Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]

Под жаркото слънце лениво на юг аз се движа.

Изтихо неясните ромони морски ми пеят -

рибарска припявка навярно: за труд и за грижа.

Ветрила и мачти, далеч там, несетно линеят.

И ето ме седнал на пясъка лъскав и топъл.

Мирише на алги. Ветрецът приветно ме гали.

На гмурец, изгубен в простора, внезапния вопъл

неволно подсеща за леки и светли печали.

И тука, унесен от нежния шум на вълните,

бленувам за погледи сладки, за мислите скрити

в загадъчна някаква вчерашна лека усмивка...

Тъмнее просторът. Стихията морно почива,

в отсенки безбройни безкрайната шир се прелива.

Водите свободни ме гледат с тъга и с присмивка.

Обратно към: [Димитър Бояджиев][СЛОВОТО]