на универсума. Всеки миг, състояние и детайл от земното ни съществуване са приютени в логоса, за да не бъдат изтрити от забравата и смъртта. В този смисъл словото е прецизен регистър на човешкото, саморазкриващо съкровените си глъбини и драматичните си социални въплъщения, но и метафизичните отражения в своята съдба. Темите са неизчерпаеми, тук ще спомена само някои от семантичните линии, в които биха могли да се групират лиричните произведения.

Азът и творчеството: Човекът в неговия интимен кръг - семейството, родът, майката, децата: любовта и жената; Човекът, природата, планината: Социума и човека: Националната история и съдба: Човекът във Времето; Човек и Космос; Човек и Бог: Тайните послания. Тези семантични групи са неотделими, взаимнопроникващи и преплетени. Малцина са творците, способни да възприемат света в неговата грандиозна и обхватна визия, а не в разбитата му фрагментарност.

Заглавията „Високосна година“ и „Дълги стихове“ са интуитивни наслови, съдържащи белезите на отворено, безгранично поетическо съзнание. . В своя стремителен търсачески дух, то борави с научните термини на технологичната ни епоха. Литературната прогностика може би изпреварващо предчувства чертите на едно глобално мироздание, чийто адресат са бъдните столетия. Впрочем литературата е дала немалко примери в това отношение, дори ако се позовем само на христомайтините имена на класическата фантастика.

Всяка от лирическите теми е вълнуващо преживяване и премисляне и не може да се изчерпи в границите на една рецензия. В рамките на това изследване ще маркирам само някои от тях- тези, в които доминират позитивните начала и светлите енергии на хуманността. Налага се да цитирам текстовете на някои произведения по реда на индексите под статията, поради факта, че книгите не са общодостъпни, няма ги на пазара, а част от тях още чакат своя час, за да се появят публично в книжно заглавие и тяло. Смятам, че без тях анализът ми губи смисъл. Всъщност целта е представя този нов поет на Банско и България чрез неговото самобитно творчество.

РОД И СЕМЕЙСТВО, РОДНОТО МЯСТО

Най-близка до чувствителността на масовия читател е темата за рода, майката, жената и децата. Поезията на Икономов е поезия на моралните добродетели и християнските ценности, а семейството е на първо място в тази йерархия. Азът изповядва светли чувства на обич и признателност към родители и прадеди, пази топлия спомен за всеопрощаващия поглед на майката – мадона и за силното бащино рамо. Сенките на предците са впечатани в съзнанието, но се осезават чрез свидни предмети, проблясващи меко в сумрака на старата къща (старинни свитъци, сребърно разпятие, пукната флейта), възпяти като сакрални знаци на отминалите времена и поколения. Най- важни са опазените завети, „башчини пораки“, както още ги зове Икономов. Родовото начало е въпрос на дълг в тази поезия, то е пробудения инстинкт на етноса и интелектуална тревога за приемствеността и традицията като ядро на личностна и национална идентичност.

Превръщаш се в човек, ако прочиташ

На корените си потайните послания.

От йероглифи неразчетени надничат

Предците ни с преглътнати страдания.

(ВГ, 20 ян. 29)

Констатин Икономов не само живее в дом, опрял гръб до вековната църква „Св. Троица“ и къщата на възрожденеца Неофит Рилски – той стои редом до тях като оцелял, непоклатим духовен стълб и е доказателство за това, че самата традиция на устояването и човечността тук е още жилава и жива. Мястото на рода и на традицията, старинното Банско се вгражда в тази поезия като лирически топос, като дух и атмосфера и налага своята нравствена норма във всичко. То е индексът за автентичност във всичко, излязло изпод ръката на твореца - стихове, скулптури, изделия. От пръв поглед в тях се усеща суровият контур на Пирин, изящния и строг колорит, присъщ на градчето. Но поетът избира интегративни емблеми, свързващи земното с ефира, човешкото със сакралното – камбанният звън и молитвата- стародавните символи на Банско. Те, заедно с поезията за която става дума, все още удържат Духовността. Засега. Ето една импресия* с неповторим лиричен звукопис, породен от прегръдката на Банско с планината и с космоса, изпълнен със сонорна тоналност... (1)(Цит. долу) Какво ли няма в пеещия етюд – архитектурният и духовен символ на мястото – стройната каменна камбанария, поривистия силует на планината и накрай мажорната мелодия, изтръгваща градчето от земното притегляне накъм небесния простор. Само с няколко елемента е изградена пасторална и онирична феерия. Специфичната културна традиция и жизнерадостната чувствителност на Банско най-сетне има своя израз в лицето на поет и художник, който я въплъщава по- възможно най- автентичния начин, защото е роден и е просмукан от нея. Той е вътрешният човек и медиатор, а не случаен гастрольор от модните фестове, нахлуващи отвън, които нямат корен в тукашния бит и обичаи. Затова в много от стихотворенията не скрива и болката си от сегашния хищнически погром, от пошлостта, която поройно залива и ерозира духа на градчето като погубва невъзвратимо уникалната му култура и великолепната някога природа (ВГ, септ., 24, 299; септ. 10, 285). Но нищо свидно, нито мястото и рода, нито неговите символики, не са капсулирани и откъснати от света и от люлката на космоса. Тази поезия ги отваря, мисли ги като частица от всемирния порядък и като скъпоценно градиво на бляна по бъдното. Поне това говорят стихове като следните, където старинните камбани от Банско се трансформират в космичен атрибут и метафора на вселенската съобщност.

В огромна космична леярна

да претопим ли всички звънчета

в една нова камбана, навярно,

предостатъчна за всички планети?

.............................................

А защо да не отлеем една

съвсем нова, звънтяща Земя?

Любов и святост

Любовта и жената в лирическите етюди са опазени от еротика и вулгарност. Напротив, женският образ е пределно естетизиран, осветен от ласка и благодарност. Любовното чувство е деликатно обагрено от свян и закрила към жената, а тя е спътник и пристанище след мъжките скиталчества и битки. Женските очи са кладенчови, пъстри или къпинови, тя е с фигура гъвкава, кръшна и стройна, ефирна като самодива, мил сподвижник на страсти, радости и страдания. Уютна и топла е любовта, възпята в тези стихове, изживяна като дар от Бога в мъчителния жребий на човека по трънливите пътища на живота. Често любовта се успоредява с естетизирани сигнификатори на прекрасното - мечтата, камбанния звън, чистите снежни кристали, лъчите на зората и златото на залеза.

Че сътворил си, Господи, жената,

благодаря, дори за моята жена,

изящен контрапункт на тишината,

най-яркото в небесната дъга.

или

И красивите лица на момичетата,

озарени от кладенчови очи,

са нематериални, както кокичета –

предвестници на небесни лъчи.

Разбира се има стихове с горчив нюанс на любовно разочарование и такива с разжарени страсти, но и те са приглушени и не накърняват общата гама на благослов и благодарност. Любовта в лириката на Икономов е толкова е несъвременна, фолклорно - чиста, добротворна, че предизвиква копнеж по изгубеното и невъзможно за съвременика споделено щастие. Цит. (ВГ, 8 март, 83) Интимната емоция обаче е частен мотив в тази огромна тема. Творецът разширява смисъла на понятието Любов до философска и битийна всеобхватност – любов към другия и различния, любов към заобикалящия свят и всяко живо и неживо създание, любов към Бога и към Живота. В крайна сметка Любовта е изведена в еманация на битието, а и в жизнено верую, щом поетът твърди, че „всичко ценно в този живот се постига с любов, а не с пот“.

Любовта притежава даже космичен статус и вселенско всевластие.

Ефира е от любов изтъкан

и виси върху земната твърд.

Виртуалните цветни савани

с багрите си в очите горят.

Значи Космосът не е заплаха от астероиди, не е озонови дупки и опасни ултравиолетови лъчения, нито слънчеви изригвания. Според поетите, той е балагодатен ефир, наситен с любовни флуиди и обгръща Земята и нейните обитатели с мечти и обещания за щастие. „С топлите одеяла на милувките/ затопляме ефира измръзнал“, докато „ Причината за глобално затопляне / са милионите несподелени любови / - според настойчивите твърдения на поета. А откъде са омразата, ненавистта, войните и кръвопролитните атентати също е ясно –„Необяснимо е отдавна за Бога – от омраза към себе си изнемогваме“. Дали ние сме изворите на доброто и любовта и кладенците на злото едновременно?

ПАНТЕИЗЪМ ОТНОВО

Сякаш чрез това творчество Пантеизъмът отново нахлува в българската поезия. Без да е търсен нарочно, без да е подражателство или нарочен избор на естетико-религиозното литературно течение, макар да има отдавнашни следовници и на българска почва –в стихотворенията на Иван Вазов, Христо Ясенов, Славчо Красински, Асен Разцветников и пр. Не е и проява на духовно учение като дъновизма, въпреки че стои близко до тази философия. Истината е, че е самороден, извира от духовната същина на личността, сляла се с природата от рождение. Не се знае тя ли е пленила избраника, който има дарба да чува, да вижда и разбира или той е чувствителната арфа, настроена на нейните трептения. Но е важно да видим как се случва съполагането между Аза и одухотворената природа в следващите стихове (2)(Цит. долу) В тази творба е вложен един от вечните философски проблеми - образът на Аза е представен в трагичната си разположеност на границата между ниското и високото, между земното и небесното, разпънат между духа и материята. Самотната фигура на върха, разкъсвана от невъзможен порив към висините и към Бога и насмешливо удържана от орбитата на социума е знакова проекция. на всечовешкия метафизичен драматизъм –възпяван през столетията от големите български и световни поети.

Но в творчеството на Икономов по - чести са миговете на синхрон и хармония на духа с природните състояния. Те се повтарят в различни сезони, но неизменно са в ракурсите на радост и душевното блаженство от чудесата на света.

В колорита на златната есен

цветовете са необозримо богати –

чаровна преглътната песен,

кътана тъй дълго в душата.

Там лежат древните партитури

на тайнствени поети и музиканти,

на симфонии космични потпурите

и опусите на изчезналите гиганти.

Поетическият образ на прекрасната есенна палитра е неизмеримо по- богат от реално визуалния - сега към него се устремяват траектории на дълбоки чувства и съкровени състояния, песента, пазена в душата, прелива в пищните цветове на есента, а песенност и багри се наслагват с кънтежа на космичната звънка мелодия. Мимолетният поглед към пъстрилото на сезона в поезията избухва като гейзер от звуци, спомени и чувства. Случва се невероятна лирична градация и сублимация, в която човекът, светът и космосът се сливат в безсмъртната полифония на безкрая:

Освен ухо за звуците и гласовете, авторът притежава и перо на живописец - пак планината му е дала зрение за експресивния рисунък на върхове, скали и водопади, както и усет за тайнствения живот на нейните създания. Природата оживява изпод четката на художник а, а той разчита и рисува вглъбен нейните послания. Пейзажът и човекът дотолкова са свързани, че се възприемат като слятост, те са си монофигура, отдадени един на друг без остатък (3)(Цит. долу) Удовлетворен копнеж и обсебване, взаимност и търпеливо очакване между лирическия субект и природното лоно - това е психоемоционален профил, присъщ на планинари, скиори, катерачи – хората, които знаят, че не можеш да покориш планината, защото ти си покореният от нея. Цитираният долу текст въвежда в темата за планината „хамсуновия“ комплекс на страстта и покоя между човек и природа. Обетът за беззаветна свързаност показва кой е на върха в ценностната скала на Аза. Планината е поетовото кътче от рая, целебно място за спасение на духа от стресиращите ситуации на социума: Заради миг от чудото на планината, / заменям мъдростта и суетата. “

„Високосна година“ и „Банско. Роден дом“, както и бъдещият „Требник“ плуват в пастелна или ослепителна импресионистична живопис. Всякакви сезони и природни състояния, миниатюри и грамади, цветя, птици, потоци, скали, бели и черни мури, върхове и облаци, снегове и лавини, залези и слънчеви простори, звездни висини и небесни дъги са обрисувани с леко перо и пронизани със светлина. Акварелната лирическа живопис е връх в поетическото майсторство и се отдава на малцина, но в случая е налице щастливо съчетание - поет, естет и художник, с пиетет към омаята на природния свят. Затова всеки ценител ще намери тук омагьосващи пейзажни фрески, незастинали в пастелните мазки, а раздвижени и стоплени от емоция и настроение. Природните гледки и състояния в лириката покоряват сетивата с ненагледна хубост и изменчивост, в тях има място и за драмата на мимолетния цвят, за красотата на снежните кристали, за преливащите нюанси на изгреви и залези. Какво по- виртуозно от това да откриваш красотата не само в огнено златистите, в пищно зелените и сребристосините багри, а и в унилото сиво, в графитено-строгото или дъждовно-скръбното одеяние на света. То обикновено ни потиска или натъжава, не и този поет обаче, който с наслада се вглежда в загадъчната смътност на сивотата. (4)(Цит. долу)

Но и контрапунктите на сивото са изпълнени с очарование и преливат от жизнерадост. Разкошът и интензитета на цветовата гама се определя от факта, че авторът владее изразните техники на две изкуства – лирика и скулптура. Свидетелство за това е албумът „БАНСКО. РОДЕН ДОМ“, където те се съчетават по неповторим начин. Там пластичните фигурки от дърво, рустикално изваяните дървени и каменни гилиптики и фотографските композиции се огласяват с мелодиката на лиричните миниатюри. А може и да се каже, че е обратно - резонансът е взаимен. Затова няма изненада в следващото стихотворение, в което словото рисува с ярки багри и тънки нюанси, също както е в световноизвестна картина на Ван Гог „Слънчогледи“(5)(Цит. долу) Освен колорната феерия, поезията разкрива и емоционалните пластове в мазките на прочутото платно - волност и надежда, нежност и страст.

Като четеш тези стиховете пред очите ти засияват царствени и пламтящи цветове - не на четката, а на гениалната природа, дублираща мощта на слънцето в слънчогледова корона, във визионерството на художника и в музата на поета. Сродени помежду си от общ модус - божественото вдъхновение - три парадигми на същото, те мултиплицират енергетичните живителни потоци, сновящи между творци, светове и съществования. Всеки акт на изкуството, възсъздаващ Красотата, е съпреживяване с много съавтори, според Икономовото естетическо верую... (6)(Цит. долу)

От по различен тип е пейзажната импресия, посветена на Черната мура. Белязана е със знаковост. Издържана е в графичен контраст - черно и бяло, обляна в слънце и широко разперена над света. Същевременно е знак за Вселена, пространствен вектор и магичен код – разпъва поетическото пространството от сърцевината на земята до небесния безкрай. В безграничния екстериор на мирозданието внезапно се включват още два елемента – митичен и човешки – дракон и мъртвец. Драконът е митологична фигура, архетипово придърпва мурата към легендарното световно дърво. Във втората строфа мурата е древен символ и стожер на света - с клоните и ствола обозначава вечност и огромност, а с корените си приласкава най- съкровената човешката скръб. Горе е редом със слънцето и живота, долу в земята приютява смъртта - могъщият ствол свързва двата противоположни полюса в едно. В кратката лирическа конструкция многопластово се разгъва смисловият обем на Митологичното дърво¹ - чрез него се обозначава единосъщието на битието, където всичко е заедно във времето, всичко е взаимосвързано и е заложено в изконната верига на Сътворението. Пролука и изоставеност, хаос и профанност са невъзможни в метафизичния кръговрат. Поетическата философия, сдвоена с многотомни древни и днешни трактати, е събрана само в десет реда - в тях съумява да изрази величавата хармония в противоречието между черно и бяло, високо и ниско, живот и смърт, земя и небе. Така свидната за сърцето на поета черна пиринска мура е изведена от своята биологична конкретност, за да се превърне в сакрална точка на битийното, в жива връзка на душата с архетипите на древната космогония,. стремяща се да удържи в словото знанието за първозданните феномени. Ето впрочем и самият малък шедьовър (7)(Цит. долу)

Грешки в пейзажните ноктюрни не може да има, защото Икономов живее с планината от рождение – планинар, алпинист, стопанин - закрилник на това величаво пространство. Ето още един изповеден рефрен, посветен на тази перманентна творческа тема.

Навъсената бяла планина

е моята учителка във всичко.

От миналото към неясна бъднина

Тя учи ни жестоко да обичаме.

........................................

Тя сигурно е на света макета-

Всевечна е и в пътя ни просветва.

За него Пирин не е географски или лирически топос – това е неговият изконен свят, равнозначен е на съдбата. Заради Пирин партийните мутри му взривяват къщата, така отварят пътя на сегашните мутроолигарси за оглозгването и съсипването на планината. Накрай поразителните пирински гледки и създания ще си останат само спомен на страниците на поетическите книги или във фотоалбумите на природолюбителите. Страдание и благородство се крие в порива на твореца да съхрани в сърцето си онова, което човекът вероломно унищожава и разхищава, за да му го върне във вид на поезия, пластика и рисунка. В стиховете му сакрализацията на природните феномени е компенсаторен механизъм спрямо откровената профанност, нахлуваща брутално и в последните закътани обитания :

Планината е макетче на рая,

със всичките си изкушения, красоти.

Чудно е, как ябълките на края

са превърнати в иглолистни мечти!

Чрез изкуството на образите след време потомството ще разбере, че е било изхвърлено от рая, защото е бил похитен и алчно изплюскан, за да се настани там профанското във вид ски пустош, бензинна смрад и хорската ненаситна гмеж, ламтяща за богатства и развлечения.

Поезия и йерофания

„Може да се каже, че историята на религиите, от най-примитивните до най-сложните, се състои от натрупване на йерофании, от проявявания на сакралните реалности. От най-елементарната йерофания — например проявата на свещеното в някакъв предмет, камък или дърво — до най-висшата, която за християнина е въплъщението на Господ в Иисус Христос, приемствеността не е прекъсната. Проявявайки сакралното, всеки предмет се превръща в нещо друго, без да престава да бъде самият себе си, защото продължава да съществува в своята околна космическа среда. Но за тези, за които камъкът се оказва свещен, неговата непосредствена реалност се превръща в свръхестествена. С други думи, за хората, които имат религиозен опит, цялата Природа е в състояние да се прояви като космическа сакралност. Космосът в неговата цялост може да се превърне в йерофания²

Цитирам този дълъг пасаж на Мирча Елиаде, за да се види, че в лириката, и в албума, за които става дума, пейзажните ескизи не са самоцел –в тях е вградена естетиката на едно йерофанично мироздание. Природните творения са Божие дело в очите на поета и той наистина чува знаците и мълвежа на божественото навсякъде. В цитирания по –долу текст сакралният говор – грохотен и громолящ - е вграден във фонемната оркестрация чрез звуковите групи с „ГР“. Но той струи ромола на водите и шепота на дъжда, в гръмотевичния напор на бурята, посланията му са вписани в кората на дървото, в полета на птиците, в безумния порив на еделвайса към висините и в съвършенството на цветята. Сакралност и святост диша във всеки, наглед простичък и познат детайл.

Под грохата на каменни лавини

Се диплят приказни каскади.

Почиват в стръмните ровини

Застинали гранитни водопади.

...................................................

В каменопадите, зад свъсените вежди,

Бог мислите си пренарежда.

Същата съживяваща одухотвореност се провижда, както в скалните грамади, така и в крехкото изящество на снега.

Изумителни са кристалите снежни

с изящния си симетричен строеж.

По осите им пронизващо нежни

се катерят тайнописи от скреж.

Звънтящите звездни решетки,

растящи в невнятна тревога,

са мъдрите, тайнствени плетки

по извечните модели на Бога.

Божието присъствие е вездесъщо - без граници и очертания, изпълва земната шир и струи от Всемира, пробожда небесния лазур и надвисва от дъждовните облаци. Превъплъщенията на „нечовешката божествена сърдечност“. са неизброими, тотални, съдбовни. Населяват целия лирически свят с надежда да се транслират в реалния – може би.

През многопластовите облаци увиснали,

Тежащи в преддъждовна изнемога,

Пронизват ни под веждите надвиснали

Очите всесъзиращи на Бога.

Развълнуван след прочита на поетическите прозрения, всеки би могъл да види света около себе си с нов поглед, да се сближи с него, по начина, посочен в стиховете. Разпознаващият гласа и ръката на Бог в природните феномени, непременно го носи в душата си. Ако още от детството е пребивавал в сумрака на старата църква, ако цял живот е беседвал мълком с очите на светците от потъмнелите икони и в бедите се е уповавал на справедливата невидима сила, то няма начин да не разпознае сакралното в природата и в творчеството. Песента в сърцето на поета и ръката, която движи длетото, погледът който съзира уникалните форми и умът, четящ непонятните йероглифи на короядите, несъмнено са със същия произход, щом Бог присъства тотално в този лирически космос. В него се възкресява изгубения християнския дух на българския човек и звучи просветлена християнската молитва. Тя изпълва дома, църквицата и Всемира с трептения и с надежда, изповядва тихите скърби и малките радости на обикновения човек. Ако молитвеното слово не намира ответ и глъхне в необята, то лирическият персонаж е покъртително самотен. Молитвените стихотворения са духовна идентификация, прочувствена мантра за удържане на традицията, осветената от фигурите на творци и будители като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, свещеноиконом Костадин Чучулайн, дядо на поета, и десетки игумени, свещеници, книжовници, излезли от пазвите на този дивен край. Цитирам едно от тях (7)(Цит. долу), родеещо се по смисъл с Дебеляновата поема „Миг“, но без да носи драматичното отчаяние и изнемога на емблематичния сиротник на българската поезия. А може би смисълът на молитвата се изпълва с упование, едва когато Азът открива Бог в собственото си сърце. „Силата, сътворила света ни /като собствена сила усещаме“- внушават многобройни творби без заглавия, макар че в никакъв случай не могат да бъдат определени като религиозни. В тях не става въпрос за религия или за философия, а за лирическо вживяване, когато усетът за Бог е вътрешна мярка за почтеност, когато се е трансформирал в нравственост и най-вече в състрадание към човека, в любов и преклонение към божиите създания. За мен е чудно, че дори молитвите в този благословен от Бога кът не тежнеят към разкаяния и не измолват милост за греховете, а са пълни с надежда и упование в доброто, сякаш тук се раждат и живеят само ангели – поне според К. Икономовото виждане.

Апотеозът на темата се реализира в цикъла „Дълги стихове“, в една малка сюжетна поема, онасловена „Реликвата“, която разглежда проблема за хилядите тонове, парченца и тресчици от Честния кръст, разнасяни по всички земни кътчета вече две хилядолетия. Защо, откъде и как се ражда тази символика на Вярата, докога и как ще продължи този самовъзпрозвеждащ се процес на духовно спасение, се разкрива в тази астрофична поетическа структура. Легендата за Разпятието, за търсенето и намирането на „Христовия кръст, По бреговете/ на Черно море, / някъде между Балчик и Херсон“, за неимоверното разрастване на мощта на Реликвата, се достига до съвременната епоха, свързва се и с науката. Дори бляскавият арбитър, лаурет на четири Нобели и всякакви световни награди мъдро доказва, че Кръстът е равнозначен на Вярата и жизнено нужен на човечеството, защото е укрепвал и повдигал духа на милиони хора във всички времена. Затова легендарната мистификация ще продължи да съществува, макар като конспиративна индустрия, докато свят светува. Интересен е фактът, че с преплитането на тези и антитези, отричане и утвърждаване, К. Икономов разбулва драпериите на един от най- могъщите световни митове и едновременно с това го утвърждава. А може би смята, че разбулването на тайната и повторното и укриване във времепространството, между джунглите на Амазония и остров Скот в Антарктида, само усилва нейната магия над душите, жадуващи любов, надежда и вяра, защото кой ги е обичал повече от Онзи, който мълви в предсмъртен гърч – „Отче, прости им, защото не знаят какво правят...“.

Следващият цитат е малък откъс, но се надявам да даде представа за сменената оптика в мащабите на поетическата визия и за промяната в досегашната поетика.

Това са

гори от кръстове,

обширни като

Сибир и Аляска,

включително

Силва Магна

Булгарика.

И макар, че това е

съвсем

невъзможно, дори

най-невъзможно,

от реликвата

всякое късче

е с чудодейна,

наистина, сила

и лекува, и цери,

и помага.

Стоицизма ни

усилва

стократно

и поддържа

надеждата ни

за крепка вяра

във висшата

сфера – любов.

Заедно с другите заглавия от цикъла - „ Пчелите „, Кълбото“, Къде са „, Колорит“, „Наблюдател“, “Креатор“, поемата „Реликва“ показва, че в полето на лириката се появява име, което не може да бъде пренебрегнато, нито ограничено в рамките на регионалния колорит. Цикълът „Дълги стихове“ е рожба на оригинална мисъл и универсално светозрение. В него митологични легенди и древни ритуални практики се свързват със съвременните научни открития и с фантастични екскурси и предчувствия за бъдни времена. Същевременно се демонстрира изчистен и модерен ритъм с виртуозни стилови обрати и впечатляващи образи. Въвеждат се индекси на висша нравственост и отговорност не само спрямо земното ни битие, но и спрямо надвремието и свръхпространството на безбрежната Вселена, възприемана като лъчезарен, добронамерен приют за всечовешките дръзновени мечти и начинания. Талантът тук искри с диамантен блясък и дава заявка за свое място в националната лирическа култура.

Този забележителен цикъл бе споменат мимоходом в настоящия пространен анализ, но това е израз на респект и на съзнание, че заслужава специално внимание. Краят на текста всъщност е отправна точка към следващи изследователски проекти, които ще навлязат в тайнствените дебри на сбирката „Дълги стихове“, където произведенията са не само с дълги размери, но и с многопластова дълбочина. Където поетическото време и лирическото пространство надхвърлят реалните измерения и представи на сегашността.

1 Мирча Илиаде. Митът за вечното завръщане. 1992

2 Мирча Илиаде Сакралното и профанното.

*1.

Обратно към: [Цвета Трифонова][СЛОВОТО]