напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



VI


Няколко души боядисваха градския ресторант, който гордо се наричаше "Казиното". Баща ми работеше с тях. Постройката беше от началото на века, залите обширни и много високи, а стълбата, по която се катереха, беше снаждана, дълга и опасна. Отгоре на всичко един от бояджиите ходеше с нея прекрачил върха й. Разчекне единия край с крака си, след това придърпа другия и тъй се движеше из целия салон. Правеше го ловко, а аз само се молех, татко да не се опита да му подражава. Но той знаеше възможностите си и се занимаваше с друг майсторлък. Някога като момче беше рисувал прилично. Напоследък преоткри живописта и започна да прави коледни картички. Дори успя да продаде тридесетина. В Свищов обикна акварела. Седеше на язлъка, гледаше Дунава и го рисуваше слънчев, тих, далечен, бурен, мрачен. Имаше един навъсен, облачен Дунав - беше наистина хубав. "Сам не знам как съм го направил" - казваше баща ми. А сега върху стените на ресторанта трябваше да се изрисуват рози, такъв беше по онова време вкусът. Рози. Не е много лесно да ги направиш с постни бои и шаблони.Другите бояджии изобщо не се захващаха, но татко храбро се нае с тази задача. Когато разглеждаха резултата, той малко смутено каза:

- Това са стилизирани рози.

- Так точно! - обади се един от колегите му - руснак - Стилизованние.

Наричаше се Константин Богословски, беше висок, представителен и, то се подразбира, винаги леко пийнал. Когато предложиха на руските емигранти да станат съветски поданици, Коста бе отговорил:

- Кто? Я? Константин Богословски, капитан армии Врангеля, стать советским гражданином! Никогда!

И белият капитан размахваше баданарката, лицето и дрехите му се обсипваха с капчици вар.

Нямаше как, през лятото започнах и аз да помагам в бояджийството. Носех кофите с боята, тя се разплискваше по пода, бързо и скришом я изтривах с кърпа, мъкнех стълбите, миех четките, разбърквах гасената вар с вода. Татко ми даваше дори да удрям първата ръка. Понеже нямахме машина за пръскане на стените, той реши да приспособи пръскачката за лозето. Прецеждахме разтвора, наливахме в машината, баща ми я вдигаше на раменете си, залиташе за миг и започваше. След няколко минути дюзата се запушваше. Развинтвахме, чистихме, духахме, плюехме.

Никак не ми се услаждаше тази работа, всъщност, по това време никаква работа не ме привличаше, но не исках татко непрекъснато да се разочарова от сина си. Сигурен бях, че и той не взима бояджийската си професия присърце. А свищовците бяха взискателни и важни:

- Искаме тази стая да ни я направите резеда!

Резеда! Баща ми, никак не беше сигурен, че ще улучи желания цвят, но намираше изход:

- Аз ви предлагам да я направя в тон, който съм виждал в един салон във Версайл.

Той произнасяше Версайл съвсем по френски. Това обикновено действаше.

- Резеда ли?

- Пак резеда, но особен нюанс...

- Ами да видим...

И боядисвахме в резеда а ла Версайл.

Най-врътлива и трудна беше работата с валяците. Слава богу, вече не ги използват. Но тогава нямаше ли стаята ти шарки от валяк, все едно, че не е боядисана. Цаката му беше да спускаш съдчето с въртящия се гумен барабан, без да ти трепне ръката, без да се изкривят шарките. Аз изобщо не смеех да пипна, а баща ми се справяше с мъка. Разбира се, сполетя ни и бояджийското проклятие. Развихрилият се бояджия е клекнал на пода, боядисва го с блажна боя, задъхан, разбързан, и когато се оглежда, открива, че е боядисал всички пътища за отстъпление към вратата на стаята. А гадните анилинови багрила, с които някога са боядисвали стените! Те прозираха из под новата боя, ако щеш да ги покриеш и с пет ръце. Стараеш се да направиш всичко резеда и хайде тя порозовее. Един стар майстор казваше, че единственото средство са пресни фъшкии накиснати във вода. Накисваш, прецеждаш и миеш стената с така получения разтвор... След това отгоре можеш да изографисаш розички, лилии, лебеди и всякаква поезия.

Години по-късно, когато химията ми стана обична дисциплина, се опитах да обясня, че в целебния разтвор от фъшкии, без съмнение се съдържа амоняк и той взаимодейства с багрилото. Така че е възможно цялата операция да се замени с шише от аптеката, но в моята рецепта липсваше мистика и не съм сигурен, дали някой практически я изпита.

Сега си давам сметка, как искрено и трогателно баща ми се бранеше от бояджийската действителност. Когато между отколешни прашни книжа и избледнели писма, открия негов акварел, есенни цветя, детайли от старата къща, заглеждам се и вече не съм тъй надменно критичен както някога. Когато намирам любителските му преводи на Алфред дьо Мюсе и Пол Жиралди, когато прелиствам пожълтелия му ръкопис на книга за Алеко, знам, че се е мъчил да запази душата си и вече оценявам тази безнадеждна съпротива с тъга. Татко се предаваше постепенно. Завръщаше ли се вкъщи от работа, хвърляше изпоцапотените и втвърдените от бои дрехи, миеше се гол до кръста, мъчеше се да смъкне варта от пръстите си и под ноктите, накрая слагаше чиста риза, вратовръзка, сако, той и в най-голямата горещина не сваляше сакото и връзката си, сядаше пред старата работна маса и се опитваше да пише книга за предумисъла в наказателното право. Само дето на вечеря започна да пие повече вино, ставаше все по-раздразнителен и веднъж дори се развика на майка ми:

- Стига с този боб! Всеки ден, всеки ден...

Мама нищо не каза. Никой нищо не каза, но той се почувства неудобно и добави:

- Знаеш, че не ми е добре на стомаха...

Всъщност баща ми ядеше съвсем малко, но бе свикнал да си угажда. Никога не е бил пестелив, харчеше всичко, което спечели, а може би и малко повече.

В Свищов по онова време още имаше комшулуци. И сега като написах тази дума си казах, изчезнаха тези междусъседски входчета и проходчета. Няма ги. Отдавна вече ги няма. То и самата дума е турска. Старовремска. Отживяла. Отминал начин на общуване. Може съседът да не ти е по сърце, но нека си минава през двора и ти прекосяваш неговия, взаимно си създавате удобства и улеснения. Сега комшулуците се зазидаха, по оградите на богатските къщи се поставят видеокамери: не преминавай, стреля се без предупреждение.

Една вечер се прибирахме тримата и кротко си говорехме. Минахме, както се полагаше, през комшулуците, тъй пътя се съкращаваше значително, и изведнъж, пред краката ми на калдъръмената пътека тупна нещо. Спряхме се стъписани. Пакет увит в хартия. Татко се наведе, вдигна го и като го опипваше, каза:

- Месо! Пържоли.

Бяха ни подхвърлили свински пържоли. Разбира се, веднага стана ясно, кой го е сторил. Един съсед, при това далечен роднина с добро сърце. Само се почудихме, защо си беше наумил тъй тайнствено да ни направи подаръка. Татко реши, че е по политически причини. Мама, която беше по-голяма реалистка, предположи, че човекът ни не се страхува толкова от властта, колкото от жена си. Тъй в догадки изпекохме и изядохме загадъчните пържоли и те се оказаха много вкусни.

Намериха ми и учител по цигулка. Особен човек с голямо изпъкнало чело, тесни рамене и тиранти. Завършил музикалната академия - бил първенец на курса. Очаквало го блестящо бъдеще, но...

В дома му завесите винаги бяха спуснати. Когато за първи път ме заведоха при него, той седна на пианото и засвири нещо бурно, драматично, неочаквано спря и махна с ръка.

- Аз съм го композирал!

Сетне разтвори нотите, които носех, разгледа ги и каза:

- Свириме!

Заскрибуцах. Той ми акомпанираше на пианото.

- Ла бемол, ла бемол!

- Има бекар.

- Никакъв бекар. Ла бемол. И вдигай цигулката! Вдигай цигулката!

Вдигах цигулката.

Оказа се, че новият ми учител, никога не беше свирил на цигулка. Това обстоятелство, някак си затрудняваше моето обучение и предопределяше печалния му край. Но за собствено успокоение трябва да кажа, че и при най-добри стечения на обстоятелствата, нямаше да стана добър цигулар. Пръстите ми са къси, лапата малка, не съм чевръст, едни връзки за обувки не мога да завържа като хората... Виж диригент...това е друго.

- Шах играеш ли? - попита ме строго учителят.

- Малко.

- Сядай! Аз съм най-добрият в града.

Изиграхме няколко партии. Той ме матираше на бърза ръка и гледаше победоносно. Имаше си жертви, които редовно идваха у тях, смирено нареждаха фигурите и той ги побеждаваше.Случеше ли се обратното, избухваше, развикваше се и пъдеше партньора си.

Никога не го срещах по улиците. Учителят по музика не излизаше вън от къщата си. Страх го беше от комунистите. Като че ли те бяха опасни, само когато те срещнат на улицата. През войната бил директор на гимназията, имал националистически увлечения и това навлякло гнева на пролетариата.

Истинският Страх беше само на няколко километра по на запад - лагерът край Белене.

И днес когато си припомням това съседство, разбирам онези немци, които са живели непосредствено до концлагерите и са заявявали, че нищо не знаят за тях. Хората в Свищов знаеха, разбира се, за лагера и вероятно си представяха, какво става там, въпреки, че никой концлагерист излязъл на свобода, под смъртна заплаха не трябваше да споделя преживелиците си, камо ли да описва мъченията и условията, при които са живeли.

"Всеки от нас, когато напускаше лагера, трябваше да подпише декларация, че се задължава при никакви обстоятелства и пред никого да не говори каквото и да е за въдворяването си... Самата дума лагер не биваше да се споменава, ние бяхме просто поделение номер еди кой си на МВР" - тъй тихо и кротко моят приятел Стефан Вълев, разказваше за преживяното. Той дори го бе описал и аз прочетох неговите записки. Прочетох ръкописа и на една концлагеристка, прочетох и други спомени... Но какво значи прочетох. Думите: състрадание, съболезнование са намислени и удобни за готова употреба при скръбни случаи. Можеш да съчувстваш, само ако си съпреживял, но дори и тогава не е същото. Защото една и съща мъка не се изстрадва еднакво. Болката се забравя, мъката се забравя, страданието и то...

За лагерите е писано много, снимано много, разказвано и изговорено. След Солженицин и Шаламов, след Виктор Франкъл да говоря за това най-голямо престъпление на хората срещу човечеството, би било жалка работа. Но ако пък премълча ще бъде непочтено.

И така на няколко километра от Белене, хората знаеха, че то съществува, че островите са събрали злото и го крият в тополовите си гори, но отпъждаха това знание от душите си, от мислите си, от паметта си, те трябваше да живеят, а не може да се живее непрестанно с представата за един ужас.

Приятелю, когато понякога привечер си се обръщал на запад и си се заглеждал в сладостните цветове, с които залеза багри водите, може би е трябвало да сведеш очи от тази хубост и да се прекръстиш: "Господи там е Белене!" Може би, наистина е трябвало, но хората не го правеха, аз също. Така е създадено човешкото същество - както отхвърля мисълта за собствената си смърт и живее все едно, че тя няма да дойде, така отстранява от мислите си съседството със злото и живее, все едно, че то не съществува.

А иначе, иначе, при хирурга доктор Попов докарали един концлагерист с обилен кръвоизлив от язва. Докторът се подготвил за спешна операция, а милиционерът, който водел болния настоял да остане в операционната. Опитали се да го разубедят. Не! Заповед. Да не се отделя нито крачка от затворника.. Нямало как. Навлекли му бяла престилка, сложили му маска, нахлузил бели галоши и важно застанал край масата. Хирургът направил разреза и в този миг милиционерът, залитнал и се строполил на циментовия под. Припаднал човекът. Изнесли го от операционната, а когато дошъл на себе си, той с най-голяма почуда признал:

- Какво ми стана бе, докторе, ако знаеш този човек, колко съм го бил, колко съм го трепал, пребивал съм го от бой и кръв, и всичко, а сега, тъй да ми прилошее...

Знаехме, че в лагерите бият, но обикновената човешка представа за побоя се свързва с някакво макар и нищожно провинение, макар и невинно предизвикателство, повод за тоягата. "Канадската конна полиция първо стреля и после задава въпроси," българската полиция първо бие и после задава въпроси." Но в лагерите българската милиция е биела, без да задава никакви въпроси. Изкуството заради самото изкуство!

"Още със стъпването ни на острова, охраната ни подгони с тояги и ние хукнахме по пътя към бъдещето ни местопребиваване. До там имаше километри. Тичахме, залитахме, спъвахме се, те ни гонеха може би два часа, а може и повече, и в този дивашки маратон всеки настигнат понасяше ударите на тоягите." Така разказваше Стефан Вълев

Гонели са ги и са удряли безразборно, където сварят, кой колкото сила има. А често пъти, за да не се измарят излишно, стражите са преследвали лагеристите с коне. Какво е ставало с падналите по пътя, с пребитите, никой не знае, защото и самите лагеристи още не са се познавали. Българските концентрационни лагери не са могли да съперничат с немските по педантичността и порядъка на умъртвяването, нито с чудовищността на руските, но може би са превъзхождали останалите лагери под свода небесен с въодушевеното използване на побоя.

Ванко Оббов - прекрасният човек, бъдещият лауреат на наградата на Френската академия за литература, се случил в една и съща група с младия Стефан Вълев. В лагера се запознали и сприятелили завинаги. Били Ванко с тоягите по главата, любимата му барета, с която рядко се разделял, залепнала от кръвта и дни наред не можел да я свали. И все пак още на следващата сутрин след побоя, Ванко Оббов невъзмутимо и най-грижливо се обръснал. Той понесъл изпитанието на лагера без жалби, без да промени навиците си, без да престане да застила бяла кърпа, когато се храни върху войнишкото си куфарче. Този мек, добродушен, човек бил с желязна твърд, готов да раздели последния си залък с ближния и да подкрепи духом всеки гинещ.

А Лиляна Спасова Пиринчиева една несломима жена започва спомените си от лагерите в Добруджа и Белене с думите на Адам Мицкевич: " Може би само бог помни, какво се е преживяло!" А може би и той не помни, биха прибавили брамините.

Тази интелигентна, млада аптекарка, затворена заради убежденията си, изтърпява пет години и осем месеца в женските лагери, без да види двете си деца, мъжа си, без да се прости с баща си и пак успява след толкова много терзания, да запази ведра душата си.

- Когато излязох от лагера, отидох първо в Русе при моята майка и баба ми. Те не ме познаха...

Лекарят, който я прегледал, като видял анализа на кръвта и казал: - Съгласно теорията вие не трябва да сте жива!

"В най-горещите летни дни в Добруджа", пише тя в спомените си, "впрягаха нас жените вместо коне да вадим вода с така наречените долапи... Под единственото дърво наблизо седеше милиционер, за да следи да не спира колелото. Когато за малко отиваше да пие вода и се поразтъпче, ние, мъртво уморени, се тръшвахме на прашната земя. Щом пазачът се връщаше, той ни подкарваше с ритници и ругатни... Денят ни се струваше безкраен. Жените обикновено припадаха..."

"От Ножарево пристигна поручик Николов. Всякога, когато той идваше, причиняваше тревоги и сълзи. Обичаше да държи дълги речи, обвиняващи, назидаващи и съвсем безсмислени... В ръката си винаги държеше камшик, с който от време на време плющеше, като най-убедителен аргумент... Но този път щом започна назидателната си реч, срещу него силно залая нашата Иванка, голямо овчарско куче, което идваше по нивите с нас и пазеше торбичките ни с хляба... Като че ли с лая си Иванка отмъщаваше за унижението, на което бяхме подложени. Поручикът се вбеси и там пред всички, застреля съществото, което единствено бе ласкаво с нас. Вик на ужас се изтръгна от гърдите ни. Тогава той за наказание ни накара дълго да тичаме по потъналия в лепкава кал двор..."

"Веднъж видяхме, че зад хамбаря заравят умрели от болест кокошки. Жените ги изровиха и през нощта ги свариха в консервени кутии... Предупреждавах ги, че ще се разболеят, но те изядоха кокошките до последното кокълче. И най-забележителното бе, че никой не се разболя...

Друг път пък в казана, където се вареше чорбата от боб се бяха удавили два плъха. Някои от жените се погнусиха и не хапнаха, но по-голямата част се заситиха и с тяхната чорба..."

"Пролетно време островът ("Щурчето" малък остров до Персин - б.м.) се заливаше в по-голямата си част с вода, в която се развъждаха облаци комари и те бяха сред най-жестоките ни инквизитори. Едно от ужасните наказания беше да остават някоя жена гола на комарите. Имаше и такива работи..."

Магда Петкова, бежанка от Македония споделила с Пиринчиева ужасяваща случка, която не й давала покой. В Държавна сигурност тя лежала в една килия заедно с Людмила Славова - социалдемократка от опозицията, доведена от лагера Босна. Един ден казали на двете жени, че ще ги заведат да се изкъпят. Магда се наканила първа да влезе в банята, но и наредили да отстъпи на Людмила. След малко се чул сърцераздирателен писък. Людмила била залята с вряла вода, жива ощавена и загинала...

Преди години Лиляна Пиринчиева ми даде екземпляр от записките си. От текста личеше, че е начетена, разсъдлива, чувствителна жена. Тогава в залисиите си се задоволих само да прочета спомените й, съжалявам, че не разговарях подробно с нея. Когато започнах да пиша тази книга, редно беше да поискам съгласието й, да се позова на нейния ръкопис... В телефонния указател открих номер, който дълго даваше свободно... И все пак имах късмет. На осемдесет и две години Лиляна Пиринчиева беше жива и здрава, пъргава като момиче, по традиция късо подстригана. Като я гледах как бодро идва да ме посрещне и упъти на улицата за блока им, бях весело озадачен. Качихме се в спретнато скромно жилище, където тя живееше заедно с брат си, възрастен, сух човек с аскетичен вид. И без уводи поведохме дълъг разговор. Пиринчиева симпатизирала на троцкистите! А за казионните комунисти - троцкистите били най-големите врагове. Така било в Русия, така било, представете си и в България. От спомените личеше, че тази жена ненавижда Сталин и сталинистите. Те са били садистите, тъпите, безчовечните. Аз обаче бях убеден, че ако Троцки бе наследил Ленин, пак щеше да има лагери и в тях хора, които да проклинат троцкистите! Бертран Ръсел пише, след срещите си в Русия през 1920 година, че като интелект и индивидуалност Троцки му е направил по-силно впечатление от Ленин. Той е превъзхождал и Йосиф Висарионович в много отношения, но едва ли би бил по-милостив от него. Лео Троцки не е попречил на невинната кръв да се лее в Русия и сам я е проливал, доколкото са му стигали сили и време.

Исках да узная какво мисли днес, една година преди края на хилядолетието, тази изстрадала жена, изповядвала някога идеите за перманентната революция.

- Когато научих истината за Троцки - каза Лиляна Пиринчиева - много дълбоко бях разтърсена. Не може в името на великата идея да правиш такива страхотни унищожавания. Ако Троцки бе взел властта, той със всичките си сили щеше да се опита да подтикне и другите страни към революция. Той не вярваше, че революцията може да победи само в една назаднала страна като Русия... Но аз - тя за миг замлъкна - аз, като човек, не мога да приема, че в името на революцията трябва да се пролива толкова много кръв. Това е била най-голямата грешка на Троцки. Прекалено много е вярвал на революцията, служил на революцията и е смятал, че заради нея е позволено всичко... И Пол Пот, в името на революцията изби милиони и не постигна нищо... Това е мое мнение, може би греша.

- Слава богу, че мнението ви е такова - казах аз и все пак си помислих, колко кръв може да се пролее в името на революцията има ли изобщо ограничение. - А вярно ли е, че троцкистите и анархистите в лагерите са имали достойно поведение и са проявявали истинско човеколюбие?

- Така е - вместо нея се обади брат и. - Вярно е!

- Вижте, тези хора бяха чисти, те бяха идеалисти, те вярваха в човека... Аз и сега поддържам връзка с някои анархисти, те са чудесни хора...

Очите на старата жена блеснаха, в гласа и се появиха патетични нотки:

- Ние оживяхме защото вярвахме, вярвахме, че има спасение, не само лично, има спасение за хората изобщо по света. Благородните идеи са нещо много силно...

Лиляна Пиринчиева се бе разочаровала от троцкизма, но продължаваше да вярва в човещината. Целият й живот доказваше тази вяра, и аз печално си представих, че този род хора се срещат все по-рядко по земята. Лошото е, че чистата идея е като крилцата на пеперудите, не бива да ги докосваш с пръсти.

- Оживяхме защото си помагахме. Страданията ни обединиха. Когато се върнахме от лагерите не изгубихме връзка по между си и сега сме като сестри... Ето аз завчера бях да видя Ана Дитрих и с нея се запознах в лагера. Сега тя живее сал самичка в Казичене. Ходя няколко пъти в седмицата при нея. Тя е вече много стара. Колкото по-остаряваме, толкова по-нещастни ще бъдем, това се отнася и за цялото човечество. За туй тъй много ни е необходима човещината. Трябва да се създаде движение към човещина.

Тя почти скандира думата.

- А това значи в беда да си помагаме, да се крепим и физически, и душевно едни други. Ето сега в България сме изпаднали в такава беда, вместо да го разберем, да се стреснем и едните, и другите, и да си помагаме, ние точно обратното правим, чудят се как да враждуват и каква злина да си причинят...

- Виж какво - обади се отново брат й. - Не само... Нямаше възмездие за всичките престъпления, които се вършеха и безобразия. Един човек не осъдиха... Тодор Живков ще го съдят, щото давал квартири... Това беше просто подигравка...

- На тебе ти се прекъсва мисълта... - рече Пиринчиева и отново взе думата. - Тези неща трябва да се знаят и да се помнят, защото в лагерите се фабрикуваха наплашени хора, без воля, фабрикуваха се доносници... Не само бяха всички наплашени, ами и досега са наплашени, и досега... Ето моята Ана Дитрих, която вече е на деветдесет и една години. Тя беше жестоко пребита, още преди да дойде в лагера. Викам й, бе Ани, защо не си кажеш тия работи, които си преживяла, нека да видят, какво е било, защо да не знаят хората тия страхотии, не за да се правиш герой, тези неща трябва да се знаят, за да не се повтарят... "Не, не мога! Не мога!." И досега са наплашени. Имаше една артистка Баръмова, мисля, че се казваше, и тя беше с нас, но никога след това не искаше да каже дори, че е била на лагер... Да, Елена Баръмова... Ма и досега има много такива хора. Вкорени ли се в теб страхът, много трудно те напуска. А там беше една фабрика за унищожаване на волята, този който се огънеше, не беше вече човек свободен.

- Изпитвате ли някакво чувство за мъст? - попитах глуповато аз.

Тя потръпна.

- Аз? Господи, никога не съм имала желание за мъст. Аз искам само да бъдат разобличени тия хора, които подлагаха невинни на нечовешки страдания... И Пиринчиева добави: - Всъщност партийците не бяха свободни хора. Те изпълняваха, всичко което им се кажеше. Те не можеха нито свободно да действат, нито да мислят. Те и днес не са свободни, само че много хора ги командват, та не знаят кого да слушат. Най- голямата вина на комунистите е, че те с терора си, с това, че не даваха човек да мисли, направиха хората без достойнство, направиха хората страхливи, да се подчиняват, да чакат всичкото отгоре, направиха ги мързеливи, накараха ги да си кривят душата. И сега берем плодовете на всичко това. Те изхабиха българския народ.

- Те изхабиха българският народ! - така рече Лиляна Пиринчиева на осемдесет и две години, която все още вярва в човещината и се мъчи да се пребори със забравата. Благородни и обречени усилия!. Защото забравата не е само облекчение за претоварения от информация мозък. Просто животът се самоподдържа като потулва миналите страдания и скърби. Рано или късно тя надделява и народната памет. Клетвата към жертвите от миналото "Никой не е забравен и нищо не е забравено" е гузна!

На раздяла Лиляна Пиринчиева ми даде да прочета едно обръщение написано от Димитър Мих. Гачев, секретар на секцията на четвъртия интернационал - троцкисткия. То носеше дата 16 април 1990. Прочетох го и не мога да се въздържа да не приведа няколко реда от него:

"С решение на Народното събрание от 30. III. 1990 година е обявена политическата и гражданската ми реабилитация. Сега съм на 91 години, болен, самотен, остават ми броени дни...

Роден съм в Брацигово. Ентусиазмът от Октомврийската революция ме въвлече в революционните борби. До 1920 година бях в групата на Харлаков, след това до 1923 година бях член на германската комунистическа партия във Франкфурт на Майн, където следвах инженерство. След завръщането ми бях на разположение на военната организация на Българската комунистическа партия... пътувах нелегално до Одеса за връзка с Интернационала, за тази ми дейност бях осъден на смърт чрез обесване по Наказателно Общ Характер Дело N 622 от 1925 година на софийския военно полеви съд. В последствие присъдата ми бе заменена със строг тъмничен затвор, където лежах 7 години и 4 месеца.

Политическите борби в Болшевишката партия разделиха още в затвора българските комунисти. Аз застанах на страната на Лев Давидович Бронщайн - Троцки и против Сталин, за което след 9 септември 1944 година прекарах в лагери и затвори без прекъсване 15 години 2 месеца и 18 дни."

За Димитър Гачев е отредена жестока участ, години той живее изолиран, в продънена колиба, разбира се в пределите на лагера, " Свалиха керемидите и ме оставиха есента и зимата без покрив. През нощта виждах звездите. Местех нара където валеше по-малко. По-късно покриха колибата със слама извадена от постелята на кравите и стана още по- лошо: при дъжд в помещението валеше пикоч и крави изпражнения... След като дъждът престанеше, вътре продължаваше да вали. Направиха печка, но не ми дадоха дърва и кюнци. И така през страшните добруджански студове и североизточни ветрове със стени от леси, измазани с кал, през които в далечината се виждаха останалите светлини на лагера, трябваше да живея през зимата без печка, без огън, без дърва, без светлина, без достатъчно завивки и топли дрехи, с двеста и седемдесет грама хляб и попарен зеленчук, без никаква връзка с когото и било, освен с мъчителите ми. През късната пролет понякога ме пускаха навън, можех да се движа само с тояга, берях лапад около "къщичката" и листа от рапица и ги ядях. Просто пасях.

Когато ми съобщиха, че и жена ми, и другите ми другари са откарани във затвора, прерязах вените си. Кръвта ми изтичаше и повикаха медицинско лице, което беше чужд човек за лагера. Но понеже брадата ми покриваше целите гърди - шест години не бях бръснат и тъй като външното лице не трябваше да ме види в такъв вид, обръснаха ме..."

През 1954 година Димитър Гачев получава присъда от 20 години лишаване на свобода заради троцкистка дейност - наказателно-общ характер, дело N 49/ 54 година от Софийския Градски съд. На 31 август 1961 година го освобождават.

"Заварих съпругата си болна от рак, настанена в една полусрутена таванска стая. Тя също беше лежала в затвора - само защото бях неин мъж."

Преследвани и изпратени в затвора са и дъщерите на загиналия през войната брат на Димитър Гачев, без да имат каквато и да е политическа връзка с чичо си. По-голямата братова дъщеря умира от туберкулоза, а по-малката прекарва 4 години в лагерите в Добруджа и Белене.

"Аз, който прекарах 7 години и 4 месеца във фашистките затвори и опознах сталинските на Димитров, Червенков и Живков заявявам: - сравнение и равенство между тях няма!!! При най-тежкия затворнически режим на фашистките тюрми, все пак достойнството на човека затворник бе запазено...

БКП носи отговорност за всички, които заедно с мене бяха измъчвани - хиляди и хиляди жертви. Смяната на името не може да измие позора.

Реабилитацията не ме радва. Тя е само формално признание за извършените беззакония, насилия и оклеветявания. Скърбя, че целият ми живот премина под знака на вярата в социализма, а той се оказа компрометиран и зловещ. Вярвам в демокрацията, социалната справедливост и хуманизма!"

Няколко месеца по-късно Димитър Гачев умира.

През 1957 година и чичо ми Марко отново бе изпратен на лагер. Този път в Белене. Когато го освободиха, аз го посрещнах на гарата в Свищов. Изглеждаше отслабнал, но иначе спретнат и бодър. Винаги си е бил такъв. Прегърнах го. Той се усмихваше, сякаш се връща от Париж.

Когато останахме сами го попитах:

- Кажи ми, този път пък защо?

Той вдигна рамене:

- Да ти кажа правото не знам!

В къщи, дълго, ужасно дълго си ми ръцете с четка и сапун. Отпътувахме заедно за София, оттам той щеше да продължи с влака за Пловдив. Имаше няколко часа на разположение и чичо ми Марко поиска да обядва като хората в приличен ресторант. Отидохме. Седнахме. Той огледа доволен обстановката, беше чисто, покривките бели. Сервитьорът довтаса тутакси. Поръчахме си виенски шницели:

- Каква гарнитура желаете?

- Сложете каквото искате - неочаквано се възбуди чичо ми и противно на всички предупреждения и декларации изрече: - варени камъчета, ако искате сложете, само зеле не... Защото от това зеле в лагера ми дойде до тука!

Сервитьорът се поклони съчувствено и се отдалечи.

Чичо ми ме изгледа виновно:

- Сега разбираш ли, защо ме пращат на разни места.

Сетне двамата влязохме в магазина за грамофонни плочи, чичо ми застана на щанда за класическата музика и каза на продавачката следното:

- Извинявайте, да имате една соната от Бетовен - и затананика - тари-та-там, тари-та-там, тари-та-там, тари–та-ти!

Продавачката се слиса. Чичо ми беше разочарован, беше сигурен, че тананика третата част на сонатата опус 31 номер 2 от Лудвиг Ван Бетовен. Само дето беше забравил опуса и номера и пееше трогателно фалшиво.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух