напред назад Обратно към: [Бридж на вила Тера][Рали Мейдър][СЛОВОТО]



5


Гений Висши беше потънал в дълбоки мисли. Книгите му лежаха до него - затворени, безполезни, разочароващи и даже... обикновено не би се осмелил да го каже... но да!... ГРЕШНИ! Бяха ли, наистина? Това именно Гений Висши се опитваше да реши, защото книгите му си бяха напълно правилни за атола и съвършено грешни, доколкото се касаеше за Външната земя.

Когато Гений Висши написа първата си книга „Между клоните на смокиновото дърво“, беше съвсем сигурен, че действително ВЪРВЯ от Планинската земя до кухнята си. Там той затвори в буркани първите хиляда зелени смокини и ги съхрани за зимата. За атола зимата беше този отрязък от време между обирането на последната узряла смокиня и появяването на първата зелена, в който Гений Висши нямаше какво друго да прави, освен да яде сладка, мармалади и пелтета и, от време на време, да пише книги.

„Между клоните на смокиновото дърво“ представляваше възторжена възхвала на красотата на Планинската земя, написана от перспективата на неспокоен юноша, който самотно очаква първата му любима да пристигне от непознати и далечни земи. Беше хубава книга. През първата зима Гений Висши я прочете четири пъти и плака горко всеки път, когато стигаше до онзи пасаж, в който героят му избърсва Оксисмокиновият крем от гъсто напъпченото си лице и открива, че акнето му е излекувано. И ето! Зашеметяваща червенокоса девойка пада от облаците върху най-високия връх на Планинската земя, поставя ръце на кръста си и гледа право към смокиновото дърво, надявайки се, че там, между клоните му, ще чака нейният любим да я посрещне с купа смокиново сладко. Излекуваният герой слиза от дървото и двамата започват да ВЪРВЯТ един към друг...

Гений Висши трябваше да приключи книгата си на това място, тъй като фантазните му батерии здраво се нуждаеха от презареждане. Но, независимо от всичко, имаше много ХОДЕНЕ - в книгата и извън нея. ХОДЕНЕТО беше чисто и фиксирано понятие и Гений Висши знаеше това със сигурност, тъй като най-редовно ходеше от кухнята си до Планинската земя и обратно и никога нямаше проблем. Докато дойде този ужасяващ негов опит да опознае Външната земя.

Защо? Защо ставаше така, че там, навън, краката му се объркват къде да стъпят? Защо тялото му не следва посоката, избрана от краката му? Защо всичко се люлее по такъв непредвидим начин, че всеки път, когато Гений Висши е на път да се строполи напред, някаква невидима сила го изправя отново и го наклонява наляво? Или надясно? Или назад? На всичкото отгоре, атолът застрашително се отдалечава зад гърба му.

ОБРЪЩАЙ СЕ И ТИЧАЙ!

Атолът започна да се приближава и Гений Висши разбра, че ходенето не работи във Външната земя, но тичането - да!

Втората му книга (написана само през последната зима и точно преди инцидента с Външната земя) „Любовно гнездо в короната на смокиновото дърво“ също не помогна много. Въпреки че в нея не ставаше често дума за ходене, понеже героят и червенокосото момиче бяха заети главно с правене на любов в любовното гнездо, все пак някакво ходене беше споменато. Например, когато двамата отиват до леглото на Гений Висши. Леглото, което той бе издълбал с много любов в скалите на Планинската земя. То беше най-хубавото парче земя, гордостта на неговия архитектурен гений, защото бе единственото РАВНО място на атола, на което Гений Висши можеше да изпъне гръб и да пише (или чете) своите книги. Но само след една прегръдка в това легло, двамата герои извървяват целия път обратно до смокиновото дърво, защото червенокосото момиче го намира твърде ръбесто за целта и предлага свиване на гнездо. Това е единственото недоразумение между двамата влюбени във втората книга, както и единственото ходене, и историята продължава със самоизобретена гениална версия на Кама Сутра до последния ред: „И те заживяха щастливо“.

И след това дойде инцидентът. Проблемът беше толкова голям и от такава изключителна важност за Гений Висши, че той така и не успя да прочете „Любовно гнездо в клоните на смокиновото дърво“ толкова пъти, колкото всъщност му се искаше. Не беше и въпрос просто на искане - това си бе чиста необходимост! Гений Висши трябваше да препрочита книгата, за да запомни правилно всичките пози в нея.

Но загадката на Външната земя донесе парещия въпрос като как точно червенокосата девойка ще достигне до него? Според книгата тя ще падне от облаците, но това беше само поетичен изказ. Гений Висши не беше ЧАК толкова наивен да го повярва. Но ако ТОЙ не можеше да ходи там, навън, как щеше тя да се оправи?

Една презряла смокиня внезапно се откъсна от дървото и се приземи в зяпналата му уста. Той я изяде бавно и с блаженство. И тогава... прозря. ТРЯБВА ДА ТИЧАШ, ЛЮБИМА! ТИЧАЙ КЪМ МЕН В ИМЕТО НА СМОКИНЯТА!

Малка червена точица започна да се материализира в издигащата се далечина на Външната земя.

 


напред горе назад Обратно към: [Бридж на вила Тера][Рали Мейдър][СЛОВОТО]

 

© Рали Мейдър. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух