напред назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



Вандализмът


Автобусът с все още приличен външен вид спира, качвам се. Назад има свободни места, стигам до последната седалка и виждам, че по стар обичай тапицерията е раздрана с нож, дунапренът изръфан сякаш със зъби. По облегалката на креслото пред мен се разчита призив "Смърт на нацистите!", при това на английски, на български не звучи достатъчно заканително. Някой му е отговорил с разкривени букви: "Педераст!" Този път на родния ни език.

Слизам на желаната спирка. Аз съм боязлив човек, но макар че е привечер, прекосявам парка. Всички осветителни тела са потрошени. Каменните съдове за отпадъци преобърнати, облегалките на пейките изпочупени, самотно стърчат пиедестали без бюстове, тревата не е окосена и цветчетата на хилави розови храсти отчаяно поглеждат обрасли и задушени.

Влизам във входа на блока си, на парапета на стълбите е провиснала скъсана пластмасова торбичка, под нея са разпръснати черупки от яйца, люспи от домати, мазни хартии, празни кофички от кисело мляко. Не е необходимо разследване, за да стане ясно, че някой обитател от горните етажи е изхвърлил боклука си по този пестящ енергия начин.

Асансьорът е изографисан със съвременни ритуални символи и възмутени въпроси от вида "Защо драскаш, бе говедо?" Повечето надписи пак показват познания по английския език, а преобладаващото пожелание естествено е: "Fuck you!". Хубаво е, че в английския съществува само възпитаната форма you. Някой грижливо е обгорил бутоните за етажите с пламъка на запалката си.

Стените на стълбището са отредени за графики, предимно анатомични етюди и детайли, по пода стъпкани фасове, смачкани опаковки от цигари, кибритени клечки....

Всеки един от нас сигурно се е срещал с по-драстични примери и с по-голяма изобретателност. Раните от съзнателното разрушаване, замърсяване, обезобразяване на средата, в която живеем, личат навред и стават все по-дълбоки...

Вандализмът е поведение, при което човекът безкористно обезобразява създаденото от него самия и природата. Думата "безкористно" стъписва, но е задоволително точна - полза от действието си извършителят видимо няма. Сиреч вандализмът е нещо като изкуство за изкуството, разрушение заради самото разрушение. Щом у хората е заложен стремеж към творчество, защо да не присъства и неговата противоположност. Двойствената ни природа го допуска. "През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша".

Прочутият психолог А. С. Нийл смята, че когато детето чупи и поврежда, то действа без умисъл, неосъзнато, а ако разпарчедисва необратимо някаква играчка, просто задоволява любопитството "да види какво има вътре". Малкото дете няма отношение към чуждата собственост, то най-често не знае, че ще вбеси възрастните, ако драска политурата на пианото с гвоздей или дори когато реши да закове същия този гвоздей в драгоценния капак на семейната реликва... От това гледище вандализмът на някои юноши и подрастващи е инфантилна реакция. Но и при децата, и при възрастните трябва да се разграничи другият случай, същественият, тъжният, болезненият. При него стремежът към разрушение се дължи на стаена омраза, на безпосочна ненавист. Тя не се съсредоточава към определен обект, тя е омраза изобщо. И преди всичко се дължи на липса на "вяра, надежда и любов", да не говорим за майка им София, което означава Мъдрост. Младият човек не знае в какво да вярва. Старите религии не го привличат, идеите са достатъчно повехнали, надеждите му гинат или си остават мечти, очакванията за добруване не се сбъдват, жаждата му за обич не може да бъде утолена. "А любов щом нямам, нищо не съм" (апостол Павел). И тогава тази празнота в душата започва да се изпълва с болка и злост. Аз се озлобявам от участта си, незначителността си, безпомощността си, ожесточавам се срещу гнетящата ме самота в противното множество, срещу ония, които с нищо не ме превъзхождат, но имат онова, което никога няма да притежавам. И тази злоба нараства. Натрупаният гняв става неудържим, той избълва като погълнато прекалено много вино и аз ритам кофата за боклук, тя се преобръща, вонящото й съдържание се разпилява, търкулват се няколко стъклени бутилки, разбивам ги на късчета и съм удовлетворен.

Някои психолози виждат в подобно поведение особен вид творческа реакция, макар и с отрицателен знак. Само че изкуството е свързано с желанието да споделяш и да се изявяваш. Малцина забележими създатели са предпочели да останат безимени. Докато вандализмът се проявява най-често скрито от очите на другите, с оглеждане, ослушване, снишаване. Защо? Може би защото се извършва гузно и изпитваното от него удовлетворение е перверзно. Вандализмът е бунт на страхливците. Те въстават срещу ненавистното им общество, като рушат и поругават неговите ценности. И понеже не могат да срутят "Александър Невски", предпочитат да избодат очите на някоя икона, или да издълбаят инициалите си върху старинна фреска. Всъщност и те разчитат на публика, пред която обаче няма да се поклонят, а ще наблюдават поведението й скришом. Вандалът не е Херострат, той е Анонимус. Колкото е по-голямо стъписването и възмущението на хората, толкова задоволството на анонимния извършител расте. Той копнее да покаже на всички, че за него няма светини. Готов е да плюе на тях, да пикае на тях и така нататък. Тъй през размирните шестдесет години един подобен бунтар в Париж се бе изходил обилно върху Паметника на незнайния воин. Когато французите правят революция, те я правят всеотдайно.

Вандализмът не пощадява и природата. Прекършена брезичка, наранена издълбана кора на столетен бор, потрошени сталактити, изсипани отпадъци в бистро планинско езеро, захвърлена автомобилна гума във водите на буен поток, разритан и стъпкан мравуняк с хиляди обезумели, лутащи се мравки... Но защо природата, с какво е прегрешила пък тя, за Бога! Как с какво? Лицемерният свят, който аз отричам, дава вид, че тачи природата, че я обича, че я пази! Така ли? Тогава ще кърша клони, ще мърся и цапам навред, ще паля, ще къртя. Утре, някой заплеснат по красотите божии ще мине и ще види моето творчество, ще види следите от моя нож върху стеблото на бора, ще види сълзите му от смола, ще настръхне от гняв и мъка и аз ще бъда възмезден.

У нас вандализмът кълнеше и растеше през десетилетията комунизъм, но започна да избуява след осемдесет и девета година. Освободеният дългогодишен неволник, когато е с примитивна душевност обикновено проявява насилие спрямо всичко, което се изпречи на пътя му. Причината е не само в дебилната свобода, която замести диктатурата, а в отказа да се зачитат и контролират естествените за всяко общество разумни ограничения. Тези, които трябваше да следят за реда и да го защищават, си затваряха очите от страх да не ги обвинят, че са продължители на насилието. Други умишлено се отказаха да изпълняват задълженията си, нарочно бездействаха и съдействаха за хаоса. Те се надяваха, че хората ще оценят какво са загубили с отказа си от опеката на Закрилницата, която бдеше за порядъка, съня, "доволствията", пътуванията, боледуванията и погребенията на гражданите. Трети пък просто размениха ролите, от "стражари" станаха "апаши" и го извършиха с вещина и велико задоволство.

Очакваната по-голяма справедливост не дойде. Неправдите не изчезнаха, единственото нещо, което се наруши, бе съществуващата система в несправедливостите. В продължение на половин век ние постепенно бяхме свикнали с нея. Несправедливостта ни възмущаваше, но не ни изненадваше. Тя можеше да се предвиди. Знаеше се "кой какво е и какво е кой". И общо взето, човекът можеше да очертае границите на своето нещастие, разбираше, че е зависим, безпомощен, че съдбата му е в ръцете на хора с окаян интелектуален заряд, но склонни към безпределно послушание, с ярка садомазохистична същност и отчайващо безличие. Известно бе колко конформизъм е нужно за обикновена кариера, колко компромиси за добра и колко безсъвестност, за да се достигнат подножията на върховете. Нагоре пътят зависеше от късмета и милостта на боговете.

След това настъпи великото объркване. Детерминираната несправедливост стана неопределена, ентропията нарасна. Хората непрестанно обедняваха, но броят на скъпите витрини, на скъпите лимузини, на скъпите проститутки, на милионерите простаци нарастваше. И ако народът осиромашаваше ден след ден, състояния се натрупваха за една нощ. Колкото повече просяци протягаха ръце за милостиня, толкова повече богаташи се тътреха подир новодобитите си кореми и бъркаха в сейфовете с народни пари.

Политиката донесе много повече разочарования, отколкото надежди. Кумири рухваха, но не обедняваха, народни избраници биваха проклинани, но наддадоха килограми, мнозина набързо разлюбиха политиката и идеалите и се прехвърлиха в търговията. Подкупите и подкупността станаха толкова непринудено поведение, че застрашават да се превърнат в черта от националния характер. Органите на реда са раздвоени пред възможностите да се включат в организираната престъпност или да си организират своя. Престъпниците дават интервюта по вестниците и на тях им се отделя място, колкото на министрите и почти колкото на футболистите! Печатните магнати изпитват затруднения с граматиката, но не и с псувните. Много от вестниците се списват от клинично регистрирани садисти. Те разказват със сласт за всички възможни злини, бедствия, болести, смърт, насилия, които сполетяват жителите на нещастната ни България. Достойнството на личността вече е пренебрежима величина, а унижаването й извор на злорадство.

В тази болестна, душна, нечистоплътна среда вандализмът намира своето вдъхновение и дори оправдание. И той ще става все по-груб и по-изобретателен, а неговите войни ще си остават все така прикрити, защото е бунт на подличкия млад роб срещу един още по-подъл и гаден свят.

Едно е сигурно, вандализмът е мярка за душевното здравe на обществото и колкото по-често срещаме неговите следи, толкова прогнозата за заболяването е по-песимистична. Ние продължаваме да наблюдаваме собствената си гибел, обзети от безволие, безразличие, с увиснала долна челюст. Приличаме на римляните, които са се оказали безпомощни при нашествието на варварите. А мнозина знаят, че едно от варварските племена се е наричало вандали.

 

 


напред горе назад Обратно към: [За Жан-Жак Русо и други глупости][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух