напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



IV


- Бог е имагинерна величина - казваше нашият учител по математика господин Цеков.

Бях вече гимназист в софийската пета мъжка гимназия.

- Имагинерните числа съществуват, но ние не можем да си ги представим. Тъй както слепецът не може да види слънцето, но то съществува. Така и ние не можем да видим Бога, но това не значи, че той не съществува. Осми нумер, не се върти на чина си!

Аз бях осми нумер. Господин Цеков помнеше по-добре цифрите, целият клас беше само номера и толкоз. Но той ми беше симпатичен, не само защото защитаваше съществуването на бога, без да му мигне окото, че някой може да го издаде. В неговите часове, усетих че нещо в мозъка ми започва да се намества със скрибуцане, полекичка, нещо се открехваше, нещо просветваше всред мъглявината на математиката.

Баща ми беше учил в същата тази сграда и разказваше за един учител бежанец от Македония. Предавал той по география и понеже в класа им имало и ученик също преселник от Македония, учителят разговарял с него ето така:

- Божинов (ударението на първото о) защо не беше вчера на училище?

- Бех на спевка господин учителю.

- На спевка ли! И коя песма певахте?

- Море пиле, славей пиле!

- Леле, що я обичам ова песма! Слушай, Божинов, сега ще те питам за урока, ама много да внимаваш. От колко града... се състоят Буда и Пеща? - За всеки случай той разтварял и два пръста от ръката си.

- От два града господин учителю.

- Е Божинов, кога знаш, знаш! Седай шест!

Толкова много образи и имена се изтриват от паметта ни, и как става така, че единици се запечатват за винаги. В пета мъжка гимназия бях няколко месеца, не си спомням лика на нито един от другите учители, а учителя по математика Цеков - и сега четиридесет и осем години по-късно мога да го опиша с подробности: среден на ръст, слабичък с посивели, леко къдрави коси, с малки мустачки, едва вирнат нос и с белезникаво петънце в едното око. От тогава повече не съм го срещал. Възможно е паметта да остава дълбоко вярна към онези, които сме обичали, не казвам, които сме любили.

- Осми нумер, яла сам тука! - така приканваше той към черната дъска и аз тръгвах смирен, но не уплашен.

По политически причини със Заповед №10/13.01.1950 се "отнема софийското жителство на Христо Георгиев Данаилов живущ ул. "Раковски" 142 със съпруга и дете."

Толкоз!

Това всъщност беше очаквано, беше дошъл нашият ред, вече толкова много близки и познати бяха изселени. Обидно бе, че до сега ни забравяха. Дадоха ни срок 72 часа да предадем ключовете на апартамента, квартирантите също трябваше да напуснат, на тях щяха да им се посочат други жилища. И настъпи голямата бъркотия.

- Къде ще отидем?

- В Свищов - без да се колебае отговори баща ми. - Там поне имаме къде да живеем.

В Свищов в старата дядова къща при баба и леля ми, мъжът й комуниста. Това ми се стори любопитно!

Не мога да опиша суетнята. Надойдоха приятели да помагат, хамали да мъкнат, един близък на татко, наричаха го Звонемир Чавов, пристигна с малката си камионетка и рече:

- Зодио, казвай къде да карам багажа.

Той така наричаше приятелите си: зодио. И два дни мъкнеше и прекарваше вещите ни към гарата и към разни други неизвестни за мен места.

Ами библиотеката, огромната библиотека на дядо ми Тодор! Нея къде да денем? Решиха въпроса радикално. Пристигна някакъв антиквар и изкупи повечето томове. И тогава с очите си видях книгата с автографа на Владимир Улянов, малка книжка... Разтворих я, прочетох посвещението, заплеснах се по другите книги и тя изчезна. И до ден днешен ме е яд. Щях да си я нося вместо паспорт, вместо диплома, вместо досие...

И сега изпадам в откровение. Докато нашите се вайкаха, докато майка ми се чудеше откъде да захване с разтурването на един дом, докато баща ми ходеше блед и горд, докато всички приятели и роднини се бяха втурнали да помагат и, разбира се, увеличаваха суматохата, аз си намерих занимание. Като във всеки уважаващ се дом у дома имаше множество празни бутилки. На първо време ги натикаха в стаята на студентите Кольо и Данчо. Те чакаха да им определят новата квартира и се чудеха какво да правят. Тогава измислиха една игра, намериха от някъде гумен пръстен и започнаха да го хвърлят към бутилките, нанижеше ли се на гърлото на някоя - точка. Състезание. Аз се запалих и се включих в играта, развълнувах се, развряках се и така се увлякохме часове. В един миг баща ми отвори вратата и ме погледна, нищо не каза, но усетих, че сърцето ми се сви. Нехаех аз какво ни е сполетяло. Не бях добро момче. Опитах още няколко хвърляния и напуснах студентите.

Татко замина сам за Свищов, не знам кои и как успяха да уредят мама и аз да останем още няколко месеца в София. Така можех да завърша класа, а тя сезона. Приютиха ни близки. И от тези няколко месеца помня уроците си по цигулка при един мил учител, който свиреше във филхармонията, вярно на последния ред от цигуларите и вратът му се зачервяваше от напрежение, но учеше ме с търпение и грижа, и аз, поне така казваха, напредвах. Освен това се влюбих, съвършено несподелено. Срещу къщата, в която се бяхме настанили, през двора се издигаше висока кооперация и на най-горния етаж на балкона се появяваше едно синеоко, русо момиче, стройничко, височко, а аз от моята стая свирех ли, свирех с надеждата да я омая. Веднъж тя дори ми даде да покарам нейното колело и аз приех това, като намек за сантиментално благоразположение. Години по-късно се срещнахме отново и тя каза, че въобще не си спомня нито момчето с цигулката, нито случаят с колелото. Вятърничаво същество.

Краят на учебната година дойде. Сбогом приятели, сбогом господин Цеков, сбогом и на учителя ми по цигулка:

- Да продължаваш, чуваш ли. Обещаваш ли? - казваше той.

- Обещавам!

- Там дано намериш добър учител.

После отпътувахме. Аз грижливо стисках в ръката си цигулката и мъкнех някакво куфарче, а мама се мъчеше с куфар и няколко чанти. Тя винаги пътуваше с невъзможно подбран багаж. Куфарите и се откопчаваха, чантите и се разсипваха, как пристигаше невредим багажа - господ знае. На гара Левски трябваше да се смени влака и като че ли целият свят се смени. Тренът, както казваше баба ми, тренът беше старичък, смешничък с малки вагончета и балкончета между тях, важен и симпатичен, сигурно от началото на века. След пътническите вагончета беше закачена цяла върволица товарни вагони. Беше ерата на тежкотоварните влакове. Настанихме се с мама на лъскави дървени пейки, свободни места имаше колкото искаш. Поглеждахме часовниците си, по разписание трябваше отдавна да сме тръгнали. Но не тръгвахме.

И сякаш в потвърждение на всичко това някой от вън се провикна:

- Кольо-о-о, жа тръгваме ли ва?

Не чухме отговорът. Разнесоха се някакви тънки свирки, които поведоха разговор по между си. Едната изсвирука нещо, другата и отвърне изтънко и продължително.

- Къде е Кольо ва? - сега пък питаше гласът.

Изведнъж се разклатихме и тръгнахме назад. Какво стана бе? Закачиха локомотива. Мама беше също толкова озадачена. После локомотивът засвири, веднъж, втори път, тържествено. На перона бавно се появи човекът с червената шапка, вдигна в ръката си палката и всичко наоколо заскърца, задрънча, влакът запъшка. Потеглихме.

Като излязохме от гарата той се засили, разбърза, зафуча и изведнъж прозорецът край нас падна. Аз се надвесих навън, но мама ме дръпна.

- Ще ти влезе сажда в окото!

Тя се опита да го затвори, но той пак се хлъзна надолу. Преместихме се на други седалки, за да не ни духа. Навън всичко беше зелено, нямаше дървета, но скоро голата равнина свърши и започнахме да изкачваме нанагорнище. Влакът взе за да се напъва, пухтеше, пухтеше и намали, намали толкова, че ако човек слезеше и подтичваше можеше да си се движи с него. След това спря. Ей тъй насред пътя.

- Спряхме - глупаво казах аз.

- Кольо-о-о, не можа ли, да го иба? - провикна се гласът.

- Ами не можа, да го иба - беше отговорът.

И сега какво? Разбра се, че ще трябва да чакаме друг локомотив от гарата, защото нашият не можал да го иба. Чакахме около половин час. И изведнъж се люшнахме. Този път напред. Бяха закачили вторият локомотив. Отзад.

После предният локомотив изсвири два пъти, и задният някъде на половин километър изсвири два пъти. Един вид готов ли си, готов съм ва! Всичко пак проскърца и тръгнахме. Пътувахме, пътувахме и вече се приближихме до брега на Дунава, а Дунава никакъв не се виждаше, От лявата страна имаше тополова гора, от дясно хълмове, подминахме някакви неугледни постройки, складове, фабрика, влакът беше разбрал, че наближава краят на мъките му, забърза се, радостно се затресе и машинистът поздрави всичко наоколо със свирката. Пристигнахме и видях татко да ни чака на гарата. Слаб, спретнат, какъвто винаги си е бил.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух