напред назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]



VIII


Не щеш ли нова беда! Стана ясно, че аз изобщо не членувам в никакъв Комсомол. Как така? Нали ме приеха с овации? Да, ама трябвало да си взема отчислителна бележка от София. Когато ни изселваха, не го направих, притеснявах се, а по-късно вече ме нямало в списъка. Сега се налагаше отново да ме приемат, само че в Свищов. В гимназията се колебаха дълго, но накрая направиха събрание, дойде класният и уж всичко било формалност, изведнъж един от съучениците ми стана и изтърси, че родителите ми са изселени, а това значи, че народната власт има отрицателно отношение към семейството ни. Класният очевидно не искаше да се задълбочават нещата и взе думата:

- А какво казва другарят Вълко Червенков? Другарят Вълко Червенков казва, че децата не могат да отговарят за греховете на родителите си.

Отдъхнах си. Много прав беше другарят Вълко Червенков.

И точно тогава се надигна едно момче, дълго, високо, което говореше дебело, нарочно подчертаваше мъжкият си тембър и вече се бръснеше..

- Прав е другарят Червенков! Децата не могат да отговарят за родителите си, но тука има нещо друго. Средата, в която Гошо е израснал! (Гошо бях аз.) Тя не може да не му е оказала влияние, майчиното мляко, което е засукал, тези неща са важни. Нека да видим, как ще се проявява той в бъдещето, нека да докаже, че е заслужил да бъде член на ДКМС и тогава ще го приемем.

Приятелят му, който седеше до него, един здравеняк и със слава на побойник, също стана и се обяви против, но изглежда точно тяхното единство подразни останалите ученици - двамата бяха по-големи и на години, обичаха да се налагат и тормозеха целия клас. Всички гласуваха за приемането ми - само ония се въздържаха.

Излязох от училище, вече отново член на комунистическата младеж и точно на вратата, когато бъдещето ми изглеждаше светло, здравенякът-побойник стовари със всичка сили натъпканата си чанта върху главата ми. Ударът ме замая, залитнах, но не паднах. Сълзи избиха от очите ми, но не се разплаках.

Една друго събитие, на пръв поглед незначително, от тия дето лесно се забравят се е врязало в паметта ми, и то беше свързано със ските. Да със ските. В Свищов падаше хубав сняг, но нямаше достатъчно места за ски. Виж по улиците, които бяха на места стръмни, летяха шейни-кормилачки, вдигаше се възторжена врява чак до късно вечерта, но за ските трябваше да се излезе от града и да се използват околните възвишения. Все пак карах. И горе долу поддържах умението си. Тогава обявиха окръжно първенство на Стара Планина. Радост голяма. Записах се. Заминахме. На Балкана времето беше мъгливо и ветровито. Настаниха ни в хижа Амбарица. На другия ден трябваше да се проведе спускането, следобеда слалома. Разбира се, че нямаше лифтове, нито време да се проучва пистата. Валеше постоянно сняг и я затрупваше. Преспахме натръшкани на една страна на наровете и рано-рано тръгнахме към старта. Вихрите ни брулеха, снежинките бодяха очите ни, но се катерихме, и катерихме, и в главата ми натрапчиво се въртеше една песен: "Скиор, повтаря вятърът, от бяла смърт ти не се плаши. Напред и все напред" и така нататък. Глупавичка, като повечето планинарски песни. Катерихме се около час, затъвахме в пресния сняг, балканът си показваше мощта, сякаш искаше да ни измете от склоновете си, какво си мислите, аз съм царят на планините, но и ние не се предадохме, състезанието не можеше да се отложи. Най-накрая стигнахме старта. На пет шест крачки нищо не се виждаше от фъртуната. Вързаха ни по един номер на гърдите, дойде моят ред, аз тръгнах като сибирски тигър, но след стотина метра се забих в една преспичка и се прекатурих през глава. Когато се изправих, върхът на дясната ми ска го нямаше. По това време ските се чупеха. Разплаках се от мъка и безпомощност. Сетне се спуснах до финала, като спирах на всеки двадесетина метра, падах, ставах... В класирането имало и след мене.

Следобеда беше слалома. Бях съвсем отчаян, нямаше резервни ски, нямаше и кой да поправи моите... Пълно излагане! В гимназията щяха да ме скъсат от подигравки. И тогава едно момче, дали се трогна или не искаше да участва, не знам, но ми отстъпи своите. Ските му бяха дълги, тежки и не се прикрепяха добре към обувките ми, но кой ти гледа. Спуснах се, мятах се между вратичките, не паднах, не пропуснах врата и... втори! Първи беше едно момче от ловешката гимназия за чужди езици, пак софиянец. Виках си, на второто спускане може и да го изпреваря. Но второ спускане нямаше. Късно ставало, трябвало да си тръгваме. И все пак бях щастлив. Втори, втори, малко ли е. Утре в училището това щеше да се разчуе. Слава.

Разчу се. Дори след няколко дни ми изпратиха и сребърен медал, и съобщение, че ще участвам на републиканското първенство в Боровец. В Боровец - представяте ли си! Неописуемо щастие. Откога не бях виждал това място. Мина седмица и... разочарованието ми беше още по-велико. От градския комитет на комсомола решили, че не мога да замина за републиканското. Характеристиката ми била лоша. Аз се вцепених, загубих ума и дума от мъка, нямаше кой да ми помогне, нямаше кой да се застъпи. И тогава, в отчаянието си, сторих нещо, което и до ден днешен не мога да си простя. Излях всичката си мъка и гняв пред собствената си майка и обвиних за всичките ми злочестини родителите си. "Вие сте виновни, че няма да замина, заради вас не ме пускат, заради вас не искаха да ме приемат в Димитровския съюз на народната младеж!" точно така се изразих в "Димитровския съюз на народната младеж" и продължих с похулни думи, да оплаквам участта си пред мама, която онемя объркана и оскърбена.

Поведението ми бе истерично, поводът жалък, несправедливостта ми грозна. Но това беше истината. Каквито и прехитри доводи да измъкна сега, какъвто и да е психологичен анализ да направя, така беше. И човек, започва да разбира, че случаят с пионерчето Павлик Морозов, което предава баща си на съветската власт, не е толкова невъзможен. Твърде много хора се отвърнаха от родителите си по онова зло време, променяха имената си, отказваха се от тях чрез "Държавен вестник", чрез официално направени изявления. Заставиха дори сина на Трайчо Костов да се откаже от баща си! Но нали и самият апостол Петър се отрича от Исуса: "Жено, не познавам този човек!" Подир малко друг го посочи и рече: "Ти беше с него!" И Петър каза: "Човече не съм!" Но след около час още един уверено каза: "Наистина този човек беше с него, защото е от Галилея!" А Петър каза: "Човече, не знам за какво говориш!" И веднага след като изрече това, изкукурига петел... Тогава Петър си спомни думите на Господ, който му беше казал: Преди петел да пропее ти три пъти ще се отречеш от мене И Петър излезе навън и горко зарида!" (Лука 22, 56). А после същият този Петър става първият римски папа! Винаги съм мислил има ли нещо символично в това, че христовата църква е била основана от един, който се е отрекъл?

Слава богу, аз повече не повторих пристъпа на подличка олигофрения. Но истината си остава - най-непризнателни сме към тия, които най-малко заслужават. Комунизмът беше благодатен за садомазохистичните инстинкти: преклонение вън от дома - жестокост вкъщи. Смирение пред тъпите началници - грубост към безпомощните близки.

Виж Станислав Балан не се отрече от Борис III. На бюрото му и през най-страшните години стоеше портретът на царя в сребърна рамка. Балан не криеше очароваността си от негово величество, но не го и надценяваше. Разказваше за него с усмивка, с чувство за хумор, което никога не преминаваше в ирония.

За него нямаше никакво съмнение, че царят е помогнал за спасяването на българските евреи. Той е имал лични наблюдения, които неоспоримо доказват това обстоятелство.

"Когато царят научи, че близо до границата, до Дунава има лагер за евреи, той се качи на колата и след няколко часа път пристигна на самото място. Увери се, че лагерът е разположен в близост до границата и веднага се разпореди да го преместят във вътрешността на страната.

-Защо? - попитах аз - Все е лагер.

-Заради немците, ако лагерът беше на границата, те лесно можеха да отвлекат евреите и да ги изпратят в Полша. Беше предвидлив и съобразителен... "

- Самолетът, с който веднъж пътувахме за среща с Хитлер започна да кръжи над летището и тогава царят каза: - Балан, вземете бинокъла и вижте кои са посрещачите.

Аз изпълних нареждането:

- Виждат ли се?

- Да, ваше величество.

- Хитлер там ли е?

- Да, ваше величество.

- Кой е до него?

- Гьобелс.

- А Гьоринг?

- Гьоринг го няма.

Тогава той се обърна към камердинера Свилен:

- Донесете кутията с ордените!!

После свали един от медалите, които висяха на гърдите му:

- Този е от Гьоринг! - каза царят, порови из кутията, намери друг, закачи го на мундира и добави: - А този от Гьобелс.

Явно по това време Гьоринг бил изпаднал в немилост пред фюрера.

При всяко служебно посещение в чужбина, Борис III искал от Балан да разучава предварително, кой до кого е определено да седне на официалните вечери и тази информация била за него от първостепенно значение.

- Веднъж на връщане от среща с немците, пътувахме с открита кола за летището, около нас имаше кортеж от мотоциклетисти. И ето царят забеляза, че на един войник от кортежа - окото е силно зачервено. Той нареди на шофьора да спрат, спряха и мотоциклетистите.

- Свилене, чантата с лекарствата!

След това извадил от чантата капки за очи, слязъл от колата и собственоръчно накапал от разтвора в окото на шашардисания солдат.

- Такъв беше - простичко заключи Балан.

Аз плахо изразих съмненията си в искреността на подобна постъпка.

- Може би - отговори Балан - но това става в Германия, където обществената йерархия е от векове и думата цар има съвсем друга стойност. Щом на един обикновен войник се окаже такава висока чест, той ще запомни това за цял живот, капките за очи на цар Борис III ще влязат като велико събитие в историята на рода за вечни времена.

Ако става дума и аз лично имам спомен от изтънченото, едва доловимо присмехулно поведение на Царя. Вуйчото, доктор Балабанов, който лекуваше децата му от уши, нос и гърло се беше разболял и ние отидохме да го посетим. Не щеш ли, на вратата се позвъни и...царят. Сам, без свита, дошъл да види доктора. Той поздрави всички в стаята, клекна до мене ръкува се и попита:

- А ти знаеш ли, кой съм аз?

- Знам - отговорих аз - Ти си чичо царя!

По това време чичосвах всички. И сега внимание: няколко месеца по-късно на една църковна служба, вече не помня в каква черква беше, но царят присъстваше и когато черквата пусна, хората направиха шпалир, за да сторят път на Негово величество. Той мина покрай всички важни господа с кротка усмивка, без никого да удостои с вниманието си и изведнъж ме зърна. Мене. Спря, наведе се, подаде ми ръка и каза:

- О, здравей! Как си?

Важните господа щяха да се пръснат по шевовете от ревност.

- Такъв беше - каза Станислав Балан и се засмя.

Представям си, какво би се случило с комсомолското ми битие, ако в Свищов бяха научили за връзките ми с двореца. Те останаха пълна тайна до десети ноември.

Някои твърдят, че на последната среща на Борис с Хитлер е бил поставен остро въпросът за изпращане на български войски на Източния фронт. Борис не се е съгласил. Има хора, които настояват, че такъв въпрос изобщо не е бил обсъждан. Не знам. Това което царят споделил с Балан било:

- Този път беше извънредно трудно, но издържах!

- И все пак, цар Борис носи вина за подписването на тристранния пакт.

Балан спокойно отвърна:

- Не знам дали вина е точната дума, но той е поел отговорността за това. Царят казваше: "Когато идва порой се копае вада през нивата!"

- А възможно ли е да е бил отровен?

- Аз не вярвам в това - каза убедено Балан- Бях през всичкото време с него в Германия, бях и когато се върнахме, в дните преди да се разболее. Не.

- Глупости! - беше се възмутил дълбоко доктор Драгомир Александров, един от тримата лекари подписали смъртния акт - Царят умря от инфаркт!

Няколко пъти съм го питал, него изключителния диагностик

- Глупости! - винаги беше отговорът.

Но и до ден днешен мълвата за отровения цар е жива и се прокрадва между хората. Тя очевидно задоволява тези, които се поддават на конспиративно мислене, обичат тайнствеността и загадките, или пък в желанието си да възвеличат цар Борис, му отреждат мъченическа смърт.

Станислав Балан доживя дълбока старост и мога да кажа, че тя не му личеше. Вървеше по улиците на София забързан, по сако, с шал около врата и походката му бе на млад мъж. Една нелепа случайност ускори смъртта му. В ЦУМ, където той отишъл да пазарува, някакъв нещастник решил да се самоубива публично и се хвърлил от четвъртия етаж във вътрешното пространство. При падането тялото му закачило главата на Балан, който се случил на партера. От удара старият човек получил мозъчни увреждания и те били необратими.

Възможността да познаваш забележителни хора е щастие. Аз бях щастливец. Жалко че много от тези мои скъпи познати си отидоха и аз все по-често разговарям с мъртви, отколкото с живи.

 

 


напред горе назад Обратно към: [Доколкото си спомням][Георги Данаилов][СЛОВОТО]

 

© 2000 Георги Данаилов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух